Боян гледаше безпомощно пламъците, които обгръщаха медицинската сграда.

– Защо се случи това? Защо сега? Защо на мен? Защо, Господи? – кършеше отчаяно ръце той.

Когато вече можеше да изследва щетите, Боян влезе в сградата.

Стълбището, водещо до офиса на горния етаж бе оцеляло. На него той се бе научил да говори с Бога.

Димът даде на износената му лекарска чанта лъскав черен лак и я направи отново да изглежда нова.

Въпреки че нямаше офис, все още имаше практика. Не всичко бе загубено.

Една Библия лежеше на стълбището, където по-рано същия ден бе коленичил, за да се моля.

Изтри саждите и видя, че съдържанието е невредимо. Думите все още се четяха.

– Огньовете на живота не променят вечните истини. Божите цели, принципи и обещания остават, – каза си Боян.

Намери снимки на петте си деца. Спомни си за хората, които Бог бе поставил на пътя му, за да му влияят, насърчават и подхранват.

В горната част на стълбището се виждаха останките от обезобразения кръст върху овъглената стена.

Боян премахна парчетата и на стената остана красив отпечатък от кръста.

Това му напомни една истина за страданието:

– Пламъкът може да изгори Божите деца, но никога няма да ги изяде. Бог никога не губи болката ни. Вместо това, ако Му позволим, Той оставя Своя образ зад себе си.

На Боян му бе дадена уникална възможност.

Имаше още един шанс да оправи живота си и да стане по-силен и по-добър от преди.

Боян въздъхна дълбоко:

– Ако дишаме, все още имаме цел. Бог ни е дал нова възможност да покажем Неговата любов и сила в нашия живот.

Мнозина в горящата сграда бяха обгърнати от облак гъст, ослепителен дим.

Полицаят Пенков се втурна напред, търсейки оцелели.

Чуваха се викове за помощ.

Пенков извика поне десетина пъти:

– Вървете към гласа ми! Вървете към гласа ми!

Няколко човека, които бяха загубили всякакво чувство за посока в задимения коридор. Те чуха виковете на полицая и го последваха.

Така бяха изведени на сигурно място.

– Вървете към гласа Ми!

Това е и поканата на Исус към всеки от нас, когато сме в опасност или когато сме се изгубили.

Исус е истинския духовен пастир на овцете, който „вика своите овце по име и ги извежда; и като събере стадото си, върви пред тях, и те го следват, защото познават гласа му“.

Милан потри длани си:

– Такъв е редът поучаване, подчинение и учене.
– Вярно е, – съгласи се Слави, – Не трябва да преподаваш това, което не си приложил в живота си ….

– И не можеш да практикуваш това, което не си учил, – добави светкавично Милан.

– Не можем да имаме възстановяване, обновяване или съживление, докато държим нещата, заради които Исус умря, за да ни освободи, – поклати глава Слави.

– Послушанието е лепилото, което свързва Божието Слово със сърцата ни, – подчерта дебело Милан. – Това ни свързва с други вярващи.

– Ако молитвата е тамян, тогава дисциплината е димът от този тамян, – разгорещи се Слави. – Тя изпълва живота ни и прониква в света около нас.

– Послушанието е доказателство за нашата вяра …..

– А дисциплината ни превежда от Писанието към живота ни, – отбеляза Слави.

– Каквото и да си говорим не можем сами да се подчиним на Божието Слово, – поклати глава Милан.

– Исус не умря и не възкръсна, за да можем да живеем по-добър живот, сякаш можем сами да следваме Бог. Той беше убит за нашите престъпления и биде възкресен за нашето освещение, за да може чрез Светия Дух да се живее християнския живот чрез нас и за нас, – на един дъх изрече Слави.

– Покорството е изучаване на Божието Слово и правене на това, което То казва чрез силата на Светия Дух, живеещ във нас, – отбеляза Милан.

– На пръв поглед това изглежда невъзможно ….

Милан го прекъсна:

– Същият Дух, Който възкреси Исус от мъртвите, работи във нас, за да постигнем повече, отколкото бихме искали, мислили или си представяме.

В гората бе определен участък, в който трябваше да се изсекат дърветата. Бе наета една бригада, която трябваше да извърши това.

Когато работата приключи, дойдоха да извозят отсечените дървета.

Едно огромно дърво с много клони не бе отсечено. Под неговата сянка можеха да застанат хиляди човека.

– Защо сте пощадили това дърво? – попита един от шофьорите.

– Това дърво е напълно безполезно, – каза един от дървосекачите. – От него нищо не можеш да направиш.

– Как не можеш? Я виж колко много клони има, – обади се друг от превозвачите.

– Да, но нито един от тях не е прав, – поясни същият мъж.

– Нали е дърво? Поне за огрев ще стане, – поинтересува се първият шофьор.

– Дума да не става, – махна с ръка един възрастен мъж между секачите, – ако го запалиш, димът му вреди на очите.

– И какво накрая излиза? – засмяха се няколко души.

А възрастния мъж поглади бялата си брада и каза:

– Ако сте полезни, ще ви отсекат и от вас ще направят мебели. Красиви ли сте, ще станете продукт и ще ви продадат в магазина …

– А тези който са напълно безполезни? – прекъсна го един млад шофьор.

– Тогава ще пораснете, – продължи старецът, – ще станете огромни, но хиляди хора ще намират сянка под вас.

Етнограф посети отдалечено племе от индианци.

Първо пътува със самолет, след това с джип до едно пристанище и накрая плава три дни с лодка, придружен от преводач.

В селото гостите бяха посрещнати, нахранени и сложени да спят в колиба, направена от палмови листа.

На сутринта етнографът излезе от колибата.

Преводачът не се виждаше никъде.

Голям огън димеше на централния площад.

Няколко силни мъже, с вдигнати към небето ръце, опъваха и движеха голямо парче плат, затваряйки и отваряйки пътя за дима.

Някой им крещеше ритмични команди от върха на голямо дърво. Димът от огъня се издигаше на периодични облаци с различни форми и размери.

Оцветени индианци тропаха около огъня и мълвяха нещо тихо.

Етнографа попита:

– Какво правите? Това някакъв ваш ритуал ли е?

Никой не му отговори, тъй като никой не знаеше езика му.

Чу се продължителен победоносен вик.

Мъжете навиха плата и хората се разотидоха.

От едно дърво слезе гол изрисуван индианец. Това бе изгубилият се преводач.

– Какво беше това? – попита етнографът.

– Дивотия, – махна с ръка, преводачът. – В съседното село изчезна сателитният интернет. Дадохме им нови настройки с димни сигнали.