Петър попита събралите се:

– Каква е разликата между правилното и грешното?

Крум се усмихна:

– Адам е трябвало да знае какви са неговите граници.

Мая вдигна ръце:

– Можете ли да си представите хаоса, който би настъпил, ако многолентова магистрала нямаше боядисана маркировка, която да дава посока на движението? Инцидентите и объркването щяха да са ежедневие.

Спас спокойно уточни:

– Никой не се оплаква, нито негодува от маркировката, защото шофьорите знаят, че боядисаните граници съществуват за тяхна собствена полза и безопасност.

Философа на групата Стамен се изяви, както винаги:

– Днес сме заобиколени от поколение хора, израснали според собствените си морални кодекси, пренебрегвайки границите, поставени от Бог. В резултат на това имаме поколение без мир или чувство за сигурност. Вместо да ни възпрепятстват, моралните насоки ни освобождават да живеем в мир и сигурност.

Живка допълни:

– Статистиката за престъпността, разводите, абортите и самоубийствата красноречиво свидетелства за опасността от живота извън Божите граници.

Павел плесна с ръце и подскочи:

– Бог е начертал границите и ние трябва да останем в тях!

Рени седеше в стаята си и разсъждаваше на глас:

– Обичам януари, защото тогава няма толкова много напрежение. Всичко е тихо и спокойно. Какво е разумно да правя в такова време на мир?

Тя тръсна глава:

– Когато съм под напрежение знам какво да правя. Например, когато съм изправена пред крайни срокове, работя. Натискът, стресът и неприятностите ме карат да се моля. Но какво е разумно да правя в спокойни времена?

Рени повдигна вежди:

– Сещам се за цар Аса, който е живял като е угаждал на Бога и в замяна получил мир. Той използва спокойствието, за да се подготви за предстоящите бури. Този цар започнал да строи крепости. И когато бил нападнат, той бил готов. Не само заради крепостите, които бил построил, а защото доверието му в Бога било непокътнато.

Тя се усмихна:

– И Бог му даде победа.

Нека бъдем достатъчно мъдри, за да изградим крепости в живота си в спокойни времена, да продължим да се доверяваме на Бога и нищо няма да ни разтърси в бурите на живота.

Петров дълги години пътуваше по целия свят.

На едно събиране с приятели, той сподели за първото си пътуване със самолет:

– Стомаха ми се свиваше, коленете ми трепереха, а сърцето ми биеше лудо. Бях ужасен.

– И за какво бяха тези страхове? – попита го един от компанията.

– Не знаех къде отивам и кой ще ме посрещне в края на пътуването ми, – призна Петров.

– След това все така ли пътуваше със самолет? – усмихна му се друг. – До колкото зная, ти често пътуваш.

– Следващите пътувания бяха далеч по спокойни, – отговори Петров. – Излизах от дома си със мир в сърцето, защото вече имах отговор на въпросите, които ме плашеха първоначално.

По същия начин перспективата за смъртта може да изпълни теб и мен с ужас и страх, освен ако не знаем къде отиваме.

За това е важно в края на житейския ни път да сме разбрали, Кой ще ни посрещне. Това премахва страха от смъртта.

– Животът с Бога не ни създава имунитет срещу трудностите, а мир в тях, – заяви твърдо Цвятко.

– Не само мир, а любов и радост, – допълни Гечо.

– Какво всъщност представляват любовта, радостта и мирът? – попита Захари.

– Любовта е безкористната и всеотдайна към Бога и другите. Тя е активна и ни кара да поставяме нуждите на другите над нашите собствени, – отбеляза Любо.

– Тя приема истината, независимо от това, колко е трудно да я чуем, – снижи глас Петьо. – Тя дава от себе си, дори когато не ни се иска. Любовта не позволява на чувствата да диктуват изборите ни.

– Любовта е изпълнена с надежда. Тя е упорита и доверчива. Любещите хора държат омразата, апатията и самосъхранението далеч от себе си, – забеляза Стефан.

– А радостта? – подкани ги Захари.

– Радостта е дълбоко и трайно състояние на душата ни, което никакви обстоятелства, събития или хора не могат да ни откраднат. Това е наслада в Бога и изборът да се радваме на всичко, – поясни Цвятко.

– Тъй като обстоятелствата ни не ни управляват, промените в настроението ни не съществуват. Това не означава, че винаги сме в „добро настроение“, но можем да останем в необяснимо състояние на удовлетворение, – подчерта Гечо.

– Радостните хора не позволяват на нещастието, скръбта, тъгата или отчаянието да управляват мислите им или да насочват действията им, – подчерта Любо.

– Май нищо не оставихте за мира, – усмихна се Захари.

– Мирът е дълбок кладенец на увереност, че Бог е това, което е, и че ще направи това, което казва, – определи Петьо. – Мирът идва от почивката в Божите обещания.

– Това е избор, да работим с другите за обща цел, а не да настояваме на своето си. Мирът често е необясним и неразбираем, но ние го имаме или го нямаме, – спомена Стефан.

– Мирните хора не воюват с действията или думите си, защото знаят, че това не носи облекчение в никоя ситуация, – заключи Захари.

Данчо сподели:

– Страхът рядко е очевиден.

Пламен допълни:

– Той се преправя на мъдрост, предпазливост или самодостатъчност.

– Като те слушам, си представям човек като „внимателен“, „реалистичен“ или „независим“.

– Под тези етикети, – отбеляза Пламен, – страхът тихо влияе на решенията ти. Стяга сърцето ти и те лишава от мир.

– До къде може да доведе страхът? – попита Данчо.

– До контрол, – отговори Пламен, – защото само по този начин страхът се чувства в безопасност. Той не идва от Бога, защото Господ ни е дал здрав разум, а не страхлив.

– Това е ясно, – потвърди Данчо. – Здравия разум не води до паника и ненужна спешност. Той е закотвен в Божията истина и е воден от Неговия мир.

– Забележи, – повдигна показалеца на дясната си ръка Пламен, – господството на страха е налице, когато няма яснота. Това прави чакането ни непоносимо, но Божията покана е ясна: „Освободете се от онова, което никога не е било предназначено да носите“.

Данчо въздъхна, а Пламен продължи още по-настървено:

– Тревогата не защитава бъдещето, тя смущава настоящето. Когато се опитваме да контролираме това, което Бог вече е обещал да направи, ние несъзнателно заместваме доверието с напрежение. Освободи ли се страхът, мирът заема неговото място и това е, от което наистина се нуждаем.

– И все пак се тревожа, страхувам се за това, което предстои, – призна си Данчо.

– Бог не те моли да управлявате бъдещето си. Той желае да се довериш на Този, който те е създал и знае пътя, по който трябва да вървиш.

– Лесно е да се каже, – тръсна глава Данчо.

– Разхлаби хватката си, – посъветва го Пламен. – Не е нужно да знаеш как ще се развие всичко. Освободи страха, Бог държи живота ти. Не дръж контрола на всичко. Позволи Бог да те води.

Данчо само повдигна рамене.