Много годините минаха от тогава, но Цанко още не можеше да я забрави онази страшна нощ. Всичко бе пред очите му, все едно преди малко е станало.

– Майка ти е починала? – попита Елена.

Тя не го виждаше добре в тъмното, но усети горчивата му усмивка.

– Знаеш ли какво е тамарон? – попита Цанко.

Елена поклати глава.

– Това е отрова, с нея пръскаме тютюна. Една нощ се събудих от виковете на баща ми: „Недей, недей!“ Той беше на долния етаж. Майка ми бе пила тамарон. Когато слязох долу очите ѝ бяха изцъклени, а по устата ѝ беше избила пяна. Лежеше близо до огнището. Баща ми бръкна в устата ѝ, искаше да я накара да повърне, но всичко бе напразно. Ей така си отиде, напусна ни. Тогава бях само на 12 години.

– А сега на колко си? – попита Елена.

– На 24, но това няма никакво значение. Душата ми си остана на 12 години.

Елена почувства болката му. Той ѝ бе казал, че майка му винаги се обличала в черно. Никакви снимки от нея не бяха останали.

– Простил ли си ѝ, Цанко? – Елена го погледна изпитателно в очите.

– Не съм и няма да ѝ простя, – гласът му бе груб и рязък. – И друг да е, не би ѝ простил. Ти ако беше, щеше ли да ѝ простиш? Заряза ме, бях само на 12 години.

– Ако ѝ простиш, може и да пораснеш, – прошепна Елена.

Умълчаха се. Към горчивината от случилото се в миналото се прибави едно ново разбиране за Елена. Мъж, който не може да прости на майка си, не може да обича.

Той ще се старае, но болката, че е бил изоставен и отхвърлен, ще му пречи истински да изразява обичта си, защото такава не бе получил от майка си.

Нелегалното казино, в което Красимир играеше, беше собственост на Харалампи. Лицензираните казина пъшкаха от какви ли не закони, ограничаващи печалбата им.

Харалампи не обръщаше внимание на законите, а на Красимир му харесваше свободната атмосфера при нелегалния хазарт.

Според Красимир комарджиите бяха глупави хора, а и тези, които управляваха казината, не бяха кой знае колко по-умни. Така че един интелигентен играч винаги можеше да спечели.

В блекджека имаше правилен начин да се изиграе всяка възможна ръка. Красимир знаеше системата наизуст, а след това я доразви, подобрявайки шансовете си, като следеше картите събрани от шестте колоди.

Започвайки от нула той добавяше по една точка за всяка слаба карта – за двойки, тройки, четворки, петици и шестици и махаше по една точка от всяка силна карта – десетка, вале, дама, поп и асо. На седмиците осмиците и деветките не обръщаше внимание.

Когато цифрата в главата му станеше положителна, това означаваше, че в колодата са останали повече силни карти и по-малко слаби.

От това следваше, че шанса му да изтегли десетка, е по-голяма. Отрицателната цифра означаваше, че ще изтегли слаба карта. След като знаеше това, той имаше представа, кога да залага здраво.

Лошото беше това, че със тази своя система не извади късмет и дългът му порасна  до четири цифрено число. Харалампи си поиска парите и Красимир отиде при баща си да го моли за помощ.

Баща му го обичаше и бе готов на всичко, за да му помогне. Заплати дълга му, а Красимир обеща повече да не играе.

Но изкушението бе твърде голямо. Това бе лудост, болестно състояние. Същевременно бе най-вълнуващото нещо на света, колкото срамно и унизително да бе и Красимир не можа да му устои.

Дългът му отново нарасна, този път сумата бе пет цифрено число. Той отново отиде разкая при баща си с наведена глава, но този път чу съвсем друго.

– Нямам толкова пари, – каза баща му. – Бих могъл да взема назаем от някого, но има ли смисъл? Ти пак ще започнеш да играеш, въпреки обещанията си, докато накрая и двамата фалираме.

Красимир се разкрещя на баща си:

– Ти си безсърдечен и алчен. Същински Скрудж. Няма смисъл повече да говоря с теб.

