Това е известен ирландски художник. За него е бил направен филма „Моя ляв крак“. Защо крак?

Оказва се, че в детството на Кристи това е бил единствения крайник, който той е можел да управлява.

Браун почти не можел да се движи. Роднините му го смятали за умствено непълноценен. Само майка му вярвала, че синът ѝ има способности.
Винаги разговаряла с него, четяла му книги, показвала му картини, опитвала се да го развива.

И станало чудо. Когато бил на пет години Кристи взел от сестра си парче тебешир със левия си крак и започнал да рисува на пода.

Това още един път доказва, че ако се работи с едно дете, то може да развие способностите си, но ако се изостави дори и здраво дете, то ще изостане с развитието си.

След това Криси постигнал значителен напредък. Научил се да чете, да говори и рисува.

Той живял само 49 години. Кратък живот за здрав човек, но много дълъг и пълноценен за инвалид.

Денят бе горещ и задушен. Климатикът работеше на икономичен режим. Франческо и Антонио избраха маса далече от прозорците. Бяха си взели по една халба бира.

– Радвам се, че прие поканата ми, – каза Франческо.

– Отдавна не бях те виждал, – засмя се добродушно Антонио.

Допряха чашите си, които откликнаха със звън.

– Какво мислиш за пророчествата на епископът от Арма? – попита Антонио. – Навсякъде се говори само за това вестници, телевизия, Интернет.

– Епископът е живял през 12 век, – започна спокойно Франческо, – пророчествата му били „изгубени“ и се появили след 500 години. В своите подробни, но доста неясни писания този архиепископ изброява всички папи, даже се твърди, че посочил  кой от тях щял да бъде Антихрист. Неговото избиране щяло да обрече света на големи мъки.

– Трябва ли да вярвам на тези глупости? – попита Антонио. – Тези „пророчества“ навярно са фалшификати?

– Вероятно са такива, – съгласи се Франческо, – защото са се появили в края на 16 век, за да осигурят избирането на Симончели за наследник на Урбан VII. Това е всичко.

– Искаш да кажеш, че всичко е било нагласено? – попита Антонио.

– Знаеш ли за „Шифърът на Леонардо“?

– Бегло.

– Една от най продаваните книги, преведена на много езици. Всичко в нея са пълни глупости. Исус се оженил и имал семейство. А, имаше нещо и за Светия Граал. И най-лошото е, че милиони читатели повярваха на тази измишльотини. Знаеш ли колко ми бе трудно да убеждавам хората, че това е измислена история?

– Някой хора биха повярвали на всичко, – засмя се Антонио. – Това означава ли, че не вярваш на пророчества?

– Вярвам в Бога, а не в играта на думи, – каза сериозно Франческо.

– Искаш да кажеш, че Бог не е играл на скрабъл?

– Не, нито пък на табла. Може би Айнщайн е бил прав, че пасиансът е любимата игра на Бога.

– Виж хората са разтревожени, – каза загрижено Антонио. – Те се страхуват, че следващия папа ще е Антихрист и ще дойде Денят на Страшния съд и края на света.

– Така говорят при всеки избор на нов папа и се ровят в измислени и фалшифицирани пророчества, – засмя се Франческо.

– Знаеш ли кое е най веселото? В Интернет  се пусна слух, че кардинал присъствал на последния конклав е изразил мнение, че последния избор е бил нагласен, че бил в разрез с желанията на мнозинството кардинали избиратели.

– Е, какво излиза, че всеки път е избиран антипапа? – усмихна се Франческо. – Вероятно има уговорки, но нали трябва да има определен брой гласове за да се потвърди изборът на папата. Такава е процедурата им. Стига с тези неща, хайде да сменим темата.

След това двамата споделяха грижите си свързани предимно със семействата и децата им.

Стефанов скоро бе получил назначението си в един отдалечен провинциален град. Тук внимание му обърна само госпожа Тихова. Тя му бе казала:

– Вие сте млад човек, господин Стефанов. Нуждаете се от по-тиха и спокойна обстановка. Къде ще прекарвате свободните си вечери? Клубът, където прекарват колегите ви, скоро ще ви отегчи. Заповядайте на гости у дома.

