Велко бе дошъл на поредната лекция и внимателно слушаше.

– Сърцевината на дървото е централният носещ стълб на някои дървета, – обясняваше човекът отпред. – Въпреки че е мъртва, тя не се разлага или губи здравина, докато външните, живи слоеве са непокътнати. Съставена от влакна, свързани помежду си чрез химическо лепило, наречено лигнин, сърцевината на дървото може да бъде здрава като стомана. Този елемент от структурата на дървото му позволява да оцелее през природните трудности.

Велко се замисли върху това как може да използва метафората за сърцевината на дървото.

– Това е начин да се покаже, как спасените се преобразяват, – каза си той. – Бог преобразява мъртвата сърцевина на нашите същества, укрепвайки ни в силата на възкресения Исус, за да издържим изпитанията на този живот.

Велко продължи с разсъжденията си:

– И все пак ние все още съществуваме като уникалните хора, които Бог ни е създал да бъдем и дори повече.

Виждаме жив пример за това как структурата на дърветата представлява нашия живот в Христос.

Слава Богу, че ни е преобразил от смърт към живот!

Ченко беше получил инсулт. Премахнаха тръбата му за хранене и той ахна. Шокът му бързо се превърна в празненство. Премахването на тръбата за хранене означаваше по-добри дни напред за него и жена му Кремена.

Измина една година.

Кремена седеше в ъгъла сама, изтощена и уплашена.

– Ченко получи още един удар тази сутрин, – каза тя надошлия да ги види Митко. – Той е в интензивното отделение. Нещата не изглеждат добре.

По-късно следобед Митко се отби в интензивното отделение. Там му съобщиха за Ченко:

– Той почина.

Митко се чудеше:

– Какво да кажа на някой, който току що е загубил партньора си?

За щастие не трябваше да казва нищо.

Кремена го посрещна с думите:

– Знам, че мога да се изправя пред това. Бог е обещал винаги да бъде с мен. Той никога не ме е напускал. Дори смъртта не може да ме отдели от Исус.

Загубата на някого, когото обичаме, ни кара да изпитваме силна болка и да скърбим.

Гневът, самотата и объркването завладяват емоциите ни, но не могат да ни отделят от Божията любов.

Ние никога не сме сами.

В Исус вярващите преживяват изпълнението на Неговото Слово.

Можем да се изправим пред трагедия, загуба и скръб, но Бог обещава никога да не ни напуска.

Нищо не може да ни отдели от Светия Дух, Утешителя, Който идва, живее в нас и ни укрепява в нашите изпитания.

Смъртта, животът, настоящите обстоятелства, миналите неуспехи, несигурното бъдеще, дори ракът не могат да ни отделят от Христос.

Пена клатеше глава:

– Често се чудя дали животът ми в комфорт не е по-скоро пречка за християнската зрялост, отколкото помощ или благословия?!

Приятелката ѝ Галя я погледна изпитателно:

– Разбира се, не трябва лекомислено да гледаме на безопасността, сигурността или трите хранения на ден. Знам, че това са благословии, за които безброй мъже, жени и деца по света копнеят и се моля да ги имат.

– И все пак, липсата на изпитания, ме затруднява да бъда свързана с толкова много от Новия завет и героите на вярата, – сбърчи нос Пена.

– Ако нашата вяра изисква малко, тя има малко значение, – отбеляза Галя.

– Ето, – въздъхна дълбоко Пена, – Христос ни кани да дойдем и да умрем, да го последваме по пътя на кръста, и макар че за мнозина в съвременния свят това може да не изглежда като изключително физическо страдание или изпитания, поканата е не по-малко реална.

– По-скоро трябва да си зададем въпроса, – Галя повдигна показалеца на дясната си ръка нагоре. – Вярата ни в Христос някога променила ли е живота ни до такава степен, че доброволно и съзнателно да сме си отворили място, където да рискуваме, заради другите?

– Искаш да кажеш, дали сме достатъчно жертвоготовни по начин, която ни струва нещо ? Мисля, че в противен случай сме в беда, – уточни Пена.

