Един император събрал своите съветници и им казал:

– Хиляди наши роби, оковани във вериги, носят камъни в града. Следят ги множество пазачи и войници. Други роби осигуряват храна и вода. Всичко това е твърде бавно. Освен това харчим много пари за изхранване на робите и плащане на пазачите и войниците. Трябва да се създаде по-евтина система, която да задържа робите в строителството.

На всички се харесала идеята и съветниците се надпреварвали да предлагат различни варианти. Повечето от предложенията били сложни и съмнителни, за това били отхвърлени.

Най-накрая взел думата първият съветник:

– Предлагам система, която ще реши проблемите ни завинаги. Утре ще обявим пълна свобода на робите, ще премахнем веригите и всеки от тях ще може да напусне, когато пожелае. Ще им предложим награда за всеки пренесен камък или завършена работа. Ще ги насърчаваме с монети излети от веригите им. С парите те ще могат да си купят храна, дрехи, предмети за бита, дом, …. Те ще имат чувство за свобода и собственост и това ще ги стимулира към по-интензивна работа, защото ще видят резултатите и бъдещите си възможности. Пазачи и войници няма да са нужни повече. Дори част от тях ще участват в самата работа. Така ще се ускори строителството.

Така насилственото робство щяло да се превърнало в доброволно, защото от гледна точка на робите това изглеждало като свобода. Получавайки я, хората сами щели да организират всичко останало, защото ще усетят собствения си интерес към това. Алчността и похотта щели да ги накарат да работят с пълна отдаденост.

Тази идея била посрещната с ентусиазъм и на следващия ден робите били обявени за свободни. Нова система била посрещната с не по-малко въодушевление и от самите роби

След няколко дни съветниците с императорът наблюдавали със задоволство, как се ускорили темповете на строителството. Робите се стремели да извършват повече работа и то, колкото може по-бързо. Към тях се присъединили пазачите и войниците.

Някои от робите организирали доставка на храна и вода. Появили се  и по-инициативни от тях, които предложили колички за по-лесното транспортиране на камъните. Други станали съдии, лекари, търговци.

Всички били доволни и нито един роб не избягал.

И така до ден днешен.

Робите живеят в бетонни кутийки, работят по цял ден работа, която не обичат, за да заплащат жилищата си и да правят покупки на неща, без които могат и да минат. Освен това част от спечелените пари използват за пушене на растения, които са вредни за организмите им и да пият огнена течност, която замъглява разума им.

Ядат изкуствена храна, получена химически и затова често се разболяват. А през нощта, вместо да почиват, привлечени от чувството на неудовлетвореност на ума, се опитват да компенсират липсата на щастие пред екраните на телевизорите и компютрите.

И така в края на живота си те не изпитват радост и удовлетворение, защото са станали доброволни роби на материалния живот.

Може ли това да бъде поправено?

Да. Просто трябва да познаят Истината, която ще ги освободи.

На Никола му предстоеше среща със световно известен пианист. Това бе вълнуващо и смущаващо за младежа.

Той израстна потопен изцяло в музиката. В дома му всички свиреха на поне един музикален инструмент. Самият той свиреше на цигулка и пияно, но по-често бе солист в църква или пееше на празници или организирани концерти по случай дадени събития.

Никола бе възхитен от новата му предоставена възможност.

– Мечтите ми се сбъдват, – казваше си Никола, – може би това е моят шанс, да се изявя на световната сцена.

Когато се срещна с пианиста, се оказа, че макар и известен изпълнител, той слабо говореше английски.

Освен това се получи нещо доста интересно.

Пианистът предложи:

– Вземете това виолончело и свирете.

Като същевременно нареди нотни листове пред него.

„Никога не съм свирил на виолончело“- помисли си Никола.

Но преди да каже каквото и да е, пианистът го подкани:

– По-смело, младежо! Аз ще ви съпровождам.

Никола изтръгна няколко звука от инструмента, опитвайки се да имитира това, което знаеше от обучението си по цигулка, но нищо не се получи и двамата се разделиха.

Изведнъж като събуден от дълбок сън Никола извика:

– Защо не му казах, че мога да пея?!

Бог ни въоръжава, за да развиваме нашите природни таланти и духовни дарби.

Нека използваме това, което Господ ни е дал, за да Го почетем и да служим на другите за  Негова прослава.

В Рим предстояха поредните увеселения за народа. Това бяха борби на хора с редки зверове. Най-вече с лъвове с необикновена големина. Между тях се отличаваше един едър екземпляр със своята свирепост сила и ужасяващ рев.

Между робите, които трябваше да се сражават срещу тези зверове бе Андроник, които бе притежание на един сенатор. Робът не бе угодил на господаря си и той го бе пратил на лъвовете.

Дойде ред и на Андроник. Той бе изтласкан напред, а зад него се затвори желязната решетка.

Лъвът забеляза от далече новата си жертва, но изведнъж се спря. След това се приближи кротко до роба, започна да върти опашка като малко кученце и облиза ръцете му.

Андроник бе затворил очи и целия трепереше, но когато усети, че животното е дружелюбно към него, той изненадано погледна звяра.

Робът протегна ръка и започна да чеше лъвът между ушите, а животното ръмжеше от удоволствие.

Публиката се изправи на крака и започна да аплодира двамата човека и звяра.

Императорът извика Андроник и го попита:

– Какво става? На какво се дължи благоволението на този звяр към теб?

– Моят господар се отнасяше много жестоко с мен, – започна да разказва своята тъжна история младият мъж. – Биеше ме всеки ден за щяло и нещяло.  Един ден реших да избягам. Не можех да отида в никоя провинция, защото господарят ми щеше да ме намери навсякъде. Затова се насочих към пустинята,

– Но там човек трудно оцелява, – прекъсна го императорът.

