Слънцето грееше и галеше морската шир. Светлината се разтваряше в морско сините дълбини. Деси стоеше на висока скала, обвявана от ветровете и съзерцаваше морето, а сърцето ѝ преливаше от радост и нежност.

Тя много обичаше морето. Всяко лято щом ѝ се отдадеше възможност веднага пристигаше при него.

– Обичам да гледам необятната шир обгръщаща небето и морето, – казваше си често Деси. – Колко е вълнуващо да чуваш как вълните се разбиват в скалите и да усеща как вятърът те докосва.

Деси обичаше да ходи по пясъка боса и да се наслаждава на морския бриз, който разрошваше косите ѝ.

Веднъж, когато споделяше с баба си възторга от морето, старицата тъжно каза:

– Да, но морето разделя цели семейства и приятели един от друг. Като си помисля вуйчо ти Владо колко много вода го отделя от нас. Дори самите континенти са разделени от неизгледните далнини.

Деси изпълнена със заразителен оптимизъм се усмихваше на баба си и казваше:

– Бабо, в Небето няма да има нищо, което да ни разделя от Бога или един от друг.

– Вярно е, – съгласяваше се старицата, – там няма да има наранени или хора, които да изпитват враждебни чувства едни към други. Недоразуменията и критиките ще са изчезнали безвъзвратно. Разводът и смъртта няма да съществуват.

– Там няма да сме болни и слаби, – добавяше радостно Деси. – За нас няма да има вече опасности и трудни неща.

– Никога нищо няма да ни раздели в дома на Отца ни, – заключи вече по-ободрена бабата ѝ.

Вечерта бе прихлупила малкия град. Множество прозорци осветяваха мрака. Само Наско стоеше в тъмната стая и светлина идваше само от уличната лампа, която надничаше през прозореца.

Румен Бобров влезе и светна осветлението. Той видя сина си омърлушен да седи във фотьойла и го попита:

– Дичо, какво ти е?

Момчето вдигна към баща си тъжните си очи, но нищо не каза. Двамата се гледаха дълго и мълчаха.

След продължителната пауза Дичо тихо каза:

– Предстои ми важно състезание, а аз се страхувам, че не съм добре подготвен и ще се проваля.

– Знаеш ли какво правят командирите преди да започне битка? – попита Румен.

– Какво? – незаинтересовано вдигна рамене Дичо.

– Те ги събират на едно място и им казват: „Бъдете твърди и  непоколебими! Пригответе се, да се сражавате  в много тежък бой. Ако бъдете верни до самия край, ви очаква голяма награда! Битката си струва победата, която можем да спечелим!“

Дичо се усмихна и каза:

– Това, което ми разказа, много прилича на онова, което в неделя ни спомена учителят в Неделното училище.

– Така ли? – Румен бе много заинтригуван. – И какво точно ви каза той?

– Когато видим приятел в битка, трябва да застанем до него и да го въодушевим: “ Битката си заслужава. Не се отказвай! Ако спечелиш победата, ще бъдеш истински щастлив. Сега може би ти е трудно, но когато усетиш вкуса на победата, ще се радваш, че си се сражавал до края“.

– Така е, – съгласи се бащата, – трябва да се насърчаваме и увещаваме взаимно, особено, когато ни предстоят сериозни борби

Дичо прегърна баща си и възкликна:

– Благодаря ти, татко, че винаги намираш думи, с които да ме насърчиш и повдигнеш духа ми.

– Ти си мой син и аз се гордея с теб.

Времето напредваше, но родителите не бързаха да се разотиват. Те все още обсъждаха проблемите свързани с децата им и търсеха изход за всяка възможна ситуация.

– Нашите домове трябва да бъдат място на морални, духовни, социални, емоционални, физически преимущества, – повиши тон една изрусена майка.

– Ако мислите, че можете да правите вашите си работи в уединението на собствения си дом, по-добре помисли отново! – обади се един мустакат татко.

– Бог е извършил своята работа и ние ще претърпим сериозни последствия, ако откажем да следваме Неговите инструкции за нашите домове, – наблегна дребна женица.

– Разрушение и унищожение са днес навсякъде около нас, – измърмори недоволно очилат мъж.

– Какво точно имате предвид? – настоя да узнае слаба накъдрена младолика жена.
– Говоря за това унищожение,  – започна да обяснява мъжът с очилата, – с което пряко е свързано с отричането на моралното, духовното, емоционалното и социалното обучение на нашите деца.

– Ако не поверим децата си на Бог и на Неговите начини за промяната им в живота, – надигна се пълна жена, изпълнена с ентусиазъм в живота, – те ще разработят свои стандарти и ценности, които са основани на това, което чувстват и мислят приятелите им или това, което изглежда като подходяща според тях работа.

– Така в едно поколение ще създадем видим хаос и объркване, което ще е резултат от „търсенето“ на децата ни на пътя в живота, – отбеляза доста възрастен господин, които може би бе дядо на някое от децата, защото беше прекалено възрастен за баща.

– Бог ни инструктирал да говорим и даваме пример как да се живее и това не е някакъв шаблон или догма, а нещо, което наистина работи, – натърти плешив мъж с големи ококорени очи.

