Дядо Матьо нацяло обедня. С трън да завъртиш в схлупената му колиба няма какво да закачиш. Гладуваше старецът и зъзнеше в студа.

Нямаше деца, които да се погрижат за него, а бабичката му отдавна гниеше в земята.

Един ден дядо Матьо реши:

– Ще напиша писмо до Бога. Той ще се смили над мен и ще ми помогне.

Старецът седна и с треперещи ръце написа:

„Господи, моля Те, помогни ми! Нищо не ми остана. Изпрати ми 100 лева, поне да имам с какво да си купувам хляб“.

На плика срещу получател написа: „На Небето, до Господ Бог“.

А на мястото за получател най-подробно написа адреса на местоживеенето си, да не би Бог да сгреши местопребиваването му, ако се обърка нещо.

Писмото пристигна в пощата. Пощальоните останаха в шок.

– Явно човекът е изпаднал в недоимък и оскъдица, – каза един от служителите, – ама чак толкова да изперка.

– Тоя да не е е луд? – плесна с ръце друг.

– Къде да му занесем писмото? – подигравателно подхвърли трети.

Накрая решиха и препратиха писмото на стареца в агенцията по социално подпомагане.

След няколко дни от тази агенция повикаха дядо Матьо и го навикаха:

– Как можа? Ти какво бе?! Днес, когато космически кораби кръстосват Вселената, ти пишеш на Бога писмо?! – И служителят завъртя ръка, един вид „Дядка, май нещо не е наред с главата ти“.

Стареца си замълча. Какво можеше да му каже или обясни?

– Ето ти 50 лева, – каза служителят. – И разбери, давам ти ги аз. Аз, а не Бог, защото Той не съществува! А сега си върви.

И дядо Матьо си тръгна.

След няколко дни на същата агенция ѝ предадоха писмо със следния текст:

„Господи, благодаря ти за 50-те лева, които ми даде. Моля те, следващият път да не ми ги предаваш чрез тези хора, защото те са прибрали половината за себе си“.

Ина бе остроумно и бързо схващащо момиче, а бе само на 10 години.

Един ден тя отиде с дядо си Дечо на пазара. Там старецът купи една кофа с големи и хубави ябълки.

Трябваше да се приберат с трамвая. Когато купуваха билети, на Ина и направи впечатление надписа, който бе там, за това попита дядо си:

– Защо цената на превозвания багаж е двойна спрямо тази за пътника?

Дядо Дечо само се усмихна в гъстите си мустаци и нищо не каза.

Качиха се в трамвая и потеглиха към дома.

Минаха няколко спирки и в трамвая се качи контрольор, яка набита жена със злобно изражение на лицето. Предстоеше проверка на билетите.

Ина и дядо ѝ дадоха два билета, по един за всеки.

Контрольорката се втренчи в кофата с ябълките и каза:

– Човече, а тази кофа, тя заема много място. Виждате, че трамвая е пълен, така че трябва да платите за кофата като багаж.

Дядо Дечо я погледна неразбиращо, мислейки, че това е някаква шега. Но тя не се успокои:

– Платете за багажа или ще ви глобя!

Обстановката стана напрегната. Целият трамвай притихна.

Около Ина и дядо ѝ се освободи достатъчно пространство, за да могат и другите да видят, какво става.

Дядо Дечо сериозно се замисли и чувствайки, че работата става сериозна, бързо се наведе над кофата и започна бавно да прехвърля ябълките от кофата в пазвата си.

След няколко минути я изпразни. Добре, ябълки ги нямаше, но кофата?! Дали е пълна или не, тя заемаше място.

И хората започнаха да се побутват:

– Горкия старец!

– Как ще се измъкне от това положение?

– Не бива така!

– Какво се е захванала с човечеца?

Дядо Дечо в такива случаи не губеше самообладание. Той взе празната кофа и я нахлупи на главата си.

След това се обърна към контрольорката и попита:

– А за шапката, трябва ли да доплащам?

Целият трамвай се разтресе от смях.

Група младежи се смееха и се радваха на хубавото време. Деца тичаха и крещяха наоколо, гонейки една топка.

А Въльо седеше на една от пейките пред блока. Мрачното му лице излъчваше тъга и подтиснатост. Сякаш старостта му бе отнела чувството за задоволство и удовлетворение. Той отдавна бе престанал да се радва на живота.

До него приближи Добри и го поздрави:

– Здравей, приятел! Днес май пак не си на кеф?

– На какво да се радва днес човек? – измърмори Въльо. – Пенсията малка, увеличават цените …..

– Нали сме християни, – каза утешително Добри, – би трябвало да се радваме, че имената ни са записани на Небето.

– Да се радват тези, които служат в църквата. Тях това ги удовлетворява и стимулира, – отбеляза Въльо.

– Мислиш ли, че това е достатъчно?

– Че какво друго?

– Бих казал: „Не се радвайте на успехите си в служението, а на това, че имате добри взаимоотношения с Бога“.

– Но те нали за това се радват, – възрази Въльо, – че Бог ги използва в делото си.