– Бях решил, че ако не намеря някакво препитание, ще се самоубия, – отговори Андроник.

– И какво стана по-нататък, – нетърпеливо попита императорът, искайки да чуе края на историята.

– Беше непоносимо горещо, – продължи разказа си робът. – Видях една пещера и веднага се вмъкнах във нея. Малко след това се появи този лъв с окървавена лапа. Той реше от болка.

– Не се ли изплаши от него? – попита императорът.

– Да и то много, но той като ме видя свит в края на леговището му, доближи се внимателно до мен и протегна окървавената си лапа, сякаш се молеше да му помогна.

Всички бяха затаили дъх и прехапали устни от напрежение.

– Извадих парчето дърво, което се бе забило там. Почистих раната от пръста. Почувствал облекчение от болката, лъвът се унесе и заспа. От този ден двамата заживяхме заедно в пещерата. Хранехме се с една и съща храна. Донасяше ми най-хубавото месо от животните, които ловеше.

– Сурово ли го ядеше, – попита един от свитата на императорът.

– Понеже нямаше огън, го печах на слънце.

– Как те хванаха? – попита императорът.

– Минаха три години. Един ден ми дотегна този живот и си тръгнах . На втория ден ме хванаха войниците и ме заведоха при моя господар, а той ме прати на арената при лъвовете. Изглежда същия този лъв са го хванали и сега двамата се срещнахме тук.

Императорът възхитен от случилото се заповяда:

– Наказанието на този роб се отменя и той е свободен, а лъва му се подарява.

Свраката бе черна като всички свои посестрими, но бе необикновена. В какво? Не бързайте, нека всичко върви по реда си.

Тя живееше при един бръснар и по чуден начин можеше да възпроизвежда, всички гласове и звуци, които бе чула. Хората пълнеха бръснарницата най-вече, за да чуят какви нови интерпретации можеше да прави.

Един ден от там минаха тръбачи, които огласиха цялата улица със звучните си тръби.

На следващия ден свраката стана мълчалива.

– Колко е замислена и тъжна, – каза някой, който я бе видял в новото ѝ състояние.

– Навярно звукът на тръбите я е оглушил, – загрижено прибави друг.

– Тя нацяло е загубила гласа си, – поклащаха съчувствено глава трети.

Една сутрин в бръснарницата се чу ясен звук на тръба. Хората се огледаха изненадано, но никъде не видяха тръбач.

Накрая разбраха, че звукът идва от свраката. Тя бе толкова дълго мълчала, че този сюрприз смая всички.

– Явно за нея това е бил по-особен звук, – коментираше един възрастен господин. – Тя се е обучавала вътрешно и се е готвела да го повтори.

– Сега гласът ѝ звучи по един по-съвършен начин, – обади се един младеж. – Нюансите, паузите и повторенията звучат затрогващо.

– Щом е млъкнала, това обучение е изтласкало всичко, което е знаела до сега, – констатира самият бръснар. – Това я е накарало да се отнася с презрение към предишното.

– За това пък новата имитация е съвършена, – заключи дебело старче с очила, които бяха паднали ниско на носа му. – Ето и резултатът, всеки от нас помисли, че чува тръба.

Днес навсякъде в малкия град обикаляше една пъстра кола, която съобщаваше за цирка, които бе разтворил шатрата си близо до центъра.

Много деца се усмихваха, а после хукваха към родителите си да измолят пари за билет. Повечето от тях не бяха виждали истински цирк. Гледали бяха по телевизията акробати, жонгльори и какви ли не циркови номера и изпълнители, но друго си е, когато се види всичко това на живо.

Павел очакваше с нетърпение вечерта, защото с братчето си Ради и родителите си щяха да бъдат под цирковата шатра.

Час преди представлението, двамата братя бяха неспокойни и през пет минути питаха:

– Колко е часа?

– Няма ли вече да тръгваме?

– Ами ако са започнали по-рано, – суетеше се Ради.

– Не се безпокой, – утешаваше го Павел, въпреки че и на него сърцето му тръпнеше в очакване, – има определен час за това и те го спазват.

Най-сетне настъпи и дългоочаквания момент. Те бяха в цирка.

Всичко бе много вълнуващо и интересно, но когато излезе едно дребно куче с дресьора си, изведнъж всички се умълчаха.

Кучето и мъжът изпълняваха различни пантомими. Хората се смееха и им ръкопляскаха.

Удари барабан тържествено и предизвикателно, шатрата се изпълни с напрежение.

Мъжът подаде с въображаема лъжица нещо на мъника, който весело въртеше опашка.

Изведнъж кучето започна да трепери и да се мята. Явно човекът все едно му бе дал отрова. Малко след това кучето се просна мъртво. Мъжът го хвана за единият крак, влачеше и го дърпаше след себе си.

От публиката се чуха охкания и тежки въздишки.

Дресьорът остави кучето и го посочи с ръка, един вид: „Ето мъртво е. Не шава“.

Дребен старец възкликна и посочи с пръст, към „мъртвото“ животно. Кучето  пошавна, сякаш се пробуждаше от дълбок сън. След това вдигна глава, огледа се насам натам и весело скочи на крака.

Павел и Ради се изправиха,  започнаха да ръкопляскат и да викат:

– Браво!

– Това куче е цял артист!.

Хората ги последваха и вълна от радост, възклицания и приветствия изпълни шатъра.

Кучето стоеше спокойно. То само махаше весело с опашка. Косматият герой, като че ли нищо не забелязваше и тези аплодисменти не бяха за него.

Кучето с голяма преданост и любов гледаше дресьора си, за него нямаше по-голяма награда от одобрението на човека, който го бе обучавал.