Болка и голяма мъка. При изключително тежки обстоятелства Данаил Симеонов загуби своето дете.

Когато спусна момченцето си в гроба и се върна у дома си, той започна сериозно да разсъждава върху смисъла на страданието.

Данаил дълго време се рови в Библията за да търси подходящи стихове по тази тема, но това не му помогна, да се пребори с мъката си по загубеното си дете.

За това застана на колени и се помоли:

– Господи, помогни ми в тази ситуация …..

По време на молитвата Данаил несъзнателно отвори очи и видя на стената текст в рамка, който майка му бе донесла, когато той не бе у дома си, а плачеше на гроба на сина си.

Текстът бе окачен веднага на стената, но когато Данаил се върна в къщи не му обърна внимание. Но сега, когато погледна към него, той изтри сълзите от очите си и прочете на глас:

– „Доволно ти е Моята благодат“.

Тези думи силно го докоснаха и той се помоли:

– Господи, направи така, че да бъде за мен достатъчна благодатта Ти.

В отговор на молитвата си Данаил чу:

– Защо искаш това, което вече ти е дадено? Аз Съм се погрижил Моята благодат да е достатъчна за теб. Нима се съмняваш в това? „Доволно ти е Моята благодат“.

От този момент това слово се вряза дълбоко в сърцето на Данаил и той благодари на Бога.

Това е ценен урок и за нас. Не превръщайте Божиите факти в молитва или надежда, а ги използвайте като съществуваща реалност. И вярвам, че тогава в тях ще намерите сила.

От известно време Обайд започна да е съмнява в това, което проповядваше исляма. Четеше Корана редовно, но имаше неща, които го смущаваха. Усещаше, че нещо не е наред и той започна упорито да търси истината.

Интернет му предостави такава възможност и много скоро Обайд остави вярата на семейството и предците си, и възложи своето упование на Христос.

Няколко години Обайд успя да запази тайната си, че е станал хрисиянин.

Но един ден баща му откри в стаята му Библията, която бе разпечатал от интернет и го попита ужасен:

– Защо четеш тази книга?

Обайд си помисли: „Дойде време да разкрия християнската си вяра. Знам какво ме очаква, когато разберат, че съм хрисиянин, но се оставям на Божията милост“.

– Защото аз вярвам в тази книга, – отговори спокойно Обайд.

– Това шега ли е?

– Не, не е шега. Говоря съвсем сериозно. Това е моята вяра.

Семейството на Обайд не реагира със заплахи, нито упражни върху него насилие, но баща му му каза:

– Твоето обръщение е позор за нас. Знаеш ли, че то е опасно за цялото ни семейство? Не е лошо да преосмислиш поведението си и да се върнеш към исляма.

Семейството на Обайд скри обръщането му към християнството от цялата общност, но Обайд бе на друго мнение.

Той си каза:

– Сега, когато моето семейство знае, че съм станал християнин, защо да го крия? Нека  всички знаят.

След това вдигна ръце нагоре и промълви:

– Господи, доверяват Ти се.

Наближаваше един от най-хубавите празници, Рождество Христово. В навечерието на празника пастир Джонатан бе зает с приготовленията около него.

Но в същото време той служеше на християните преследвани от ислямистката групировка „Ислямска държава“. Не отказваше подслон и закрила на гонените

Същата вечер го посети човек, които спомена, че идва от Багдад. Беше иракчанин, облечен в традиционното местно облекло. Изглежда бе свидетел на не едно от ислямистките издевателства, но в очите му нямаше страх, те светеха с особен блясък.

Новодошлият погледна Джонатан и попита:

– Мога ли да поговоря с вас?

Джонатан кимна с глава:

– Разбира се, заповядайте!

И двамата седнаха на една от пейките в църквата.

– Бях сляп, но сега виждам, – каза мъжът.

– Как стана това? – полюбопитствува Джонатан.

Той беше слушал много свидетелства и сега очакваше ново, което щеше да разкрие действието на Бога сред тези объркани от войната души.

– Аз бях мюсюлманин, но сега зная истината, – започна разказа си новодошлият.

Мъжът повдигна глава и се взря в далечината.

– Когато бойците на ИДИЛ атакуваха Мосул, – продължи той, – аз започнах да чета Корана. Четях го ежедневно, по 4-5 часа на ден. Исках да защитя религията си, за това обяснявах на хората: „Това не е истинския ислям! ИДИЛ няма нищо общо с исляма“. Жестокостта им според мен нямаше нищо общо с религията ни.

Изведнъж иракчанинът наведе глава и с болка завърши:

– За мой ужас разбрах, че ИДИЛ показва точно истинския ислям.

Така още един мюсюлманин бе повярвал в Христос благодарение на ИДИЛ.

