В полумрака на църквата едва се забелязваше коленичилия в молитва човек. На Виктор му предстоеше сериозна работа. Единствено общението с Бога можеше да му открие най-добрия начин за постигането ѝ.

Внезапно Виктор се обърна към главния вход на църквата и там видя ужасен и отвратителен дракон. Чудовището влезе. Тялото му се изду като балон и изпълни цялата зала. От ноздрите му излизаше огън и дим.

Драконът се обърна към Виктор и по чудо не подпали дрехите му. Когато мъжът падна на пода, видя до себе си Исус с меч в ръката.

„Защо Той не направи нещо? – помисли си Виктор. – Нима не вижда в какво състояние съм?“

Исус подаде меча на Виктор и посочи дракона. Изражението на лицето Му ясно казваше:

– Стани!

Виктор протегна ръка да вземе меча. И когато го докосна, Исус го пусна.

Мечът увисна във въздуха. Виктор го хвана здраво и се опита да стане. Мечът не само висеше над пода, но повдигна падналия мъж.

Виктор стана и едва докосна дракона с меча. Оръжието в миг разполови чудовището.

Виктор с изненада погледна меча и си каза:

– Защо не съм го използвал преди?

Не чакай Бог да убие дракона в живота ти. Имаш меча на Духа, Всемогъщото Божие Слово на живия Бог.

Вземи го и го използвай още днес!

Вятърът леко полюшваше натежалия клас в нивата. Той се любуваше на топлината на слънчевите лъчи и сияеше от радост.

В близката градина зелените стъбла с напращели листа на извисилия се плевел гордо потръпваха от самодоволство.

– Какво ново? – поде разговора пшениченият клас. – Как си днес, плевеле?

– Много добре и няма какво повече да искам, – похвали се плевелът. – Не съм като теб. Живея си свободно и правя каквото си искам. Въздух, слънце и вода всичко е за мен. Задушил съм здраво тия дребосъци край мен, които си въобразяват, че ще дадат голям плод.

– Не е ли малко егоистично да мислиш така за околните растения? – попита житния клас. – Те наистина ще дадат плод, който е нужен на стопанина, който ги е засадил. А ти какво и на кого ще дадеш?

– Аз живея сам и за себе си. Не ме интересува никой. И защо трябва да давам на някого нещо? Така съм си добре. Живея независим, необременен с задължения и отговорности.

Изведнъж плевелът ахна. Опита се да се скрие сред ниските растения край себе си, но къде ти?! Той стърчеше прекалено много над тях.

Какво ли толкова го бе смутило? Към градината приближаваше човек с мотика. Явно щеше да я плеви.

– Ох, сега ще ме изкорени, – с ужас прошепна  плевелът. – Ще ме изсуши и ще ме хвърли в огъня…..

А пшениченият клас се зарадва, когато видя друг мъж да крачи към нивата със сърп в ръката.

– Най-сетне, – възторжено каза житният клас. – Настъпи дългоочаквания миг, за който съм живял. Съвсем скоро ще стана брашно, а после хляб….

Антон загуби родителите си при автомобилна катастрофа и отиде да живее при леля си Христина.

Един ден малкото момче заяви пред леля си:

– Искам да стана лекар да освобождавам болните от мъченията им и да спасявам животи.

– За това е нужно да бъдеш по-дисциплиниран, – усмихна се леля му.

– Докато не науча уроците си и не напиша домашните си, – подчерта твърдо решен на всичко Антон, – няма да ям и да почивам.

След време „бъдещият лекар“  се разболя сериозно и имаше нужда от медицинска помощ. Толкова много го боляха краката, че не можеше да ходи.

Болката продължи цял месец. Антон започна да получава често треска. Леля му го заведе на лекар.

– Липсва му сърдечна клапа, – уточни докторът.

Страданието му бе толкова силно, че Антон непрекъснато плачеше, но друго по-страшно го вълнуваше:
– Заради тази болест, няма да се изпълни мечтата ми, – казваше си момчето. – Никога няма да стана лекар.

Независимо от това, колко зле се чувстваше, Антон искаше да ходи на училище. Леля му го носеше до там на ръце, но състоянието на сърцето му се влошаваше.

Христина често успокояваше Антон:

– Ще се оправиш!

Но самата тя не вярваше в това, защото нямаше достатъчно средства, за да бъде подложено момчето на лечение.

Един ден един мъж посети дома на Христина и попита за Антон. Тя му разказа за племенника си:

– Той е сирак, без майка и баща. Липсва му клапа на сърцето и не знам още колко време ще живее. Нямаме достатъчно средства за операцията му.

– Не се притеснявайте повече за Антон, – каза мъжът, – племенника ви ще бъде опериран и сърцето му ще бъде снабдено с нова клапа.

И наистина стана така, както бе казал мъжът. Антон получи нова клапа и стана по-енергичен.

– Сега съм здрав, – възторжено каза след операцията Антон. – Чувствам се свободен като птица, която се рее в небето. Бог ми даде втори шанс. Сега съм по-близо до мечтата си да стана лекар и ще помагам на хората.

