Бяха влезли в една от галериите и коментираха видяното. И двамата знаеха за всяко изображение и автора ѝ доста много. Те ценяха изкуството и изследваха всеки шедьовър заедно.

– Каква великолепна творба? Кой не би се възхитил от нея? – каза Наталия затаила дъх пред стенописа.

– Тайната вечеря е шедьовър, – Лазаров се оживи и разгорещи от собствените си мисли.

Бузите му бяха хлътнали през последните няколко седмици, но това не пречеше на въодушевлението му:

– Вижте, как майсторът е разгърнал гения си! Скъпа на такъв художник бил предложил да те нарисува, – обърна се Лазаров към жена си.

– Едва ли бих позирала такава раздута, – каза Наталия и сложи ръце на корема си.

– Но нали Изабела е позирала на Мантеня бременна и резултата е поразителен, – възрази Лазаров.

– Да, признавам, че картината „На Парнас“ е шедьовър, но …. – не се съгласи Наталия.

– Какво говориш, мила? – продължи да изказва несъгласието си Лазаров. – Казват, че Изабела приличала на богиня, дори засенчвала Венера. Вярвам, че така ще бъде и с теб.

– Съмнявам се, – каза Наталия. – Сега съм по-пълна, отколкото при предишните си бременности. Ако искаш наистина да позирам на някой художник, изчакай бебето да се роди. След това ще плувам, ще тичам и ще се постегна малко.

– Художниците имат нужда от пари, за тях няма значение как изглеждаш, – засмя се Лазаров. – Знаеш ли, че Иполит освен с рисуване се занимава и с разни технически изобретения. Току виж при някой от експериментите си се самоубие.

– Не ми харесва този човек, особено сега, когато съм бременна, не бих искала да съм край него, – въздъхна Наталия. – Той е очарователен, но малко ме плаши. Не ми харесва, че рисува бебета в утробата и разни анатомични органи.

– Но, Натали, – в гласът на Лазаров звучеше укор и недоумение, – ти с лекота укротяваш коне и всякакви животински твари, пред които другите пребледняват и губят дар слово. Нима се страхуваш от един художник? Та това е глупаво.

Той я познаваше много добре и за това ѝ се възхищаваше. А на Наталия ѝ бе достатъчна само една неговата усмивка, за да се изправи пред всякакви предизвикателства.

Това бе поредното събиране на младите изследователи. На тези събирания те обсъждаха фантастични идеи или проекти, които им бяха направили впечатление.

Групата не беше много голяма, но участниците горяха от нетърпение да превърнат и най-големите фантазии в реалност.

Този следобед беше мрачен и начумерен от дъждовните облаци, които всеки момент бяха готови да се разплачат, но групата ентусиасти се бяха запалили от новата тема, която обсъждаха.

– Една от любимите истории, разказвани от любители на НЛО, смахнати по конспирациите и вярващите в нелепици е  експеримента във Филаделфия, – започна Пламен.

 – Тази история разпали интереса ми към физиката – призна си Запрян.

 – Макар и опроверган от създателя си, мита за филаделфииският експеримент остана популярна тема за разговори в някои от чатовете на Интернет, – засмя се Наталия.  – В легендата се разказва за скриването на американския военноморски плавателен съд „Елдридж“ от радарите във военното пристанище на Филаделфия.

 – Да, бях чувал за това, – подчерта Огнян. – По време на Втората световна война Айнщайн и Никола Тесла започнали да разработват тайна програма, известна като проектът „Дъга“. Те искали да създадат пречупващ светлината камуфлаж, за да скрият корабите на съюзниците от нацистките подводници.

– Новият ескадрен миноносец бил оборудван с всевъзможна научна техника, включително огромни електрически генератори, – започна да разказва Пламен. – Плавателният съд се обвивал в синьозелена мъгла, когато включели уредите и след миг избледнявал, а после отново се появявал, щом изключили захранването.

– Експериментът бил повторен няколко пъти до август 1943 година, – въодушевено заговори Запрян. – Плавателният съд избледнял в мъглата, само че този път се появил в Норфък. Няколко минути по-късно се върнал във Филаделфия и се материализирал.

– Очевидец намиращия се наблизо съобщил,  – уточни Наталия, – че видял неколцина членове на екипажа на „Елдридж“ да се разхождат като зашеметени, докато други продължавали да избледняват и да се появяват, сякаш били призраци.

 – Но това са глупости! – възкликна Мирослав. – Четох, че след години този очевидец е признал, че е съчинил цялата история. Освен това е доказано, че „Елдридж“ никога не е бил във Филаделфия, а Айнщайн е работил върху проекта „Манхатън“.

 – Науката е смесица от експерименти и вдъхновение, – започна философски да разсъждава Огнян. – Няма значение откъде идват идеите. Има безброй примери за изобретения, вдъхновени от легенди, митове и фантастика. През тридесетте години на 20 век радиото, което може да се носи в ръка, на Дик Трейси е било само фантазия, но сега никой не се съмнява в клетъчния телефон.

