Тишината ставаше още по-прозрачна от стъкло и всеки момент щеше да се счупи. Разтърсен от тревожно тръпки, Добри се ослушваше да чуе познати стъпки. Едри капки пот се трупаха над веждите му.. Дишането му чезнеше. Най-накрая долови едва чуто шумолене.Тъмна сянка се плъзна край къщата.

Добри протегна ръце и Яна се притисна до гърдите му. Той погали косите ѝ. Ето я отново при него….и светът заблести с чудни светлини, звездите затрептяха  ярко. Никой повече няма да му я взема. Кошмара свърши. Той я намери и те ще се съберат така, както си бяха обещали преди шест години. Добри я дръпна към колата и прошепна:

– Няма време, да побързаме….

Яна не мръдна от мястото си. Скри лицето си в дрехите му и се разрида.

– Не мога….

Добри я пусна, не можеше да повярва  на очите си. Смръщи вежди:

– Губим време, …Ела!

Яна поклати глава:

– Най-малкият ми син ще ме търси и ще плаче….Децата ми са тук….

Прегърна го отчаяно, обля със сълзи рамото му:

– Сбогом! Аз още те обичам…..Но не мога……Сбогом….

Отнякъде долетя тънък жален писък. Гласът на малко момченце, зовеше майка си.

Магията свърши. Имаше ли смисъл изобщо да я търси? Намери я, за да я изгуби отново. Нямаше преграда пред волята на този, който обича. Нито времето, нито разстоянията можеха да съборят надеждата му.

Ала между тях бе застанала сила по-страшна от опостушителна буря, по-силна от  ураган, по-непобедима от тъмнината на вечната нощ. Само любовта на майката към децата ѝ, може да сломи копнежа по любимия човек.

Добри тръгна сам, без да знае накъде. Сърцето му бе изгоряло. Светът бе станал празен за него…

Това беше върха на безобразието. Ана срещна днес съседката си, възрастна жена, вечно надничаща в живота на другите.
– Кога ще се омъжиш? – каза възрастната жена, след като се бяха поздравили.
Ана я погледна изненадано. Жената се досещаше, че въпросът е глупав и неприятен. А девойката се чудеше как да се измъкне. Тя тръгна бързо напред, почти побягна, като за извинение измърмори:
– Извинете, но много бързам.
Жената я проследи като някой „садист“, който се наслаждава на безпомощната си жертва. Изглежда тази жена изпитваше удоволствие да гледа, как болезнено реагират отсреща. Тя улаваше и най-малките признаци на смущение и несигурност.
Тази игра продължаваше дни наред. Ана не за първи път се препъва в този въпрос.
Когато тя сподели с приятелката Катя си за неприятния инцидент, Катя я посъветва:
– Единствения начин да спреш това безобразие е, да се обърнеш и да ѝ кажеш: „Тебе какво ти влиза в работата“? Ако бях на твое място щях да ѝ се разкрещя.
Ана се засмя вече поуспокоена:
– В Саудитска Арабия за кражба, отрязват ръката на крадеца. Представяш ли си, ако налагаха подобно тежко наказание за човек, който се бърка в работите на другите, т.е. краде им спокойствието.
– Спрямо такива, – ядоса се не на шега Катя, – като не искат да се откажат по лесния начин от начинанието си, трябва да им се предложи нещо по-жестоко.
Ана беше по-миролюбива, тя не харесваше жестокостта и насилието.
– Хората трябва да общуват добронамерено, без желания да обидят или унижат някого, без да се натрапват със своето нетактично любопитство.
– Тази жена не разбира ли, – каза вече малко по-спокойно Катя, – че нетактичните въпроси могат да обидят човек, да засегнат някаква вътрешна скрита болка у него и да предизвикат депресия, особено ако човек е много нараним.
Ана огорчено добави:
– Такива гафове често се случват. Примери, колкото искаш можеш да срещнеш в ежедневието. Веднъж бях свидетел как една жена постави на място една доста нетактична бабичка. А възрасната жена, неразбирайки какво е направила настървено каза: „Какво толкова казах? Защо се обиждаш? Аз исках за добро….“
– Оправдание за това няма, – скочи Катя. – Хората трябва да престанат да питат само това, което тях ги вълнува. Всеки трябва да се съобразява с околните.
– Заобиколен ли си от нетактични хора, – каза тъжно Ана, – това може да те доведе до отчаяние.

