Лекарите са установили нова опасност от смартфона. Имало два случая на временна слепота, която се развила от неправилна употреба на мобилно устройство.

Според лекарите, жените лежали на една страна, едното им око се опирало във възглавницата, а другото гледало в екрана на телефона, а светлината в стаята била изключена.

Това положение на тялото довело до това, че едното око се приспособило към тъмнината, а другото към яркостта на дисплея. Когато смартфона бил изключен, жените страдали от временна слепота.

За двете жени на възраст между 22 и 40-годишна загуба на зрение продължила 15 минути.

Естествено, за пълната картина на това явление са малко два случая. Но в заключение може да се каже, че на тъмно трябва да гледаш смартфона си с двете очи, въпреки че е по-добре да го правите там, където има достатъчна светлина.

Говори се, че лекарските грешки струват скъпо на хората. И с това е трудно да се спори.

Освен това лекуващите медици имат голяма отговорност. За това лекари трябва да стават тези, които наистина искат да помагат на хората.

Преди няколко дена Милка посети своята приятелка Николета в болницата. В стаята на приятелката ѝ лежеше 89 годишна баба.

– Тя почти не се движи, – каза приятелката ѝ Николета, – за това ѝ е необходим специален матрак. Това го чух от лекарите, когато идваха на визитация.

Един от лекарите, който по това време минаваше през стаята, каза на санитарката:

– Сменете матрака на тази жена.

И в този момент стана нещо много интересно.

Докато санитарката сменяше матрака, лекарят взе на ръце възрастната жена и ѝ изпя една песен. Върху устните на бабата се появи някакво подобие на усмивка. Тя се чувстваше като малко дете в обятията на майка си, която ѝ пее някаква  песен.

По-трогателна картина  Милка не бе виждала в живота си. Очите ѝ се насълзиха.

„Именно такива качества трябва да притежава един лекар, – помисли си Милка“.

Тя остана във възторг от това, което направи лекарят за болната жена.

Нека в света да има повече такива хора!

Един ден един приятел на Брамс минавал покрай къщата му и реши просто ей така, без предупреждение, да го посети.

При влизането си той чул зад вратата свиренето на композитора, но в същото време с музиката, смесено звучали спиращи духа звуци, те напомняли на отчаян  вой на куче …

Знаейки, че Брамс няма куче, човекът изключително изненадан плахо отворил вратата и замръзнал потресен …

В стаята нямало никакво куче. Разрошен по нощница Брамс импровизирал на пияното, като огласявал стаята с изтощен сърцераздирателен вой, а от очите му течели сълзи ….

Приятелят бил хипнотизиран от тази вдъхновена и едновременно зловеща картина.

Брамс го забелязал, с трясък затворил капака на пияното и изревал:

– Как се озова тук?

– Минавах наблизо и чух музиката ти … а вратата беше отворена.

– Махай се от тук! – казал Брамс, който в този момент съвсем нямал намерение да бъде учтив. – Моята музика трябва да се слуша на концертите ми, а не в къщи на вратата ми.

Тази година в групата за рисуване на 5-6 годишните бяха само 10 деца. Половината от тях бяха момчета. Това беше доста „весела“ група.

Имаше между тях едно момче на име Янко, което всяко второ занятие превръщаше в кошмар. Постоянно изпадаше в истерия, дърпаше за косите момичетата, разваляше работата си и унищожаваше тази на другите деца.

След всяко занятие го взимаше баба му. Елена Данаилова вечно се оплакваше от Янко на баба му.

– Днес заля рисунката на Катя, стъпи на листа на Явор, блъсна Станислав, …..

Янко навеждаше глава смирено надолу и тихо казваше:

– Ще се държа добре, обещавам! Само не ме отписвайте от групата.

Но това обещание действаше само до втората минута, а после … същото.

Янко рисуваше с удоволствие. Дори Данаилова признаваше, че се справя много по-добре от другите в това.

Но идваше момент, когато Янко решаваше:

– Тази линия е твърде крива. А червения цвят не е достатъчно червен…. Това на нищо не прилича. Изобщо не ми харесва ….. изобщо нищо не се получава.

Янко изхвърляше листа в кошчето и се опита да нарисува нова картина, но отново не успяваше.

След това със ярост се нахвърляше на рисунките на своите съседи. Започваше да разпръсква чуждите четки, замеряше момичетата с боички, …..