Тази година се оказа тежка не само за хората, но и за животните. Горещото време не пощади никой.

В такъв зноен ден Донка Петрова приключи работата си и тръгна за дома си. Температурата бе над 30 градуса. Едва се дишаше.

Донка вървеше по тротоара, забила поглед надолу. И изведнъж я забеляза. Малкото крилато същество бе толкова изтощено, че едва пълзеше по тротоара.

– Горката пчела! – въздъхна съчувствено Донка. – Сигурно е от жегата.

Тя имаше желание да ѝ помогне, но не знаеше как.

Изведнъж Донка си спомни едно предаване, в което се говореше за даване на смес от захар и вода на пчелите.

– Не е много трудно, – каза си Донка. – Ще разбъркам в една лъжица захар и вода и ще дам на омаломощеното животно.

Тя изтича обратно в офиса, където работеше. Там имаше захар и лъжица, които ползваше за кафето.

Но изведнъж се сепна:
– С лъжица ще ми е трудно да ѝ дам разтвора по-добре със спринцовка. По-сигурно е.

Решила да довърши докрай нещата, изтича до близката аптека и купи една спринцовка. След това направи разтвора, изля го в цилиндричната помпичка, постави на върха иглата и отиде при пчелата.

Когато насекомото получи дозата си от сладко, леко се надигна и малко се активизира.

Донка я премести на сянка. Не се мина много време и пчелата излетя.

Когато Донка сподели с дядо Стойо, нейният съсед, какво е направила, той се засмя и каза:
– По това време на годината пчелите могат да изглеждат сякаш умират или са мъртви, но това съвсем не е така. Те се уморяват. Просто не им достига енергия, за да долетят до кошера си. За това е правилно ако се види изтощена пчела да ѝ се даде разтвор в съотношение 2 супени лъжици захар и 1 супена лъжица вода. Хубаво си направила. И тя е живинка, душа носи.

Цял ден пътуваха. Такава им беше работата. Любомир беше снабдител, а Страхил беше застраховател. Двамата се срещнаха в едно малко село, където  им се наложи да пренощуват, а на другия ден щяха да продължат работата си.

Любомир и Страхил дълго разговаряха и споделиха впечатленията за промените настъпила в района. Накрая сънят ги обори и те заспаха.

Нощта беше спокойна и затихнала. Само от време на време се чуваше лай на кучета и бръмченето на някоя закъсняла кола.

Изведнъж вик разтърси тишината:

– Селото гори!

Любомир бързо стана и започна да се облича. Той беше вече готов да се втурне на помощ, когато Страхил го спря:

– Не си губи времето напразно. И без това ще се намерят достатъчно хора да гасят пожара, та това е цяло село. И освен това, това нас не засяга, защо трябва да тичаш да им помагаш?

Любомир го изгледа недоумяващо:

– Всеки от нас може да попадне в подобна ситуация, защо да не им помогна?

И без повече да се разправя, отвори вратата и хукна навън, за да гаси пожара с другите.

Страхил неохотно се надигна от леглото, облече се и бавно последва Любомир.

– Поне да видя какво става и без това няма да мога да заспя веднага, – измърмори той под носа си и продължи мудно по посока на виковете и пламъците, които разкъсваха нощния мрак.

Около една горяща къща плачеше жена, тя викаше отчаяно и протягаше ръце напред:

– Децата ми …. моля ви, спаси децата ми?!

Когато Любомир чу вопъла на скърбящата майка веднага се хвърли в дома, който вече беше целият обхванат в пламъци.

– Боже, този човек ще погине, – извика една възрастна жена, която уплашено гледаше буйния огън.

– Този е луд, – извика як мъж в работен комбинезон. – Какво ще открие в тези пламъци, а и покрива скоро ще се срути върху главата му.

Когато вече всички мислеха, че и Любомир е изгорял в къщата, той изскочи от вратата. В едната си ръка държеше пеленаче, а с другата бе гушнал около двегодишно момченце. Той подаде децата на майката и ѝ се усмихна.

Жената пое децата и просълзена започна да го благославя:

– Господ да те благослови и да те опази! Бог да осияе с лицето Си над тебе да ти покаже милост и да ти даде мир!

Които бяха наблизо се зарадваха и поздравиха Любомир и щастливата майка, а Страхил безучастно стоеше настрана и само наблюдаваше.

Той стана свидел на чудо, което го наведе на размисъл. Страхил имаше кораво сърце и не се трогваше от нищо, но тази нощ случилото се силно го докосна и разтърси.

Колко често стоим от страни и си казваме:

– И без нас ще се намерят хора, които да помогнат. Това нас не ни засяга.

Но по този начин хората продължават да гинат в огъня на пороците и греховете си и няма кой да ги спаси. Затова не стоте пасивни!