Да разнасяш писма съвсем не е обикновена работа, особено когато се отнасяш отговорно към това.

Има толкова много хора, които с нетърпение очакват някой да им пише или да им отговори на писмата. Това е характерно особено за по-възрастните.

Милена беше отговорен човек, тя познаваше всички, на които доставяше писма.

Един ден погледът ѝ бе привлечен от пощенска кутия, която беше препълнена.

– Нещо не е наред, – каза си Милена, – трябва да извикам спасителната служба.

И тя звънна на известния за такива случаи телефон.

Притесненията на Милена не бяха напразни. Вече 12 години тя работеше в пощенската служба и знаеше, че това е пощенската кутия на една доста възрастна жена, много приятна и дружелюбна, която всички наричаха баба Екатерина.

„Може някъде да е заминала, – каза си Милена, – но това е малко вероятно. В петък се изчиства боклука, а днес е понеделник и кутията е пълна. Явно нещо не е наред“.

И наистина преди четири дни 94 годишната Екатерина се  бе подхлъзнала в дома си и не могла да стане. Тя бе викала:

– Помощ! Помогнете ми!

Но никой не я бе чул, а на нея така не ѝ се искаше да умира.

Когато откриха възрастната жена и ѝ оказаха медицинска помощ, Милена се разплака:

– Бях уверена, че си е в къщи.

Сега Милена и Екатерина много по-често се виждат. И техните взаимоотношения са много по-близки в сравнение на тези на държавен служител и човек от общата маса.

Това, че някой е бил наблюдателен и отзивчив, понякога може да спаси човешки живот, а това съвсем не е малко. Днес всеки от нас е жаден за капчица внимание. А когато това внимание е съпроводено със съпричасност, се наблюдава промяна у хората, взаимоотношенията и ситуациите.

Николай е само на четири години, но вече добре се ориентира в света и дава много остроумни отговори. Хвалят го близките му, особено баба му и дядо му:

– От него голям човек ще стане!

Николай е много горд със своята майка. Тя е медицинска сестра.

Понякога тя го взима със себе си в болницата, където работи.

И там, за да не нарушава вътрешния ред на болничното заведение уши бяла престилка и бяла шапка за сина си.

Един ден Николай вникнал в разпоредбите, правилата и реда в болницата, надяна намерените там шушони на краката си, сложи си бели ръкавици, а на устата превърза марля, след което се отправи към операционната зала.

Когато го видяха така стегнат и екипиран, готов за работа, един от медицинските работници попита, не без известна ирония и артистично удивление:

– Какво е това? От къде се взе?

Николай гордо и с достойнство  отговори:

– Аз съм микрохирург.

Може би момчето имаше пред вид, че е още малко и големи операции не може да прави, но виж любопитството му е голямо.

– Я го гледай ти него, – засмя се доктор Славов, – колко е малък, а вече мечтае да хване скалпела.

– Е щом си микрохирург трябва да правиш и малки операции, – обади се и леля Стоянка, колежка на майка му.

Николай като чу тези думи, още повече се напери и пристъпи, към празната операционна маса. Погледът му бе съсредоточен, а лицето сериозно.

– Малкият не се шегува, – добави доктор Христов.

Очите на всички в операционната зала се насълзиха. Щяха да си имат достойна отмяна.

В кухнята че усещаше оживление. Марта, режеше, вареше, запържваше и какво ли още не. А от една голяма тенджера се долавяше приятен аромат на вкусна яхния.

Скоро мъжът ѝ щеше да си дойде гладен от гората. Хляба кротко стоеше в месала увит и чакаше времето, когато стопанинът на дома ще го разчупи.

Чу се скърцане на каруца и конско пръхтене.

– Дойде си, – каза си Марта.

В стаята влезе мъжът ѝ Стоил и свекърът ѝ Дечо. И двамата шумно я поздравиха и в един глас заявиха:

– Гладни сме като вълци. Какво има за ядене.

Хвърлиха горните си дрехи и се настаниха край масата. Марта разсипа по паниците още топлата яхния, а Дечо посегна към хляба и го разчупи на парчета.

След като утолиха глада си, двамата мъже се облегнаха доволни на столовете си.

– Добри животновъди сте били, – каза Дечо на снаха си.

Марта и Стоил дълги години бяха работили в близката кравефермата. Двамата даваха най-много мляко, чиято маслеността му бе доста висока.

– И другите така разправяха, – засмя се Марта, – когато работехме във фермата.

– Не, става въпрос за нещо друго, – каза Дечо.

И ето какво разказа възрастния човек в подкрепа на казаното.

– Със Стоил се връщахме от гората. И гледам на отсрещния хълм пасат крави. С тях бяха Въло и Надето. Тогава Стоил каза: „Това са нашите крави. Искаш ли да ги извикам тук?“ Не му повярвах и той веднага изсвири с уста, а после се провикна: „Йоно, Пено елате тука!“ Кравите наостриха уши и хукнаха надолу към нас, след тях тръгнаха и другите животни. Когато кравите дойдоха при нас започнаха да ближат ръцете на Стоил и да му се галят.

Очите на старецът се насълзиха:

– Ако не бях го видял, никога нямаше да повярвам. Добри пастири сте били с мъжа си, Марто. Бог да ви поживи!