Захладня и беше облачно, но това не попречи на Калин, Делян и Самуил, пастири на местни църкви да се срещнат и да поговорят за състоянието на църквите, за които отговаряха.

– Това, което управлява църква, , – започна Калин, – е от решаващо значение, защото влияе на всичко, което се прави в нея. В крайна сметка, то въздейства, както върху здравето, така и върху растежът в събранието.

–  Колкото и да обичаме да казваме, че Исус управлява църквата,  – засмя се Делян, – реалността е, че църквата е партньорство. Бог се радва на човешкото взаимодействие, но Той е в контрол на нещата.

– Малките църкви почти винаги се управляват или контролират от един човек, – отбеляза Самуил, –  Рядко това е здравословно, но почти винаги е пречка за растежа.

– Отговорността на пастора е да ръководи църквата, а не да я управлява, – наблегна Делян.

– Писанията ясно показват, че ролята на църковен водач е да подготви хората да вършат делото на служението,  – уточни Калин, – в което всеки действа според дарбата си.

– Църквите, задвижвани от една личност, обикновено са по-големи и по-ефективни при достигане до хората, – констатира Самуил.

– Това е така, защото църковният лидер действа като магнит, привличайки персонал, доброволци и нови хора в църквата, – вдигна рамене и разпери ръце Калин.

– Лошото е, че двигателят на растежа и лоялността в църквата се приписват на водещия лидер, а това е ахилесовата пета, – поклати глава Самуил.

– Никоя личност не трябва да се конкурира с тази на Христос в църквата, – заяви категорично Делян.

– Бог може да използва човек, за да води хората, но целта на лидера винаги трябва да бъде една, да насочва хората към Христос, – подчерта Калин.

– Църквите, които допускат доминирането на дневния ред, обикновено привличат подобни хора, които са заинтересовани от въпросната кауза, но не и от самото Евангелие, – изтъкна Самуил.

– Забелязали ли сте, че ако само малка част от църквата се разраства, а църквата като цяло изостава от ръста на населението,  църквата се борят просто да остане жива, – подчерта Делян.

– Мисля, че единният добър начин за ръководене на една църква е следния: Основната мисията, завещана ни от Христос, да задейства всичко, което се прави в нея, – отбеляза Калин.

– Съгласен съм,  – изтъкна Самуил, – че мисионерските църкви са най-добрите, защото истинската мисия на църквата е от 2000 години насам и ще издържи, докато Христос се яви отново. Ако това не ни мотивира, няма да имаме нищо.

Тримата мъже вървяха дълго по павираната пътека в парка и разменяха опит и мисли. Всеки от тях бе поверил сърцето си на Господа и се стараеше да опази това, което Бог му беше поверил и не само да го опази, но и да го разшири, следвайки правилните мотиви.

Денят беше мрачен, но облаците скоро се разбутаха и слънцето се усмихна чаровно на събралите се да празнуват днешния ден.

Минчо обикаляше наоколо и се чудеше: „Какво ще правят тези хора тук?“ Той бе само петгодишен и тепърва се ориентираше в събитията.

Беше дочул някой да казва, че днес е „Ден на будителите“, но думата будители съвсем не му бе ясна.

По звучение я свързваше със будя, събуждам. Нали и него всяка сутрин го будеха да ходи на детска градина.

Минчо забеляза един солидно облечен господин, настрани от събралите се, който се взираше в някакви листове, прелистваше ги и нещо мърмореше под носа си. Очилата му често падаха и той го понаместваше.

Минчо предпазливо се приближи към мъжа, дръпна го леко за горната дреха и тихо каза:

– Здравейте!

Мъжът бързо се обърна, видя момчето и му се усмихна.

– Здравей, какво правиш тук?

– Нали днес е празник на ….. будителите, – запъна се Минчо. – А кои са тези будители? Те събуждат ли някой, както мама сутрин го прави за мен?

Мъжът се засмя и разроши сламената коса на Минчо.

– Или може би това са такива, които бутат някой да направи нещо, – плахо предположи Минчо.

– Донякъде си прав със побутването, – каза съвсем сериозно мъжът. – Това са били бележити и всеизвестни българи, които са умеели да убеждават другите в името на висш идеал или някоя значима цел. И това не е свързано с тяхното лично ощастливяване, а с желанието за по-добър живот на народа.

– Като Левски ли? – попита Минчо.

– Да, като него, – отговори мъжът. – Трудно му е било на Дякона да организира народа и да накара чорбаджиите да развържат кесиите си.

– А днес има ли …. будители? – попита Минчо.

– Животът ни е труден, – каза мъжът, – но винаги се намират хора край нас, които ни подтикват да бъдем добри. Това са онези хиляди светулки, които ни направляват по правилния път.

– Когато порасна, – възторжено подскочи Минчо – ще стана будител. Ще помагам на хората да стават по-добри и да се обичат.

– Да не забравиш, – засмя се мъжът.

Музиката гръмна на площада и хората започнаха да се стичат към трибуната, която бе окичена с цветя.

Минчо загуби събеседника си в тълпата, но макар и със закъснение се закани:

– Ще видиш, чичко, ще стана будител.