 –  Жул Верн описва атомна подводница почти цяло столетие преди един адмирал да направи „Наутилус“, – засмя се Наталия. – Научната фантастика предшества лазера, радара, сонара, космическите пътешествия, клонирането и стотици други технологии.

– Не ви ли е минавало през ума, че учените, се влияят от книгите, които са прочели като деца, и са се надявали някой ден да превърнат в реалност мечтите на писателите? – разгорещи се Пламен.

 – Добре – отстъпи Мирослав. – Признавам, че съм чел малко за квантовото телепортиране. Но всичко, което е постигнато, са няколко хиляди атома, кълбо от газ, изстреляно от точка А до точка Б в лабораторни условия. Твърдите, че може да се премести цял кораб, съставена от безброй атоми, и да го върнете в първоначалното му състояние?

 – Това не е квантово телепортиране, а нещо ново – въздъхна Запрян. – Нарича се магнитно скриване. Обектът не се  разгражда, а се премества в едно от четирите известни измерения, трите основни величини и времето.

 – Премахнете ли едно измерение от някой предмет,  – скочи Пламен, – той престава да съществува. Сянката е идеалният пример а това. Тя е двуизмерно копие на предмета, но не е самият предмет. Същият принцип важи и за времето. Извежда се кораб от нашето време и после се връща обратно.

 – Но ако нещо изчезне, за колко време се връща обратно? – попита Мирослава.

 – Това зависи от много фактори, – почеса се по главата Пламен.

Всички мълчаха, но това не бе разрешение за многото въпроси, които възникваха в главите им. Реалност, фантастика, научни постижения, измислица и мошеничество се объркаха в едно голямо кълбо, от което трудно можеше да се излезе……

Известният израз „Мързелът е двигател на прогреса“ се свързва със съществуването на демона Белфегор, който първоначално е бил една от формите на древносемитския бог Ваал.
От седемте смъртни гряха на Белфегор само мързела, подтиква хората към открития.
Демонът  предлага на хората хитроумни изобретения, които могат да ги направят богати.
По такъв начин той допринася за техническия прогрес на човечеството.

Заваля обилно. Доскоро хората изнемогваха от жегата. Които можеха, се криеха на сянка и бяха добре, но не всички имаха такава възможност, работата на някои изискваше да бъдат на открито.

Сега благодатните струи се изливаха като балсам за изгорелите, изтормозени и измъчени тела.

Селската кръчма бе приютила редовните си посетители и хора, застигнати от дъжда.

Дядо Петър, едър мъж, все още запазил осанката си, тъжно каза:

– Една душа никога не е напълно изгубена. Трябва да ѝ се даде шанс, да ѝ се помогне да стъпи на правилния път.

Мислеше горкия за пропадналите си внуци, които бяха се забъркали с лоши хора и ги очакваше затвор.

– Прекомерния технически прогрес, напрегнатия живот, – изсумтя Димитър, – всичко това ни влачи не където трябва. Обществото се стреми единствено към нови технически изобретения и по-лек живот.

– У нас опитват всичко ново така, както се смучи бонбон, – засмя се Лальо, – дай им някоя нова джаджа и пощръкляват.

– Апетита за удобства нараства, – каза Димитър, – с него идва и решимостта да ги придобиеш.

– Техниката е хубаво нещо, не съм и против удобствата, но какво става с човека, – философски отсече Димо. – Няма вече време да се занимаваш с околните, всеки се е свил в черупката и мисли само за себе си.

– А кой ще отсее грешките на правосъдието, – обади се дядо Петър. – Там няма милост и не се предоставя възможност за поправление, а се навява само страх. Със страх се контролира всичко, но докога?

– Властите, които са отговорни за общественото спокойствие, рискуват да си навлекат неприятности, но гледат да спасят човека, – намеси се Димо.

– Ако това е така, би било прекрасно, – накак недоверчиво с полуусмивка каза дядо Петър.

Разговорът замря. Дъждът непрестанно барабанеше по стъклата, а всеки от присъстващите се се бе затворил в невеселите си мисли.

Уж за радост ливна този дъжд, да напои жадната земя. Но влажното време, светкавиците, които раздираха мрака и нестихващия порой вода , навяваха само тъжни размишления.

Може би умът ви през цялото време е зает с нещо. Рисувате, изграждате модели или скицирате схеми на изобретения ден и нощ, но не стигате до края и нещата остават незавършени.
Така вашата картина не стига до галерията, а проектите и изобретенията ви не попадат пред очите на хората. Така до никъде няма да стигнете, защото всяка работа ви е непоносимо „скучна“.
Когато имате възможност да започнете да припечелвате нещо на най-обикновенна работа, вие смятате, че това за вас е просто ужас.
– Колко по-малко талантливи хора от мен, са получили работа, която толкова съм искал, – каква бунтарят. – Всичко зависи от връзките.
Ако погледнете по-внимателно, ще забележите хора, които се нуждаят от усъвършенстване, но те не се впускат, за да го достигнат.
Айнщайн не се е стемял да избегне скучната работа. Геният спокойно се отнася към обикновената работа. Айнщайн е работил в патентно бюра за заплата и съвсем не е смятал това за унизително.
Бунтарят е против рутината, така той губи шанса си да постигне мечтата си.