Дръпна стола и седна близо до нея. Хвана ръката ѝ и нежно каза:

– Нямаш представа колко много те обичам.

– Наистина ли? – малко несигурно му отвърна Камелия.

Станислав изглежда се обиди, но се опита да скрие огорчението си.

– Разбира се, че те обичам. Не ми ли вярваш?

– А, вярвам ти, – равнодушно каза Камелия.

– Нещо случило ли се е? – попита загрижено Станислав. – Струваш ми се различна. От известно време не си моето засмяно момиче. Ако нещо съм сбъркал кажи ми, ще се поправя, Не искам да те гледам такава тъжна.

Нямаше как да оправи нещата, а и тя не можеше да му каже. Всичко беше толкова сложно и трудно за казване. А и много опасно, не знаеше как той щеше да реагира.

Не можеше да му каже: „Бях бременна с детето ти. Махнах го. Просто го изхвърлих“.

Това беше толкова ужасно. След всичко случило се, тя не спираше да се пита, какво са направили с бебето ѝ, мъничко, наполовин оформено човече.

Като че нарочно, тези дни попадна на една статия в стар брой, в която имаше много точни снимки на развитието на ембриона. Опита се да не ги гледа, но не можеше да откъсне поглед от тях. В осмата седмица, колкото беше нейното бебе, когато направи аборт, то си имаше личице, оформени крайници, дори мънички пръсчета. Сърцето, черния дроб, белите дробове, , половите органи бяха оформени. То си беше истинско живо същество. А какво бе направила тя? Беше го убила. Беше го изтръгнала от себе си

– Няма нищо, – каза Камелия, – просто съм малко уморена.

Насили се да се усмихне. Опита се да си представи, какво би казал той, ако беше научил. Сигурно щеше да ѝ каже, че подобно решение тя нама право да взема сама, без да се посъветва с него, защото бебето не беше само нейно, двамата го бяха създали. Но можеше да изпадне и в ярост, а тя трябваше да изтърпи гнева му или щеше да се обиди, а с това тя нямаше да се справи.

– Кажи ми, – настояваше Станислав, – ще се справим, каквото и да е. Имам идея., –  изведнъж светна лицето му.

– Наистина ли? – малко неестествено Камелия демонстрира заинтересованост

– Да направим една кратка ваканция. Само ние двамата. За няколко дни, може и за седмица. Ще отскочим до някакво романтично място.

– Ами аз ……страхотно. Само че…

– Какво?

Как да му обясни? Как да му признае, че всеки ден след като се събуди, се чувстваше смазана, че вечерно време заспиваше с плач. Живееше ден за ден. Тя трябваше да се стегне, да приеме онова, което беше извършила..

– Просто програмата ми е много натоварена през следващия месец, – опита се, да се измъкне Камелия. – Може би по- късно.

– Добре, – примирено каза Станислав, – просто ми хрумна. Може и по-нататък.

Стори ѝ се обиден. Тя толкова много го обичаше и не искаше да го нарани

– Извинявай, – каза тя и го прегърна.

Целуна го, стана от масата и си тръгна. Какво можеше да направи тя? Той имаше жена и две деца, другото щеше да му дойде в повече. Да, но тя дали щеше да се справи с болката?..

Боряна ядеше на бюрото, когато Раданова я повика в кабинета си. Когато Боряна влезе, Раданова изстреля на един дъх:

– В края на годината напускам, ще се омъжа за Сашо банкера и ще се преместим да живеем във Варна.

Боряна се стъписа и не повярва на ушите си. Тя  погледна Раданова и едва успя да каже:

– Не можете да го направите! Ами кариерата ви …..

– Знам, Боби, знам, – каза Раданова и посегна към цигарите си. – Последния път, когато някой ми предложи брак, беше преди десет години и аз му отказах, защото прекалено много държах на кариерата си, а и трябваше да се преместя във Видин. Възможно е, тогава да не съм била достатъчно влюбена в него. Както и да е, не мога да рискувам още дест години. Сашо иска истинска съпруга, която да се грижи за него и дома му. Не ме гладай така, Боби, на тридесет и осем съм вече. Малко съм стара за бебета, за това трябва да внимавам. Не искам да свърша като някои жени издигнали се в работата си, но са останали самотни и огорчени, а компания единствено си намират по време на конференциите.

Боряна беше толкова шокирана, че бързо смотолеви:

– Честито!

След това отиде в стаята си и избухна в сълзи. Защо и тя самата не знаеше. Раданова беше пример в живота ѝ. Тя беше постигнала всичко, за което Боряна мечтаеше – успех, слава, пари, независимост, а сега се отказваше от всичко заради един мъж. За да бъде съпруга, затворена в дома си.

След това Боряна отиде отново при Раданова и каза:

– Извинявайте! Радвам се за вас! Вие сте постигнала всичко и крайно време е да проодължите по-нататък.

Раданова се засмя:

– Не, не съм постигнала всичко, но и това, което съм имала възможност да направи, съвсем не е малко.