Димитър беше едър, но добродушен. На всеки се усмихваше и дори да го обидеха, на никого не отвръщаше със зло.
Веднъж срещна Павката. Бяха приятели от деца.
– Знаеш ли, – започна тъжно Димитър, – мои познати и колеги престанаха да общуват с мен, когато престанах да пия. Срещнах вчера Борис, ти го знаеш, от съседния вход. Седнахме да побъбрим в кафенето и аз си поръчах чай. И като започна: „Ей, приятелю, какво се е случило с теб? Защо не пиеш? Болен ли си? Какво мога да говоря с теб щом не пиеш?
– Така навсякъде ли е? – попита го съчувствено Павел. – Как те възприемат в непозната компания?
– Виж, – започна да ги оправдава Димитър, – те не са алкохолици, но според тях човек не може просто да спре да пие без някаква основателна причина.
– Може би смятат, – каза Павел, – че щом не пиеш ти скриваш някакво страшно заболяване?
– Аз станах баща, – засмя се Димитър. – Искам да имам ясен ум и да бъда пълноценен помощник на съпругата си.
– В нашето общество, – поклати глава Павел, – трудно се приемат хора, които се различават от общата маса, това се отнася не само за пиенето.
– Е какво, – с болка каза Димитър, – трябва да бъда на щрек? И ако направя нещо различно от другите, трябва да обяснявам защо постъпвам така?
Въпросите бяха много, но те не решаваха проблема. Ако не правиш, както другите, значи се цепиш от обществото. А кое е правилно или не, няма значение!?

Лидка и Рени бяха големи приятелки. Те често отсядаха на кафе и споделяха проблемите си. Днес Мая беше сериозно угрижена. Беше много натъжена.
– Лидка, ти знаеш, толкова много книга заедно прочетахме и се съветвахме, какво да правим и какво не. Никога не съм преследвала момче след като сме се запознали, но се радвам, когато се срещнем или ми звънне. Винаги съм си казвала и така ми е добре. Но всичките ми отношения с момче свършват с това, че той става тъжен и ми казва: „Виждам, че и така си щастлива, аз не съм ти нужен.“ Къде греша?
– Това, че някое момче ти е скъпо, трябва да му го показваш, но не и да го „гониш“. За тях ти изглеждаш „самодостатъчна“, такава, която не се нуждае от никой.
– Да спомням си, – каза Мая, – някъде четохме: „За да се старае мъжът пред теб, той трябва да вижда резултата от своите усилия“.
– Не просто да вижда, – натърти Лидка, – а да чува. Ето, при нас е така. Всеки ден хваля Васко и той хвали себе си, даже на шега подхвърля за какво да го похваля. Така той получава много „браво“ на ден.
– Е, – каза Мая, – аз не искам да ме хвалят много. Имам нужда от похвали, но не всеки ден и постоянно.
– Да, – започна Лидка, – но мъжът е защитник, победител, шеф, снабдител,….. и се нуждае от постояни похвали. Със всяка своя постъпка те питат: „Добре ли те защитавам? Успях ли да победя днес всички проблеми? Направих ли те и този ден щастлива? …..“
– Ще опитам, – тихо каза Мая. – Изглежда директната похвала е по-силна от това да съм пряма спрямо него.
Мая наведе глава и се замисли. След минута се усмихна, погледна дяволито Лидка и каза нежно:
– Благодаря ти.

Тази сутрин Маги се чувстваше щастлива. Договорите за новото партньорство бяха подготвени и тя бе избрана за директор.

Опитаха се да я отстранят, но трябваше да бъдат по-щедри. Това партньорство нямаше да се осъществи без нейна помощ.

Но тя използва обичайната си практика. Скръцна със зъби и каза:

– Напускам!

Владо благородно ѝ предложи:

– Добре де, поеми работата на изпълнителен директор във фирмата.

Това ѝ хареса, щеше да се разправя с жени и много по- малко мъже, но пък жените я дразнеха с безмозъчните си амбиции и нежеланието да се изправят срещу проблемите.

Тя се чувстваше свободна между мъжете. Колкото по-амбициозни бяха, толкова по-добре, защото можеше да бъде пряма спрямо тях..

Знаеше, че се е справила отлично. Харесваше ѝ, че изкарва много повече пари от жените, които познаваше. Имаше собствен апартамент и хубави дрехи.

Майка ѝ се тревожеше, че няма в живота ѝ мъж, но на Маги, не ѝ пукаше. Интересуваше се единствено от работата си. Имаше няколко гаджета, но никой не си струваше чак толкова, за да му отделя от времето си.

Предполагаше, че някой ден той ще се появи и ще я омагьоса, но трябва да е забележителен и да разбира, че тя е изключителна.