А Галя прибави:

– Само защото е възможно да се избегнат тези ситуации в нашата съвременна епоха, не означава, че е мъдро или вярно.

– Всъщност, – Пена повдигна вежди, – все повече се убеждавам, че трябва активно и целенасочено да търсим начини да излезем от зоната си на комфорт и да се отдадем за другите в името на Исус Христос, защото това е единственият живот, който наистина си струва да се живее.

Един ден Сашо бе се замислил. Нещо го глождеше.

Той отиде в кухнята и попита майка си:

– Мамо, от къде знаеш, че можеш да се довериш на татко?

Тя се усмихна. Отговорът бе очевиден за нея, но ѝ трябваше малко време, за да го облече в думи:

– Наблюдавала съм го как спазва обещанията си през двадесет годишния ни брак. Виждах как характерът му бе изпитван. Той никога не ме е разочаровал.

Така работи доверието в взаимоотношенията.

То расте чрез споделени преживявания, изпитана лоялност и вярност, доказана във времето.

Нашата връзка с Бога следва подобен модел.

Молитвата се превръща в разговор, четенето на Библията става лична кореспонденция, а житейските предизвикателства са възможности да изпитаме Божията вярност от първа ръка.

Доверието се развива чрез личен опит по следния начин. Започва с малки действия като спазване на обещания, появяване, когато е нужна помощ, проява на грижа при трудности.

Нашите взаимоотношения с Бога следват подобен модел.

Той не изисква сляпа вяра, а предлага безброй възможности да изпитаме Неговата вярност в малки неща, преди да Му се доверим в по-големи. Всяка отговорена молитва, всяко снабдяване, всяка утеха в скръбта добавя още малко към нашето доверие в Неговия характер.

Бог никога не се проваля в тези изпитания.

Той никога не е нарушил обещание, не е действал противно на природата Си, не се е оказал неверен на онези, които Го търсят.

Всичко това изгражда непоклатима увереност в Неговия характер.

Костадин бе зависим от наркотици. Той крадеше за да финансира наркотичната си зависимост. В града имаше репутация на най-добрия крадец.

Един ден Христос го срещна и животът му се промени.

Вместо да се фокусира върху пари или наркотици, всичко, за което може да мисли, бе да казва на всеки човек, когото срещне:

– Знаеш ли какво направи Исус за мен ….

Господ бе променил животът му и той искаше останалите да научат за това.

Скоро Костадин установи, че не може да споделя добрата новина със собствени сили, за това започваше деня с въпроса:

– Исусе, какво искаш да направя днес?

Там, където живееше имаше строга забрана за споделяне на Евангелието. Той знаеше за последствията, но това не го спря да свидетелства на хиляди хора, с които се моли да приемат Христос за свой Спасител.

Един ден бе арестуван и той си каза:

– Бог сигурно иска да свидетелствам на някого в този затвор.

Той беше оставен сам с двама много сериозни престъпници за 15 минути в зоната за задържане. Времето му беше кратко, затова побърза да им свидетелствува за Христос, като им каза:

– Бог ме изпрати да ви кажа, че ви обича и иска да ви спаси …..

Те го изслушаха и откликнаха на добрата новина.

Полицай дойде и каза на Костадин:

– Свободен си. Можеш да си вървиш.

Преди да си тръгне, той се върна при закоравелите престъпници и ги прегърна, докато плачеше заедно с тях.

Така той се научи на следното:

– Бог може да действа чрез доброволен слуга дори в изпитания.

Друг път Костадин беше арестуван и хвърлен в затвора, защото беше довел млад мъж до Господа. Бащата на този човек беше член на охранителната полиция.

След ареста си той прекара часове в стаята за разпити, дни в изолация, а след това беше поставен в стая с над 400 престъпници.

Тогава Костадин видя как двадесет и четирима затворници повярваха в Христос за осем дни. Двама от тези нови вярващи бяха осъдени за убийство и чакаха екзекуциите си.

Когато Костадин размишляваше в затвора установи следното:

– Когато Бог ни изпраща на някое място, Той ни подготвя и екипира за там. Знаех, че имам мисия в този затвор.