– Ако искаме да предотвратим разочарованието от развитието на деца си,  – заключи червенокоса жена, която бе учителката на децата, чийто родители обсъждаха важни теми за бъдещото на  наследниците си, – нашите домове трябва да бъдат места на морална и духовна награда за тези, които живеят в тях.

Лицето на Драгомир бе помръкнало, усещаше се, че нещо го гнетеше. Той приближи до дядо си Драгой, седна в скута му и попита:

– Дядо, не ти ли се струва понякога, че някои думи на Исус сякаш са лишени от смисъл?

– Какво имаш предвид? – изненадано го погледна старецът.

– Например, думите: „окото е светило на тялото“. Не ти ли звучи малко объркващо? Не стига това, ами отгоре на всичко Исус добавя и следното: „ако окото ти е здраво цялото ти тяло ще бъде осветено, но ако окото ти е болнаво, то цялото ти тяло ще бъде помрачено“.

– А ти какво мислиш по въпроса? – старецът предизвика внука си, за да го накара по-задълбочено да помисли върху въпроса си.

– Най-популярният начин за справяне с такива текстове е да се игнорират, – плесна с ръце Драгомир, все едно се освобождаваше от нещо.

– Това е много глупав способ, по който човек се отървава от това, което не разбира, – недоволно поклати глава дядо Драгой. – Първо нека поговорим за „окото е светило на тялото“.

Малкият зяпна с уста и се съсредоточи върху това, което говореше дядо му.

– Съвременните хора, – продължи старецът, – възприемат окото като прозорец, който позволява светлината да нахлуе в тялото, но древните евреи смятали, че окото е източник на светлина, нещо като твоето фенерче.

– Не разбирам, какво значение има това? – повдигна рамене недоумяващо Драгомир.

– С други думи, всичко в нашия живот зависи от това, как виждаме нещата, – уточни дядо Драгой. – Твоето отношение, а не способността ти определят на каква висота си.

– Когато започна да обясняваш, аз си помисли, че това засяга моята проницателност, – каза Драгомир.

– Проницателност се отнася до значението на „здравото око” срещу „злото око”, – отбеляза старецът.

– Как така? – бързо попита внукът.

– По-добър превод според мен би бил „целеустременото око“ срещу „похотливото око“. Исус използва тези термини в преносен смисъл, – поясни дядото.

– А какво означават наистина? – малкият любопитко веднага искаше да узнае всичко, нямаше търпение за това.

– Човек с „целеустременото око“ гледа само на дадения от Бога път. Писанието казва, че Божието Слово е водеща светлина, по-точно виделина на пътеката му. А този, който има „похотливо око“ се разсейва и става алчен, като гледа какво притежават другите. Когато завистта се вкорени в човека, щедростта умира и настава тъмнина.

– Не искам да имам „похотливо око“, – заяви категорично Драгомир.

– Тогава следвай Божието Слово, което ще бъде „светилник на нозете ти и виделина на пътеката ти“.

Междучасие. Кратък отдих след усилено възприемане на нови знания.

Сава и Петко се разхождаха в двора на училището и си говореха.

– Ако бях учител, никога не бих карал учениците ми, да учат предмети, които не харесват, – сподели Сава с приятеля си.

– Но нашите учители като че ли правят точно обратното, – наблегна Петко

Скоро звънецът оповести, че трябва да влязат в класните стаи и момчетата се насочиха към училищната сграда.

Нито един ученик не е толкова бит колкото Геле. Никой не е наказван толкова несправедливо като него.

– Ти за нищо не ставаш, – казваше му учителят. – Отиди да работиш, някакъв занаят научи. Ти не си, за да си блъскаш главата с учене. Ако имах такъв син, бих му откъснал главата като на пиле…..

Учителят говореше, но Геле гледаше равнодушно. Само голямото му чело от време на време се набръчкваше, сякаш не разбираше, за какво точно го съдеха и упрекваха.

Един ден учителят сериозно му се ядоса и се развика:

– Отивай да пасеш гъските и повече да не съм те видял тука.

Геле се изправи, изгледа съучениците си, погледна учителя си и каза:

– Ако хората се нуждаят от умни и способни учители, то за гъските се изисква добър и находчив пазач. Никога няма да принуждавам стадото си от гъски да прави или да се научават на нещо, което не им е полезно, за да не стана и аз гъска.

– Какво? – изкрещя учителят. – Какво искаш да кажеш?

– Нищо, – усмихна се Геле. – Не обичам недалновидните учители, а също така и невежите пасящи гъски. Ако вие сте разумен учител, не бихте карали учениците си да научават наизуст безсмислени изречения и не бихте ги наказвали безпричинно. Би трябвало да се замислите на това, че здравият разум никога не би се съгласил да зубри безсмислени измислици.

– Замълчи, глупако, – учителят позеленя от яд.

– Шестата Божия заповед ни учи да петним учениците си с непристойни думи. Изглежда Бог ни е дал право да крещим и да излизаме от кожата си, – каза спокойно Геле и напусна стаята.

– Хванете го! Дръжте го! – обезумял крещеше учителят и сочеше с пръст към двора.

Никой от учениците не мръдна от мястото си.