– Помисли си, – каза Добри, – ако човек е близък с Господа, а не само спасен, в каквито и обстоятелства да се окаже, с каквото и да се сблъска, Христос чрез него ще излива реки на жива вода, макар самият индивид да не знае накъде текат те.

– Днес за хората съдят по тяхната ефективност, – подчерта Въльо.

– Ако се разсъждава така, – засмя се Добро, – то Исус би бил един от най-големите неудачници.

– Защо?

– Пътеводната звезда на християнина е Самият Бог, а не някаква си там субективност.

– Че какво лошо има в това да правим нещо за Бога?

– Същността, най-главното е, какво Той прави чрез нас, а не какво правим ние за Него.

– И в крайна сметка какво излиза? – попита Въльо недоумяващо.

– На първо място трябва да търсим близко общение с Бога, а Той ще ни води какво, къде и как да направим, – заключи Добри и си тръгна.

Въльо още дълго стоя на пейката, но мрачния вид на лицето му бе изчезнал. В него се бе породило желание за по-близко общение с Отца.

Нещо което бе имал на младини, но бе загърбил, поради тичане за вършене на повече дейности в името на Бога, с една единствена цел да се почувства нужен и необходим, но всичко това го бе довело до неудовлетвореността му  днес.

Очертаваше едно незабравимо лято. Не толкова горещо, но изпълнено с изненади.

На Мери и Боб им се отдаде чудесната възможност да попътешестват. Европа ги зовеше.

Когато преминаха през Северна Франция и се отправиха към Испания им се случи нещо доста интересно.

В Испания пристигнаха късно през нощта и потърсиха място, където да пренощуват.

Двамата стигнаха до някаква сграда, която приличаше на мотел. Мъжете стоящи пред зданието ги увериха:

– Това наистина е хотел.

Когато влязоха вътре всичко им се стори доста необичайно.

– Не ти ли се струва, че тук всичко е твърде старомодно? – попита Мери.

– Дори нямат телефон, – засмя се Боб.

– Вероятно е някой ретро хотел, – отбеляза Мери, – но в това има нещо примамливо и очароващо.

– Имам чувството, че съм в 19 век, – каза Боб.

На следващото утро по време на закуска, към тях се присъединиха двама мъже във военна униформа с доста мрачно изражение на лицата си.

Когато Боб плати сметката възкликна:

– Невероятно, платих абсурдно малко пари за такава изобилна закуска.

– Всичко тук ми се струва много странно, – отбеляза Мери.

Две седмици двамата пътешественици обикаляха Испания. На връщане Боб предложи:

– Хайде да се върнем по стария маршрут и пак да посетим оня странен хотел, не защото бе толкова евтино там, а как да кажа…

– Имаше чувството сякаш си в друго време, – помогна му Мери.

Когато пристигнаха на мястото, сградата я нямаше. Попитаха хората, които живееха там, но отговорите им ги озадачиха още повече:

– Тук не е имало такава сграда.

– От къде си го измислихте? Толкова години живея тук, но такъв хотел не съм виждал.

– Имаме красив и луксозен хотел на центъра, но ретро, това за първи път го чувам.

Обезсърчени те си тръгнаха от там. Докато пътуваха Мери се усмихна загадъчно и каза:

– Нали направихме снимки. Ще ги проявим и ще им докажем на тия ….

Когато се прибраха, побързаха да проявят лентата, която извадиха от фотоапарата, но от снимките, които бяха направили на странния хотел не излезе нито една.

– Жалко, – въздъхна Мери, – имах усещането, сякаш се бяхме преместили назад във времето.

Капитанът бе в отчаяние. Пред кораба му се стелеше гъста мъгла и той закъсняваше с графика. Някои от пътниците вече недоволстваха.

При капитана, който 24 часа не бе напускал поста си поради извънредното положение, се приближи възрастен мъж и учтиво му каза:

– Капитане в петък следобед трябва да бъда на една среща.

– Това е невъзможно! – възкликна капитанът.

– Добре, – каза мъжът, – ако вашият кораб не може да направи това, Бог ще намери друг начин. В продължение на 58 години никога до сега не съм нарушавал  думата си. Нека да се помолим.

Капитанът изгледа мъжа подозрително и си помисли: „От коя ли лудница е излязъл този човек? Подобно не съм виждал до сега“.

– Господине, – каза капитанът, – нима не виждате колко е гъста мъглата?

– Не, – отговори мъжът, – моите очи се устремени не в гъстата мъгла, а в живия Бог, Който контролира всички обстоятелства в моя живот.

Странният господин коленичи и с прости думи се обърна към Бога в молитва.
Когато той свърши,  капитанът също поиска да се помоли,  но мъжът сложи ръка на рамото му  и му каза:

– Първо, вие не вярвате, че Бог ще ни отговори. Второ, аз вярвам, че Той вече ни е отговорил и не е нужно повече да се молим.

Капитанът го погледна изненадано.

– Капитане, през всичките години на живота си, откакто познавам Господа, не е имало ден, в който да ми е била отказана аудиенция при Царя. Нека излезем на вън, и ще се убедите, че вече няма мъгла.

В петък следобед Божият мъж бе на мястото на срещата.