Боряна се върна уплашена на бюрото си. Тъгуваше, защото беше изгубила своя пример в живота. Беше се заклела, че няма да позволи на мъж да я спре в кариерата ѝ. Но след като Раданова можеше……

Компанията беше малка. Днешния ден бе посветена на природата. Времето беше хубаво, а настроението чудесно.
Тревички, току що подали главичка цветенца, малки гъбки, причудливи форми образували се от клони и храсти, всичко това спираше погледа и очароваше.
Разходката не мина без дискусия. Обикновено нейният инициатор бе Виктор. Вечно вглъбен и умислен, търсещ отговори на многобройни въпроси, който минаваха през главата му. И днес не разочарова групата с поредния си въпрос:
– Кой е най-добрия съвет, който сте получавали някога в своя живот?
Настъпи тишина и всеки потъна в мислите си.
Симо разчупи мълчанието и започна да расъждава на глас:
– Баща ми казваше: „За да добиеш нещо, трябва да поработиш здраво!“ Смисълът на този съвет е двояк. На първо място ако си поставим значима цел, то е ясно, че трябва да бъдем добросъвестни и упорити, докато не я постигнем. Нищо не става от само себе си. За това трябва да се заемем с нещата и да действаме. Понякога съм си мислил:  „Когато ми се отдаде подходящ случай, веднага ще се заема с това“. И съм бъркал. Такъв случай ти се отдава само тогава, когато започнеш да действаш в това направление. От друга страна, всяка достойна цел си струва усилията, които е необходимо да изразходваш за постигането й. Дори ако това на първо време ти изглежда излишно и дори прекомерно.  Това много ми помага, когато пред мен изникне даден проблем или получа някаква задача за изпъленение.
– В живота си съм получавала много съвети, – каза Таня. – Скоро съседката, като ме гледаше как бях се умърлушила, ми каза: „Не поглеждай назад в миналото. Не съжалявай, за това, което не си успяла да направиш“. Аз наистина често си спомням неуспехите и съжалявам, че съм могла, но не съм направила нещата по най-добрия начин. Това наистина ме спира и нямам желание да се движа напред. Не трябва да се обезсърчавам, а ако падна, трябва да стана и да продължа напред.
– В моя дневник, – каза Светла, – съм си записала на първата страница: „Слабият ще каже: „Съдба!“, а силният: „Ще опитвам до тогава, докато всичко не стане така, както на мен ми се иска“.
Димитър се почеса зад ухото и сподели:
– В началото, когато започнах работа като инженер в електроцеха, бях свидетел на бързо отстраняване на аварийна ситуация  в оборудването на релейната защита. Опитният електромонтьор предложи: „Да свържем двата кабела временно, а някой друг път ще го оправиме“. Но началникът на цеха отсече: „Няма нищо по-постоянно от временно направено! За това по-добре да го направим както трябва, за да не губим няколко пъти повече време и усилия“. Винаги си спомням тази фраза, когато искам бързо да приключа с нещо, което искам „набързо“ да свърша.
– Аз пък си имам любима поговорка, – засмя се Елена. – „Ако имаш мечта, желание и постоянство – ще поникне дори през асфалта“. И се опитвам да следвам това твърдение. Макар и не с големи скокове, но се приближавам към целите, които съм си поставила и се надявам на успех.
Те дълго обсъждах темата, имаше спорове и уточнения. Увлечени в разговор не усетиха, кога денят свърши, но не съжаляваха. След разходката и разсъжденията се чувстваха обновени и насърчени.

Отново се срещнаха двама стари приятели, едно време са учили заедно в един и същи клас. Поразходиха се и седнаха. Разговаряха за работите и за семействата си.
Оказа се, че и двамата са се развели и то съвсем скоро. Тази тема беше още свежа за тях и те се понесоха по нея.
Първият каза за развода си:
– От тази кал още не мога да се отърся. Караниците при развода бяха ужасни, особено при подялбата на имуществото. Жена ми откачи. Всеки ден списъкът от съвмесно придобитото преписваше, едва не включи и хлебарките вътре. Бяха я подучили, такова заявление да напише, че  съм я унижавал, пари не съм ѝ давал, за детето не съм се грижил и т.н. А приятелките и в съда всичко потвърдиха, още съм в шок.
Вторият се засмя и каза:
– При мен се случи точно обратното. Преди две години си купихме нов апартамент. Моята решила под наем да го дава. Така миналата година, аз му направих ремонт, снабдих го с хладилник, телевизор, климатик и т.н. През цялото време се чудех, защо слагаме скъпи тапети, мокети, нали ще го даваме под наем? Моята се опъна, сега се предлагали много жилища за квартири, всичко трябвало да бъде, както трябва. Техниката прилична, телевизор в кухнята и в стаята и балкона с изолация. А по това време тя подала заявление за развод. При нея всичко било готово, само да събере дрехите в торбата и чао.
Слушаш ги и си мислиш: „Хората имат различни съдби, а резултата, уви, един и същ…..

Николина не обичаше асансьорите. Въпреки възрастта си, редовно изкачваше стълбите до апартамента си.
Един ден забеляза две момичета, които чакаха пред вратата на асансьора.
– Чакайте, – каза им те, – щом имате желание, но аз ще сляза по-бързо от вас по стълбите.
И тръгна по стълбището, както обикновенно. Излезе на улицата, нямаше никой.
– Спечелих, – едва не подскочи Николина от радост.
Постоя минута, две, три…. Още никой не се задаваше от вратата. След пет минути тишината стана подозрителна.
Тя се върна. Асансьорът бе заседнал. Зад затворената врата се чуваха отчаяни гласове“
– Помогнете!
Когата момичетата разбраха, че възрастната жена е до вратата на асансьора, едно от тях каза:
– Хубаво е, че сте от външната страна на свобода, моля ви, помогнрте ни.
Николина бързо изтича до апартамента си. Набра номера на телефона и припряно извика:
– Там в нашия асансьор две момичета  са заседнали….
Николина се разтревожи не на шега. Тя застана до вратата на асансьора и зачака. Беше изненадана, когато се появи грамадна жена с лост в ръката.
– Когато вратата се отвори, излизайте! – заповяда жената с дълбок басов глас.
Тя се качи горе. Скоро от там се чу дрънчене, а след минута вратата на асансьора се отвори. Плениците с радостни лица излязоха на свобода и благодариха.
И все пак, това е един много добър навик да слизаш и да се изкачваш по стълбището. Препоръчвам ви го и по здравословно е. Никой не знае какво може да му се случи в живота.