Още първата вечер господин Тихов  му каза:

– Чувствайте се като у дома си.

– Имайте ме като майка, – бе добавила госпожа Тихова.

„Вероятно е била много хубава като млада, – помисли си Стефанов. – Лицето и тялото ѝ са напълнели, но големите ѝ очи са останали млади, въпреки бръчките, които ги обграждат“.

– Ах, старост нерадост, – с тъга в гласа каза Тихова, – Да знаете на тези години колко е трудно?!

За нея и дома ѝ Стефанов бе дочул някои неща споделени на ухо:

– Голяма лудетина и любовчийка беше на времето Тихова. Не я слушай, че се оплаква постоянно от съпруга си. Двамата разтърсват малкия ни град с грохот и тътнеж, сътворен от домашните им кавги.

– Понякога се замерят дори с чинии.

– След поредния скандал Тихова напуска тържествено семейната спалня и отива да сподели с приятели колко е нещастна. Облива с кал мъжа си и прави най-долни намеци по негов адрес.

– Това продължава само няколко дена. След това госпожа Тихова отстъпва на чувствените си желания, връща се в брачното ложе, а на другия ден разправя на всички, колко много обожава прекрасния си съпруг.

Тихова бе наистина претенциозна и малко груба, въпреки интелигентността си. Но Стефанов най-вече бе отблъснат от нейната  бъбривост. Веднъж бе споделил с един колега:

– Ненавиждам престореният ѝ кротък глас, който приема просташка интонация, щом излезе от контрол. И знаете ли тя ме смята за глупак, сякаш не виждам номерата ѝ.

– И вас ли е решила да омотае, – засмя се колегата му. – Навярно знаете, че Тихови имат дъщеря, но до сега всички около, които е успяла да се увие майка ѝ, са успели да избегнат един  бъдещ брак. Момичето не е лошо, но компанията на родителите ѝ е непоносимо натрапчива.

След първото гостуване госпожа Тихова бе срещнала Стефанов „случайно“.

– Навярно се чувствате самотен вечер, – започна Тихова. – Вероятно сте домошар и обичате домашната обстановка. Защо не ни посетите пак някоя вечер?

– Човек никога не се отегчава от книгите, – каза съвсем спокойно Стефанов. – Нали преди малко за това намекнахте?

– Вие сте младеж, – усмихна му се лъчезарно Тихова, – време е да помислите за брак. Вие сте на такава възраст, когато любовта и разума вървят ръка за ръка.

– Ергенството си има своите предимства, – усмихна се учтиво Стефанов. – Довиждане.

„По-далече от тази жена, – мислеше си Стефанов. – Никакви сватосвания и сватби, поне не със семейство Тихови, по-добре с крокодил, отколкото …..“

Мирон изчака известно време. След това се поразходи надолу нагоре по улицата, когато най-сетне се появи трабанта на Лена.

– Миро сега нямам време, – каза тя щом отвори вратата.

Лена беше със слънчеви очила. Кремаво вталено сако покриваше част от сините ѝ джинси. Измъчена усмивка пробяга по лицето ѝ, когато видя подаръка в ръцете му.

Щом усети неотзивчивостта ѝ Мирон пусна пликчето в джоба си.

– Нова прическа, нов парфюм, това част от резервния ти план ли е?

Мирон усети, че се пошегува не на време. Настана неловко мълчание.

– Миро, имам работа, трябва да тръгвам, – разбърза се изведнъж Лена. – Утре ще се видим.

–  Не, – извика Мирон и я последва в жилището ѝ. – Работата може да почака. Трябва да говорим сега. Не мога да те оставя в такова състояние сама.

Лена свали очилата си, присви очи и го погледна с учудване.

– Спомняш ли как ми помогна, когато…..

Мирон не успя да довърши, защото Лена го прекъсна:

– Стига, Миро, това е смешно.

– За теб може би, но не и за мен. Ти бе първият човек, който въпреки стеснителността ми, се отнесе с разбиране към мен.

Двамата влязоха в стаята. Навсякъде имаше отворени кашони с багаж. На масата имаше папки с документи. Някои от нещата бяха извадени от кашоните. Етажерката отново бе започнала да се изпълва с книги.