След това Дечо стана и тръгна към портата, обърна се и рече:

– Добри стопани сте …..

В столовата бяха дошли почти всички. Те бяха насядали по масите и обядваха.

Изведнъж вратата се отвори и влезе Миронов. Възрастен човек, изрядно облечен в черен костюм и бяла риза, с неотклонната тъмносиня вратовръзка на черни райета. Той перфектно знаеше 19 езика.

Преди да седне, кимна на останалите с глава и зае мястото си на масата.

– Днес ще бъде много горещо, – каза Нина Иванова, която същевременно погледна новодошлия и дяволито му се усмихна.

– Да, – усмихна се Миронов, – слънцето пече жестоко, не се шегува. Да му мислят пълничките.

– Не се смятам за пълничка, – махна отегчено с ръка Нина, – но усещам, че ме залива горещина.

Миронов се усмихна и попита учудено:

– Дори тук в столовата?

– Именно, – каза Нина.

– Нима? А от що?

– От вас, – намръщи се Нина.

– От мен? – изненада се старият преводач и все така усмихнат се облегна на стола. – Нина, какво означава това? Нима моите 60 години могат да ви въздействат така?

– О, не си въобразявайте, – бързо го прекъсна Нина. – Вашите 60 години са съвсем безопасни, но вашите езици….

– Какво ми е на езиците? – още недоумяваше Миронов, накъде бие колежката му.

– От съседството на един свободен език, човек може да се изпоти, а вие владеете свободно 19 ….. Ужас! – почти извика Нина.

На масата избухна смях.

След като се нахрани, Миронов стана и се приготви да си тръгне.

– Ще ме извините, Нина Иванова, – пошегува се той, – отивам да заключа поне част от моите 19 езика. Нека вместо мен ви поти слънцето.

А тя като че ли само това чакаше, весело каза:

– Много мило от ваша страна. И да ме поти има защо….

Ах тази Нина знае как да се пошегува, но и как да отговори.

Заведението отдавна бе се опразнило. Наско стоеше пред десетина празни чаши на масата. Той не успяваше да държи главата си изправена и клюмаше от време на време.

Дрехите му бяха излинели, обилно наквасени с кал и всякакъв боклук. Изглежда този неудачник бе решил да удави проблемите си в доста голямо количество алкохол.

Наско разговаряше с леко попийналия си събеседник на масата.

– Представяш ли си, точно преди една година аз зарязах неугледната си съпруга, – едва се обръщаше езика му.

– Така и се пада, – поддържаше го разпалено с войнствен глас препилия срещу него.

– И знаеш ли защо я зарязах? – появи се загадъчна усмивка върху лицето на Наско. – Запознах се с младо, много секси момиче. Тя ми доставяше такова голямо удоволствие, каквото жена ми не си е и представяла.

– А твоята? – вече полузаспал попита събеседникът му.

– Тя напълно бе загрубяла. Цялата бе покрита със целулит. Стомахът ѝ бе увиснал.

– Вероятно е забравила всякаква козметика, – с ирония подчерта другият.

– Да, не се грижеше вече за косата си. От нея се разнасяше мирис на пот.

– Нормално за много заета жена, – измърмори под носа си събеседникът му.

Наско сякаш не бе чул забележката му и продължи:

– Беше престанала да върши някои от нещата, които прави преди. Вече не оцветяваше ноктите си, не бръснеше краката си, не носеше сутиен и скоро гърдите ѝ провиснаха …… Всичко това ме отблъскваше от нея.

– Естествено …., – съгласи се бързо другият.

– Тя не беше вече жената, в която се бях влюбих ……. и се махнах от нея.

Наско дълго мълча притворил очи.

– Днес я срещнах и не можах да я позная, – в гласа на Наско се долавяше болка. – Беше се разхубавила. Фигурата ѝ бе стегната…. Беше толкова красива.

– Айде бе…., – удари с ръка по масата събеседникът му.

– И аз си казах, че това не може да бъде, – сбърчи нос Наско. – Не можах да повярвам на очите си. Тя съвсем не приличаше на майката на моите три деца.

– Е, как е станало това? – заинтересува се другарят му по чашка.

– И аз се замислих над същото, – с нежелание си призна Наско. – Навярно докато е била с мен тя е нямала време за фитнеси или поне малко да се погрижи за себе си.

– Глупак си бил, – смъмри го другият, – цялото ѝ време е отивало да се грижи за теб и децата ти. Сега поне е щастлива.

– Но тя винаги е искала да има голямо и здраво семейство. Доставяше ѝ удоволствие да се грижи за някого …. Навярно животът ѝ е бил красив, но аз не можах да го оценя, – въздъхна тежко Наско.

– Сега разбираш каква е истинската красота на една жена.

– Загубих човека, който бе най-голямото щастие за мен, – тъжно каза Наско. – Замених вътрешната красота с външна …… Ако тя бе срещнала в мен човек, който не я третира за прислужница, като всяка друга жена би намерила време да се погрижи и за себе си….. Сега е твърде късно.

Не повтаряйте тази грешка! По-добре побързайте да направите за любимия си човек нещо приятно.