Бяха навлезли доста навътре в пещерата. Вътре бе тъмно и влажно. Лозан светна с фенерчето и огледа стените, но светлината се губеше между вдлъбнатините на скалите и те трудно можеха да видят нещо.

Любен отвори раницата си и извади дистанционно управляема количка. След нея измъкна и лаптопа си.

– Това ще ни помогне ли изобщо? – засмя се Дина. – С камерата ще бъде още по-бавно.

– Освен камера тук е монтирано и лазерно картографиране, – поясни Любен.

– Това пък какво е? – недоверчиво, но с любопитство погледна Лозан към Любен.

– Докато управлявам дистанционно миниатюрния автомобил из пещерата, лазерът ще измерва разстоянията до стените и повърхностите и ще препраща получените резултати към лаптопа, а той ще конструира триизмерен образ.

– С помощта на този дребосък ще видим цялата пещера? – попита изненадана Дина.

– Системата ще генерира графично изображение на това, което можеш да видиш при нормално осветление, – поясни Любен. – Когато се включи светлината на фенерчето върху количката, видимото изображение автоматично се налага върху генерираното от компютъра. Връзката между отделните части на системата се осъществява от този малък предавател, който служи и за ориентир.

– След колко време ще заработи това чудо? – попита нетърпеливо Дина.

– Трябват му само няколко минути да събере и обработи информацията, – каза Любен. – Максималната скорост на автомобилчето е 60 км/ч. Моята работа е да го прекарам от единия край на пещерата до другия. Лазерът и компютърът ще направят останалото. Така ще получим общ изглед на това, което е в пещерата.

Любен постави автомобилчето на пода, стартира програмата от лаптопа и задвижи миниатюрната количка с дистанционното. Автомобилчето изчезна в тъмнината осветявайки пътя си с монтираното на него фенерче.

Любен насочи вниманието си към дисплея на лаптопа. След десет минути автомобилчето обиколи пещерата и се върна там, от където бе тръгнало.

– Страхотен си, Шумахер! – пошегува се Лозан.

– Все пак има полза и от електроните игри, – засмя се Любен.

На дисплея се появи груба картина на пещерата в триизмерен образ. Любен чукна още няколко клавиша и изображението стана по-ясно.

Сега те виждаха много добре всичко от пода до тавана в цялата пещера.

 

Тази нощ Димитър беше сам. Уви се в одеялото и се загледа през прозореца Луната светеше ярко в небето. Неспокойни мисли се въртяха в главата му. Мрачни спомени изпълваха съзнанието му. Най-накрая заспа.

Когато настъпи утрото, той потегли отново. Вървеше без да мисли. Вървеше, но не знаеше къде отива. Нямаше цел, нито посока.

Изведнъж пред него се изпречи долина изпълнена с камъни. Те бяха малки, големи….. струпани на по-големи или по-малки купчинки.

Димитър седна под едно дърво и опря гръб на дебелия му ствол.

„Какво ли отбелязват тези камъни?“ – помисли си той.

Замисли се за собствените си стремежи, за опитите да бъде забелязан, желанието да получи признание…. И всичко това беше вършил поради една неудовлетворена нужда, искаше да се почувства значим.

„А може би тези камъни бяха болки, мъки, товари, премеждия, прегради,  …. – Димитър се засмя. – Какви ли откачени мисли могат да дойдат на човек като мен, отчаял се от живота ….“

– Има ли смисъл да живея? На кого съм нужен? Всички ме изоставиха. – Димитър крещеше в умълчаната долина.

Той затвори очи и усети нечие присъствие. След това чу съвсем тих глас:

– Небесата разказват славата Божия и просторът известява делото на ръцете Му.

Димитър трепна. Гласът продължи:

– В долината на мрачната сянка ако ходиш, няма да се уплашиш от зло,  защото Аз съм с теб.

Димитър падна на колене и се разрида;

– Прости ми, Господ! …… Помогни ми …….Знам, че много лоши неща съм вършел …..моля те върне ме отново при Себе Си …..

Римският папа Лъв X въведе индулгенциите за да покрие разходите за строителтвото на базиликата „Свети Петър“ в Рим. По това време доминиканският монах Йохан Тешел безсрамно търгуваше с индулгенциите във Витенберг.

В църквата на Витенберг проповядваше Мартин Лютер. Той беше много популярен със своето красноречие. Мартин често седеше в стаята си, погълнат в четене на Библията. Лютер се надяваше чрез Писанията да разбера какви трябва да бъдат отношението между хората и Бога.

За римската църква, тези отношения бяха абсолютно ясни. Бог говори на човека чрез папата, а след това чрез епископите и свещениците, назначени от Светия Отец.
Така римската църква си осигури привилегията върху тълкуването на Библията. Нещо повече, във Ватикана си запазиха правото да наказват тези, които, по тяхно мнение, са нарушили библейската норма.

Лютер съвсем не мислеше така. Той отхвърляше всяко такова „посредничество“ между човека и Бога. Мартин вярваше, че източник на вярата може да бъде само Библията.

Той вярваше, че спасение за вечен живот е възможно само чрез Божията благодат, която беше най-висшия израз на мисията на Христос.

Лютер казваше на хората в църквата:

– Божията благодат е дар. Тя не може да бъде спечелена със някакви постъпки или действия. Основната предпоставка за спасението е искрена вяра в Христос, която също е дар от Бога. Но човекът има свободна воля и може да отхвърли този дар.

Жителите на Витенберг, които купуваха индулгенции, когато срещаха Лютер му казваха

– Сега е лесно да се освободиш от греховете си, стига да имаш пари.

Той им отвръщаше с възмущение:

– Вас ви мамят. Бог не опрощава нито един грях срещу пари. За да ви се опростят греховете е нужно  съкрушено сърце и искрено покаяние.

