Емил бе навел глава, той потърка носа си и заяви:

– Чувството за изоставеност е много често срещано в нашето общество днес.

– За това си има причина, – повдигна рамене Здравко.

– И каква е тя? – попита Емил.

– Въпреки всички технологии и научен прогрес, много хора отричат ​​съществуването на Бог, което води до чувство на самота, гняв и изоставяне. Ако не съм създаден от Бог с цел, тогава нашето съществуване е просто случаен резултат от сблъсък на молекули, – обясни Здравко.

– Да, съгласен съм, – потвърди Емил. – Това води до чувство на носене в безцелна вселена, чувство на изоставеност без чувство за принадлежност. С други думи казано, не съм нужен на никого.

– Един от най-големите ни страхове е загубата на дълбоко ценени взаимоотношения, – поклати глава Здравко. – Независимо дали чрез изоставяне, отхвърляне, смърт или развод, ние се страхуваме да загубим тези, за които държим. Дълбоко болезнени преживявания като тези могат сериозно да подкопаят чувството ни за самоуважение.

– Все повече хора виждат как съпругът/съпругата им ги изоставя, как сродната им душа намира друг партньор, как приятелите им „продължават напред“ или как се сблъскват със загубата на родители, – отбеляза Емил.

– Много бащи отказват да поемат отговорност за децата си и става все по-често срещано майките да правят същото, оставяйки децата си в сиропиталища или на грижите на други. Може да преживеем отхвърляне и когато не сме избрани за спортен отбор, пренебрегнати за повишение или отхвърлени за позиция на представител на компания, – допълни Здравко.

– Резултатът често е мъчителна емоционална болка и объркване, чувство на изоставяне, отхвърляне, неадекватност и/или убеждението, че сме направили нещо нередно. Чувстваме се безполезни и започваме да вярваме, че заслужаваме лошо отношение, – с болка сподели Емил.

– Не сме сами, когато изпитвам такива чувства, – каза Здравко. – Това много по-често се случва, отколкото можем да си помислим, но тези чувства не отразяват истината за това какво Бог мисли за нас.

Изоставянето не е края. То няма последната дума.

Има начини да се справим с болката.

Исус е отговорът и Той е вечен.

Виолета се колебаеше. Имаше чувство, че решението, което бе взела не е правилно, но тя бе твърдоглава и винаги искаше да прави нещата по свой начин.

– Аз знам по-добре, – твърдеше Виолета.

Ставаше въпрос за връзка. Преди да се впусне в нея, сърцето ѝ казваше:

– Не прави това!

Виолета игнорира предупреждението:

– Едва ли греша. Мъжът, който ме интересува е свещеник. Той може да ми помогне в моето духовно пътуване. Навярно Бог ще го използва, за да ме направи по-добър човек.

Именно заради тази връзка тя търсеше Господа с цялото си сърце, но тя я свали на колене.

Виолета бе малтретирана, обременена и отчаяна.

– Ако бях послушала Божия Дух, щях да избегна ненужната болка и нараняване, – плачеше тя. – Ако държах на себе си и бъдещето си, щях да обърна внимание на това, което Бог ми казва.

Непослушанието често ни води по пътища, по които Бог никога не е искал да вървим.
Дори когато сами си причиняваме страдание, изпълнявайки собствените си егоистични желания, Бог не ни обръща гръб. Той все още е готов да ни помогне да се измъкнем от дупката, в която сме паднали.

Достатъчно е само да се покаем и да се обърнем в правилната посока.

Димитър слушаше Пенко, но всъщност само кимаше с глава и се усмихваше, а умът му блуждаеше другаде.

Той бе формирал вече отговора си, преди Пенко да свърши. Сякаш знаеше какво ще каже по-нататък.

Но как се чувстваше Пенко?

Навярно жадуваше за пълно внимание, за да се освободи от болката за случилото се.

Дали се досещаше, че отсрещния изобщо не го слушаше?

Трудно е да се каже.

В случая трябваше да има „тройно слушане“. Слушане какво ви казват, слушане какво наистина ви казват и в крайна сметка ако имате водителството на Божия Дух, слушате какво Той ви съветва.

Пенко споделяше нещо уязвимо. Ако Димитър наистина го слушаше, Пенко щеше да се почувства видян и разбран.

Не беше нужна диплома по психология, нито степен по богословие. Димитър трябваше да обърне внимание на Пенко.

Той просто трябваше да слуша, да забележи и да попита.

Внимавайте, не само на думите, но и на тона, емоциите, езика на тялото и на това, което Светият Дух може да ви подтиква да забележите.

Милан и Милка се разхождаха.

Опиянена от красотата на околността, Милка възторжено възклицаваше:

– Погледни онази плачеща върба, колко е нежна. Полята са покрити с килим от трева. Усещаш ли нежната ласка на стръкчетата по краката си.

– Планетата ни постоянно става мрачна, безплодна и пуста, – мрачно сподели Милан.

– Така ли изглежда земята на твоя живот сива, лишена от истинска красота, радост и щастие? – попита тъжно Милка.

– Да, за съжаление, – отговори Милан.

– Тя е пуста поради отсъствие на любов, – с болка констатира Милка. – Може би е грозна заради белезите на греха и преживяното страдание.

Милан само тежко въздъхна и махна с ръка.

– Ако Бог, чрез силата на Словото Си, е преобразил Планетата Земя в нещо красиво, Той може да направи същото и за теб. Помоли Го за това, – посъветва го Милка.

Милан само вдигна рамене, но същевременно нещо се пречупи в него.

Вероятно е започнало преобразяването му.

Крум отбеляза:

– Когато се изкачваме на планината, осъзнаваме две конкуриращи се сили: закона за гравитацията и закона за фотосинтезата.

– Изкачването е по-трудно, защото тежестта на нашата маса е постоянно придърпвана надолу от гравитацията. За щастие, Бог е създал и закона за фотосинтезата, който кара всички живи същества да се стремят към слънцето, – добави Слави.

– Забележи, – Крум вдигна показалеца на дясната си ръка нагоре, – Ако фотосинтезата не беше по-мощна от гравитацията, всичко щеше да се срути под собствената си тежест. Нямаше да имаме храна за ядене и животът щеше да престане да съществува.

– Как мислиш, защо дърветата, тревата и растителността не са сплескани от закона за гравитацията? – попита Слави.

– Защото фотосинтезата е по-силна! – бързо отговори Крум. – Дърветата и цветята се покланят на Бога, докато се издигат все по-високо всеки ден. Минералите, водата и хранителните вещества от почвата са създадени с една цел, да им се даде повече маса, за да достигнат до слънцето.

– Като се замисля, това ми звучи невероятно, – повдигна вежди Слави.

– Всичко, което Бог е създал, се стремя към Светлината, – широка усмивка се разля по лицето на Крум.

– Това е невероятно! – възкликна за втори път Слави. – Въпреки силата на гравитацията, която ме дърпа надолу, въпреки болката, смъртта и агонията, които съм преживял по време на изкачването, аз се радвам на закона, действащ в мен, който ме дърпа нагоре, все по-високо и по-високо. Против волята ми. Против тежестта ми. Против собствената ми преценка. Против здравия ми разум. Има висш закон, който ме дърпа нагоре.

– Всяка скала, която изкачваме, ни позволява да погледнем назад с удивление и поклонение. Всяко плато, което оставяме зад гърба си, ни кара да паднем по лице и да благодарим на Бог за Неговото слово. Когато се изкачваме, ние стоим на изпитана истина и не можем да не ѝ се радваме, – обобщи тържествено Крум.