Саудитски шейх, който учел бойците на Ислямската държава в Ирак и Левант на джихат, се обърнал към християнството, като чел Библията.

Историята започнала с това, че шейхът помолил един шофьор на такси да му намери Библия.

Той е признал, че е учил бойците от Сирия на основите на исляма и практически джихад, но започнал да страда и да се измъчва от множеството убийства и протегнал ръка към „нещо по-добро“. За него това добро се оказала Библията.

Християнският мисионер Джулиан заявил, че „Ислямската държава в Ирак и Левант разкрива тъмната страна на исляма, но много хора от мюсюлманите за отблъснати от тази жестокост и са объркани“.

Джулиан, който отдавна работи в страните от Близкия изток е разказал още един случай на обръщение към християнството:

– Един от бойците внезапно видял във видение кръста. Той сметнал, че това е лош знак и се опитал да намери в мрежата ислямски сайт, който да укрепи вярата му, но случайно попаднал на християнска проповед. Проповедта го увлякла и в сърцето му се появило съмнение. Така той приел Исус Христос.

Когато се молим, трябва да знаем, че тези хора са излъгани и разстроени. Но те могат да бъдат докоснати от Божията искра и да станат проповедници на Словото Му.

Ние не трябва да ги мразим, а да се молим Господ да призове към служение за делото си именно хора от Ислямската държава в Ирак и Левант.

Комплексът случайно е забелязан от инструктора по гмуркане Кихачиро Аратаки.

Този подводен град събаря и унищожава всички научни теории.

Скалата, в която този град е издълбан, е потънала, много по-рано от построяването на египетските пирамиди.

Според съвременните представи на някои учени, в тази далечна епоха хората са живеели в пещери, събирали са корени и ходили на лов за диви животни.

Тогава как са изградили този каменен град?

Откриването на широка мрежа от подземни тунели, които се разпростират в цяла Европа от Шотландия до Турция, говорят, че хората от каменната ера, са прекарвали дните си не само в лов и събирането на ядливи корени.

Истинската цел на тези тунели е все още загадка.

Някои изследователи смятат, че тяхната задача е била да защитава хората от хищници, а други, че в тази система от подземни тунели, хората са пътували, защитен от атмосферни влияния и войни.

Филип спря пред голямата колона и отвори вратичка, която водеше към една тясна и вита стълба.

– Ела, – Филип подкани Климентина след себе си.

Тя се поколеба, но когато Филип бързо се изгуби нагоре по стълбата, Климентина го последва. Навярно бяха изкачили няколко стотин стъпала, когато Филип бръкна в джоба си и извади ключ, с който отвори врата, която съвсем не се забелязваше в тъмното.

Когато Климентина прекрачи прага, дъхът ѝ спря от изненада.

– Имам чувството, че сме на небето, – едва прошепна тя.

Над тях се издигаше голям кръгъл купол, от където ги гледаха ангели и светци. Обливаше ги ослепително силна светлина.

– В този купол, – започна тихо, почти благоговейно Филип, – се обединяват земята и небето, човеците и Бога, тук е цялото творение. Всяко създание си е намерило мястото.

Филип бе вперил поглед към върха на купола, от който струеше особено ярка светлина.

– Там, – посочи с ръка нагоре Филип, – Бог Отец излиза от облаците, за да благослови делото си. До него е седнал Исус Христос, а под тях са ангелите и цялото небесно войнство.

Климентина не можеше да откъсне поглед от това, което виждаше. Очите ѝ попиваха изобилието от цветове и форми. Като че ли присъстваше на празненство. Горе в купола ликуваха ангелите. Счу ѝ се ангелска песен.

– Куполът наистина ли е небето? – попита тя.

– Да, – кротко започна да обяснява Филип, – това небе се носи от четири невероятни колони. Виж само как са поставени. Това са стълбовете на вярата, на тях се крепи целия Божествен ред. Мисията на църквата е да възвестява тази вяра и да я разпространи из целия свят. За това на всяко място, където свода се опира на колоните, са изобразени четирите евангелисти.