Някой от тях го слушаха, а други го подминаваха и се смееха:

– Нима той знае повече от папата?

Мартин не можеше да търпи злоупотребите, които се извършваха вътре в Църквата. Той крачеше в малката си стая и разсъждаваше на глас:

– Трябва да се сложи край на тези кражби и незаконни присвоявания. Нямам намерение да вляза в конфликт с папата. Искам просто да изоблича тези грозни деяния, които хвърлят кал върху Църквата.

Той седна, а перото му заскърца по хартията. Думите се редяха една след друга:

„Когато нашият Господ и учител Исус Христос каза: „Покайте се“, Той заповяда целият живот на вярващите да бъде живот на покаяние.

Тази дума не може да бъде разбрана като отнасяща се до тайнството на самоналожено наказание (т.е. изповед и опрощение) отслужено от свещеника.

Въпреки това, значението ѝ не е ограничено до покаяние в сърцето на човека; защото такова вътрешно покаяние е безполезно освен ако не произвежда многостранно външно убиване на плътта.

Наказанието за грях остава докато има омраза към себето (т.е. истинско вътрешно покаяние), а именно до нашето влизане в Небесното Царство“.

Той повдигна глава и се вгледа в яркия пламък на свещта, след това се наведе и продължи да пише:

„Папата няма воля нито сила да опрости никакви наказания освен онези, наложени по негова преценка или чрез църковен канон. Папата не може сам да опрости вина, но само да обяви и потвърди, че тя е опростена от Бога; или, най-много, той може да я опрости само в случаите запазените за неговата преценка. Освен тези случи, вината остава непростена“.

Редовете се редяха един след друг. Накрая прочете написаното внимателно и номерира отделените пасажи.

Развиделяваше се. Мартин погледна през прозореца и се усмихна.
Денят обещаваше да бъде хубав.

Днес бе 31 октомври, празникът на Вси светии. Когато хората излизаха от църквата се струпаха около вратата, на която бе закован някакъв лист.

Тези, която бяха по- напред започнаха да коментират написаното:

– Вижте, той прави разлика между  „истинската стойност на папското опрощение“ и произвола свързан с „продаването на индулгенциите“.

– Тук пише, че истинското съкровище на Църквата е  най-святото Благовестие и Божията благодат.

– Който и да го е писал е прав, че индулгенциите са незначителна благодат в сравнение с благодатта на Бога и благочестието на кръста.

– Вярно е, че приравняването на проповедниците на индулгенции със значението на Христовия кръст е богохулство.

Хората коментираха написаното не само този ден, но и през следващите. Този ръкопис се преписваше и се разпространяваше бързо.

Много от хората се радваха:

– Най-накрая се намери един смел човек, който се осмели да се противопостави на разпространяването на несправедливостта и неправдата.

Мисълта за Денят на благодарността възкреси много спомени у Гергов. Той слушаше обясненията на възрастната жена, която пътуваше до него:

–  Нося доста продукти, с които ще приготвя чудни неща у дъщеря ми. Какъв пир и веселие само ще си устроим.

И тя се отнесе за малко в мечтите.

–  Дъщеря ми смята, че всичко се изчерпва само с пуйката. Вероятно вече я е купила и сега пуйката е в хладилника. Тя ще стане много рано, още в зори, за да я приготви. Но пуйката не е най-важното на този празник.

Гергов само кимна.

– Искате ли да знаете как приготвям заливката за пуйката?

Мисълта за сос към пуйката, блестящ, вдигащ пара кафяв сос замъгли съзнанието му.

– Едно от важните неща в Деня на благодарността е заливката на пуйката, – продължи жената. – Първо ….

– Заливка с бульон от дреболии? – каза тихичко Гергов.

– Разбира се! – те си пое дълбоко въздух. – Първо брашното се запича до кафяво в тигана.Това е и тайната на приготвянето му. Така се отстранява цялата влага и не остават бучки. Сипвате в тигана половин чаша брашно, разбърквате, докато брашното стане кафяво, но внимавате да не загори. После го оставяте настрани и сварявате дреболиите.

Гергов слушаше като омагьосан.

– Когато пуйката е готова, сипвате чаша мазнина от изпеченото месо в запеченото до кафяво брашно в тигана. Малко ще запращи, но трябва да бъркате, докато се получи еднородна паста. После започвате да прибавяте бульона чаша по чаша, докато сипете шест чаши. Разбърквате. Сместа се сгъстява. Добавяте сол и пипер. Става невероятно вкусно.

Гергов затвори очи. Устата му се напълни със слюнка. Той се върна назад, когато беше със семейството си, двете си сестри и брат си.

– А ще имали сос с плодове? – попита Гергов. – Или го предпочитате желиран?

– Ще има и от двете.

Гергов си представи как майка му и баба му сръчно приготвят вкусотиите.

– Ще има пай със орехи, картофи, шоколадов крем и сметана, … – започна да изрежда жената. – Благословено да е изобилието.

Гергов я слушаше внимателно и си представяше всички тези неща, които тя изброяваше.

– А знаете ли кое е най-хубавото на Деня на благодарността?

Гергов я погледна изненадано. Нима не е храната? Нали за нея говореха до сега.

– Най-хубавото на празника са хората край масата.

Очите на Гергов се напълниха със сълзи. Той наведе глава, за да не види жената мъката му. Той живееше сам. Жена му го бе напуснала, а с децата си не се виждаше често. Кой щеше да му направи пуйка за предстоящия празник?

– Ако искате можете да се присъедините към нас за празника, вярвам, че дъщеря ми няма да има нищо против, – предложи жената.

– Разбира се, – дъхът на Гергов едва не спря. Едва задържайки сълзите си прошепна, – защо не ….