Колегите на Данаилова ѝ казваха:

– Защо го търпиш?

– Ако бях на твое място отдавна щях да го изгоня от групата.

– Той пречи на останалите деца.

Най-накрая Данаилова не издържа и позвъни на майката на Янко:

– Моля ви, елате приберете сина си, пречи на останалите деца да работят.

– Добре, идвам, – изненадващо за учителката се съгласи майката, – но при вас имаме още две заплатени занятия. Тях синът ми ще ги загуби.

Данаилова бе толкова ядосана, че бе готова да даде пари от собственото си портмоне, само и само да не вижда това момче на уроците си.

Все пак стигнаха до някакво компромисно решение:

– Добре, – каза Данаилова, – ще ви позвъня след една седмица и ще решим какво да правим.

След една седмица, учителката се бе вече успокоила. Тя започна по-трезво да разсъждава за ситуацията:

„От една страна той пречи на мен и другите деца, но той рисува много добре, над средното ниво за тази възраст, нищо че половината от времето го губи за други неща“.

Така учителката стигна до правилното решение и предложи на майката на Янко:

– Нека остане, но с едно условие, на занятието да присъства възрастен човек, който да го успокоява.

На следващото занятие дойде баба му. И това веднага даде резултат. Момчето се успокои, започна да рисува без да капризничи. Като награда, на бабата бе разрешено да чака Янко в коридора.

Веднъж дойде „да го наблюдава “ по-голямата му сестра Олга. Тя бе на около 18-20 години. Доста симпатична. Но лицето ѝ беше такова …. сякаш ѝ дължиш милион. Тогава учителката напълно разбра как се чувства Янко.

След първите три линии момчето разкъса листа си. Явно му бе тежко да рисува под такъв надзор. Когато Янко изпадна в истерия, момичето изобщо не успокои брат си, а стана и излезе от стаята.

След това Олга позвъни на майка си и ѝ каза:

– Янко е голям проклетник. Пак започна да крещи, да къса листовете си и да пречи на другите.

Родители обръщайте внимание на децата си. В крайна сметка, това което детето вижда, чувства и получава до петата си година, остава ярък отпечатък върху целия му живот.

Един ден пътешествайки по страната, Хинг Ши пристигнал в един град, в който в този ден се събирали най-добрите майстори по живописта и си организирали помежду си състезание, за да се избере най-добрият художник на Китай.

Много изкусни майстор взели участие в този конкурс, множество картини представили те пред погледите на строгите съдии.

Конкурсът вървял вече към своя край, когато съдиите изведнъж се объркали. Те трябвало от останалите накрая две картини, да изберат най-добрата.

Смутени гледали платната. Шепнешком разговаряли, търсейки някакви грешки. Но колкото и да се стараели, не бил намерен нито един недостатък, никакво отклонение, които можело да решат изхода на конкурса.

Хинг Ши наблюдавайки ставащото, разбрал затруднението им, излязъл от тълпата и им предложил помощта си. Когато в странника познали известния мъдрец, съдиите с радост се съгласили.

Тогава Хинг Ши отишъл при двамата художника и им казал:

– Майстори, вашите картини са прекрасни. Трябва да призная, че в тях не намирам никакви недостатъци, како и съдиите. Затова ви моля честно и справедливо да оцените работите си, а след това да назовете недостатъците им.

След дълго оглеждане на картината си, първият художник отровено признал:

– Учителю, както и да гледам картината си, не мога да намеря в нея недостатъци.

Втория художник дълго мълчал.

– Ти също ли не виждаш недостатъци в своята картина? – попитал Хинг Ши.

– Не, просто не съм уверен, с коя от тях да започна, – честно отговорил смутеният художник.

– Ти си победител в конкурса, – казал с усмивка Хинг Ши.

– Но защо? – възкликнал първият художник.  – Нали аз не намерих нито една грешка в работата си! Как може да ме победи този, който е намерил в у себе си множество такива?

– Майстор, който не може да намери недостатъци в работата си, е достигнал края на своя талант. Но този, който може да забележи недостатъци там, където другите не могат да намерят, още може да се усъвършенства. Как мога да връча наградата на този, който е свършил своя път, а не на този, който е постигнал същото, но продължава по своя път? – отговорил Хинг Ши.