– Няма ли да се местиш? – попита Мирон

Лена поклати глава.

– Това означава ли, че оставаш в нашия град?

– А къде другаде да ида? – извика гневно Лена и се разплака.

Тя мразеше да почва всичко от начало. Писнало ѝ бе от разочарования. Винаги даваше, а в замяна нищо не получаваше. Животът ѝ бе каша, пълна катастрофа. Всичко, което допреше се разпадаше. От връзките, които започваше с различни мъже, нищо не се получаваше.

Другите на нейните години имат семейство, деца, съпруг, а тя само провалени връзки и раздели. Времето ѝ отминаваше, а от това ужасно я болеше.

Мирон я прегърна и нежно я притегли към себе си. Тя не реагира, въпреки, че се чувстваше разкъсана от упорство, безсилие и наранена гордост.

– Миро, между нас никога не е имало нищо, – прошепна Лена.

– Напротив, – каза Мирон, – Между нас има нещо по-голямо от това, което двамата разбираме под „любов“.

– И кое е по-голямо от любовта? – иронично попита тя.

– Самотата, – каза Мирон и освободи Лена от прегръдката си.

Тя учудено го погледна. Лицето му бе озарено от последните слънчеви лъчи на деня. Трудно разбираема усмивка бе изписана на лицето му.

Изведнъж тя всичко разбра и реши да сложи край на всичко това. Повдигна се леко и го дари с истинска целувка. Той не се възпротиви.

В жестовете на Лена имаше нещо безпомощно и момичешко, за това Мирон бе готов да я подкрепя и да ѝ помага във всичко……

Антон и Валери стояха пред прага на къщата и се двоумяха.

– Аз влизам, – заяви накрая Антон. – Ти тук ли ще останеш?

– Не и при този, вятър, – смънка Валери, – може и да завали. Влизам с теб.

Антон почука, но никой не се обади. Валери припряно натисна вратата и тя се открехна. Двамата без много да му мислят, се вмъкнаха навътре и зяпнаха от изненада.

Обграждаха ги стотици томове, наредени по земята и край стената. Имаше всякакви книги. Тънки и дебели, малки и големи, с различен цвят и на всякакви езици. Някои бяха обвързани с кожа, а други нямаха корици. Между тях се мъдреха папируси и пергаменти.

Натежалите рафтове съдържаха още стотици томове. Между натрупаните по пода книги се виеше тясна пътечка, която водеше до дървена маса. На нея също имаше книги, листове и принадлежности за писане. Дори леглото бе затрупано с книги.

На стола с висока облегалка седеше побелял мъж, който четеше. Той изобщо не бе забелязал влезлите младежи.

Антон се прокашля и старецът вдигна глава. Той затвори книгата и я остави на рафта зад себе си.

– След ден, изпълнен с четене, няма по-добър завършек от още едно добро четиво.

Валери възкликна:

– Не съм виждал толкова много книги на куп събрани.

– Те ми помагат да живея и да работя. Чрез тях намирам смисъл във всяко нещо. Ще ми се да имах повече време, да им се порадвам.

– Нямаме много време за книги, – призна Антон, – имаме доста проблеми, с които се занимаваме.

– Какво, покварата расте? – въздъхна старецът. –  Както казва един от древните поети „Ръждата изяжда пъпките“. И все пак не бива да губим надежда. Много мъдрост има в тези книги.

И старецът посочи натрупаните навсякъде ръкописи.

– Заповядайте, първо да ви нагостя, – усмихна се домакинът. – Чувам едри капки да тропат по прозорците, очаква се буря. А колкото за вашите проблеми, мисля, че ще може да се намери нещо, но ще трябва да ми гостувате поне няколко дни.

– Нямаме друга работа, – каза Валери, – но това, което ни притеснява, трябва да се промени или да се премахне.

– Да,- съгласи се Антон, – имаме нужда от мъдрост и то много.

Предстоеше им търсене, ровене, четене, но те знаеха, че рано или късно ще намерят лек за всяка болка. А това, въпреки бурята от вън, ги обнадеждаваше.