Денят бе хубав. В такъв като него, хората повече мечтаят, идват им чудесни идеи, в тях се ражда надежда за бъдещето.

Рени бе си навела глава над Библията, а майка ѝ плетеше до нея на пейката. Край тях тичаха и играеха деца.

Изведнъж Рени вдигна очи от книгата и каза изненадано:

– Погледни как Йоан, ни представя бъдещето ни в небесата. Там улиците ще бъдат от чисто злато.

– И какво те притеснява? – майка ѝ усети, че нещо сериозно измъчва дъщеря ѝ.

– Дали няма някакво скрито послание в това описание? – повдигна заинтригувано вежди Рени.

Майката ѝ се засмя и с типични си хумор попита:

– Нима си мислиш, че Бог мисли за злато?

– Тогава защо е павирал с него небесните улици, – попита Рени.

– Златото е просто небесен асфалт, – вдигна рамене майката на Рени.

– Какво искаш да кажеш? Че златото няма такава стойност като тук на земята?

– Просто тук на нашата планета има много неща, на които отдаваме по-голямо значение, а във вечността те ще бъдат нещо несъществено и незначително, – спокойно обясни майката ѝ.

Рени внимателно погледна майка си, която продължи в същия тон:

– Погледни колко време, усилия, жертви, компромиси и внимание отделяме за нещо, което няма да има стойност във вечността.

Какви са вашите приоритети? Осъзнавате ли какви са вечните ценности? Или се залъгвате с неща от този свят, които ръжда ги разяжда и грабители крадат?

Вече се стъмваше по-рано. Денят  намаляваше, това уязвимо се усещаше, но това не пречеше на дядо Богомил да се събира с внука си Минко и двамата да беседват на различни теми.

Този старец беше пътешествал из целия сват и бе видял много неща. А внукът му бе жаден да чуе за далечни страни, странни обичаи и невероятни явления.

И така тази вечер дядо Богомил започна разказа си:

– Едно от любимите ми места е горичка, намираща се край река. Това е едно спокойно място и има много дървета. Те преживяват зимата и празнуват лятото. И всичките са изкривени или наведени. Там няма идеални дървета.

– Какво толкова ти харесва в тези дървета? – попита Минко.

– Въпреки че са такива, те осигуряват идеално място, в което се чувстваш спокоен, – каза старецът вдъхновено.

– Защо ми разказваш всичко това? – Минко знаеше, че дядо му току така не му разказва едно или друго.

– Човечеството е като тази горичка от дървета. Въпреки че се опитваме да стоим изправени, никой от нас не успява. Всички се изгърбваме и навеждаме. Ние сме колекция от наведени и огънати дървета. И това е добро.

– Че какво му е доброто?

– Има красота в нашето огъване. Така че наслади се на обществото на огънатите дървета.

– И как да го направя?

– Отрежи от хората отпуснатостта им. Намали количеството любими мазоли. Бъди търпелив със всеки и домашните му любимци.

– Аха, – каза Минко, но почти нищо не разбра.

– Светът, с всичките му странни хора, е прекрасно място за живеене. И колкото по-рано успеем да намерим красотата в людете, толкова по-щастливи ще бъдем.

Кевин бе аутист. Той имаше много проблеми още в детската градина и бе заведен на специален педагог, който се занимаваше с него доста време.

Тази година на Кевин предстоеше да прекрачи учебния праг за първи път. Бе решено, че той ще може да учи наравно с връстниците си и вероятно няма да има проблеми.

Преди първият учебен ден Кевин гордо заяви на родителите си:

– Искам да отида на училище с училищния автобус.

Родителите му се притесниха. Те искаха да избегнат това, защото осъзнаваха, че „за първи път в първи клас“ за детето им може да се окаже голям стрес.

– Но…, – опита се да го спре майка му.

Кевин тропна с ръка по масата и категорично обяви:

– Така съм решил. Искам да бъда с другите деца.

Родителите му се спогледаха. И решиха да рискуват.

– Нека опита сам, – примирено каза баща му.

Въпреки всичко Кевин бе надценил възможностите си. В автобуса бе лесно, но когато приближи училищната врата се смути и се разплака. Всички ученици го изгледаха изненадано и се отдръпнаха от него.

На тази мъчителна сцена бе свидетел неговият съученик Кристиан. Той се приближи до Кевин и го хвана за ръка. Така двамата заедно влязоха в клас.

Точно от такъв жест на подкрепа се нуждаеше малкият аутист, за да се успокои.

Когато в семейството се появи друго дете, по-голямото волю неволю започва да израства по-бързо. И защо се случва така? Защото на по-големият възлагат отговорността за по-малкия.

Филипините е бедна държава. Обикновено и двамата родители работят от десет до дванадесет часа на ден.

Тези, които имат възможност оставят малките си деца на възрастните си родители. А тези, които нямат какво правят? Поверяват по-малките на по-големите. Затова батковците и каките често отсъствуват от училище.

А когато си жаден за знание?

Малкия Джъстин бе само на седем години и се радваше, че ще ходи на училище. На него му бе поверен по- малкият му брат. Но Джъстин не се отказа от желанието си да ходи на училище. Взе братчето си и с него влезе в класната стая.

Учителката го попита:

– Защо носиш малкото си братче с теб?

– Родителите ми и баба работят до късно във фермата, а аз трябваше да остана с него в къщи, но не искам да пропускам уроците в училище, – отговори Джъстин като погледна с надежда учителката.

Младата жена се усмихна и му позволи да остане с брат си.

Така Джъстин прекара целия урок, като с лявата ръка държеше брат, а с дясната ръка пишеше в тетрадка си.

Сега в училище никой не се изненадва, когато вижда Джъстин с брат му.

Наистина, това момче е истински герой. Човек не може да не се възхити на решителността на малкия Джъстин, който бе успял да съчетае отговорностите на по-голям брат и ученик в училище.

Малко на тази възраст могат да вземат толкова сериозни и отговорни решения.

Един рибар заедно със синовете си отиде рано сутринта към морето, за да лови риба. Това бе единственото им препитание. Ако не хванеха нищо ги очакваше глад.

Когато хвърлиха за първи път мрежата и я изтеглиха, тя бе празна. По лицата на мъжете се четеше разочарование, но някъде дълбоко в тях се бе спотаила слаба надежда.

Отново хвърлиха мрежата, но извадиха само тиня и водорасли.

Това се повтори няколко пъти.

След седмия път рибарят вдигна очи към небето и се помоли:

– Господи, съжали се над мен нещастника. Дай ми от даровете на Твоето море. Половината ще дам на бедните, четвърт ще дам на тези, които не са успели нищо да уловят днес, а останалата четвърт ще запазя, за да нахраня семейството си.

Хвърлиха отново мрежата и я задърпаха към брега. Усетиха, че този път бе по-тежка. Скоро се убедиха, че мрежата е пълна с риба.

От богатството на улова, сърцето на рибаря се смути. Душата му се разколеба и той си каза:

– Може и да не дам нищо. Толкова улов, ще ни стигне за една седмица.

Изведнъж мрежата се скъса и рибата отиде обратно във водата.

Рибарят падна на колене, хвана се за главата и извика:

– Господи, аз само се пошегувах.

Но повече риба този човек не видя за деня.