– За лицата в кръговете ли става дума? – попита Климентина.

– Матей, Марко, Лука и Йоан, – изброи ги Филип – и всеки носи знака на орел, лъв ….

– А къде са хората, – прекъсна го Климентина.

Филип посочи с ръка надолу. Там се виждаха вярващите, дребни като мравки.

– Така ли ни вижда Бог, както ние виждаме тези хора долу? – трепна Климентина. – От тук не се различава почти нищо.

– Какво са хората? – попита Филип. – Божията милост е съществената. Бог е нашият Спасител, Той изпрати Сина Си, за да ни спаси от греха. Точно това е запечатано тук за вечни времена.

Филип говореше с такава убеденост, че Климентина изтръпна.

– В страната ни има няколко вероизповедания, – каза тихо тя. – От къде можем да сме сигурни, че Бог ни е спасил? От къде можем да знаем, че Той наистина съществува?

Филип изобщо не се учуди на въпросите ѝ и съвсем спокойно посрещна думите ѝ.

– Разбирам съмненията ти, – в очите му се усети една безмерна тъга, – Нима катедралата не е свидетелство за Божието всемогъщество и Неговата доброта? Когато човеците, обременени с безбройните си грехове и пороци, ругаят и лъжат, нарушават брачната клетва, дори убиват, се заемат да строят катедрала с безупречна красота и величие, това не е ли доказателство за Божията милост и любов?

– Съгласна съм, че тук построеното е съвършено, – промълви Климентина.

– Не, – възрази Филип, – то е повече от съвършено, защото чрез ръката на поредния майстор Бог е пресъздал творението си в този купол.

Климентина беше толкова впечатлена, че дълго мълча. Тук всичко имаше смисъл, всяко нещо бе на мястото си. Нищо не беше случайно. Всеки камък, всяка фигура бяха поставени с определена цел

Всяка дума на Филип запалваше в сърцето на Климентина светлина. Сега виждаше неща, които преди не бе забелязала, въпреки че бяха пред очите ѝ.

– До сега съм възприемала архитектурата само като покрив над главата, – каза тихо Климентина. – Сега разбирам, че тя изразява нещо много по-дълбоко …

Двамата заслизаха мълчаливо надолу. Когато стъпиха на долната площадка Климентина попита:

– Навярно се възхищавате от Микеланджало, като архитект?

– Опитвам се да се уча от него, – отговори Филип, но да му се възхищавам? Не! Идолите, които обожаваме, ни превръщат в роби.

Климентина разбираше, че това беше повече от скромност. По-скоро можеше да се приеме за покорство и смирение пред единственият съвършен Творец.

– Защо този човек е тъжен? – попитали един мъдрец, показвайки му мъж, който постоянно ходел мрачен и с натъжено лице.

– От това, – отговорил опитният познавач на човешкото сърце, – че с него се е случило голямо нещастие или негов ближен е имал по-голям късмет.

Завистта е равносилна на убийство. Това е била причината за първото убийство.

Завистта причинява на хората голямо зло. Прониквайки в душата, тя приспива съвестта. Пресмята съчиците в очите на ближния, а след това отдела смъртоносна отрова. Отравя душата с подозрителност, горчиви мисли и обиди.

Когато се повдигне собственото „аз“ нависоко, то започва да контролира целия живот на човека. Очите гледат през изкривени стъкла, през които се изопачава истината.

Сърцето на завистливия човек се изпълва с възмущение, неговата уста произнася обвинения срещу невинния.

Но най-лошото е, че това на пръв поглед не се забелязва. Безчестието води към предателство и убийство.

Поради завист бе предаден Христос, а апостолите бяха хвърлени в тъмница.
Завистта осъжда всички, но самата тя внимателно се прикрива.

Това е пагубно чувство, краеъгълен камък на светския живот. От всички човешки чувства завистта е най-отвратителното.

Тя е злокачествена язва на душата. Ако завистта завладее сърцето на вярващия, тя прекратява по-нататъшното му духовно израстване.