Думите на Красимир нараниха баща му, но възрастния човек остана непреклонен.

– Тогава повече няма да ме видиш, – и Красимир тръшна вратата зад себе си.

Тази вечер за разлика от други, бе тиха и спокойна. Бен с баща си и майка си бяха седнали край масата и вечеряха,

– Какво сме им направили, – попита Бен внезапно, – че всички толкова ни мразят?

Майка му отговори:

– Мразят ни, защото винаги сме постъпвали по правилния начин. Не могат да ни простят, че на мравката път правим.

„От това следва, че не трябва да да постъпваме така“- помисли си Бен, но не го каза гласно.

Баща му се изкашля и каза:

– В Полша ни мразят, защото сме по-различни от тях. Говорим, обличаме се и се храним по друг начин. В Германия ни мразят точно за обратното, че правим всичко като останалите.Други се възмущават: „Вижте ги, те се опитват да приличат на нас. Сега не можем да различим, кои са от тях и кои не“. Оправданията за омраза се менят, но не и самата омраза. Тя неизменно остава. И каква е поуката?

– Че ние не бива да ги мразим, – каза майката.

Бащата премигна зад стъклата на очилата си  и натърти:

– Не бива да сме слаби, проявата на слабост е грешка.

– И все пак какво сме им сторили? – настояваше Бен за отговор. – С какво сме ги разгневили?

– Питай враговете ни, – каза баща му, – тези,които ни преследват и гонят.

Бен бе още малък, но усещаше, че нещо не е наред. С детския си мозък не можеше да проумее, защо бяха преследвани, измъчвани и убивани.

Нима всички хора не са равни по между си? Защо те нямат равни права с останалите?

Според Бен за всички има място под слънцето. Тогава защо е необходимо това боричкане?.

Група от няколко човека бавно пълзеше по стръмната пътека нагоре. Те бяха тръгнали рано сутринта, но вече наближаваха.

– Арташат е първата столица на Армения,  – каза Лазар. – Превзет е от нашествениците през пети век. Никой не знае, кога е построен „Хор Випар“, но храмът се смята за един от най-древните християнски манастири.

– Защо манастирът се намира на най-високия хълм в околността? – попита Лиляна.

– Служил е като крепост срещу нападателите, поради стратегическата си позиция на река Аракс, – поясни Петър.

Той бе се ровил в Интернет малко преди да потеглят на този поход..

– Знаете ли, че мястото се почита като най-ценната светиня на Армения? – попита Сашо, всички го наричаха професора, защото смятаха, че няма нещо, за което не е чул или прочел..

Дядо Лука вървеше с младежите по пътеката и ги слушаше внимателно. Той се бе присламчил към тях не от самото начало. Накрая не се стърпя и се намеси в разговорът им:

– Преданието гласи, че Григор Лусаворич се върнал от Израел в родната си Армения през трети век, за да проповядва християнството. Бащата на цар Трдат III  бил убит от бащата на Григор. Трдат затворил Григор и го държал 30 години в една яма на Хор Випар. Там Григор по чудодеен начин оцелял след нечувани изтезания и мъчения. Когато Трдат се разболял сериозно, получил видение, че само този,който е хвърлил в ямата на манастира, може да го изцели. Григор се молил за изцелението му, а после го покръстил. През 301 г. Армения станала християнска държава, а Григор бил почитан от цялата нация като светец.

Когато дядо Лука завърши разказа си, групата пристигна в Арташат.

Следобедното слънце обливаше равнината със ярките си лъчи. В подножието на Арарат се виждаха красиви лозя и ниви.

Древният манастир „Хор Випар“ бе построен в южния край на един оголен хълм. Там нямаше никаква растителност.

Славата на манастирът като най-голямата атракция в Армения бе напълно оправдана. Въпреки, че приближаваше края на приемното време, туристите още не бяха се пръснали.

Групата излезе на централния двор на църквата.

– Тук често се провеждат брачни церемонии,- каза Лазар, който бе водачът на групата.

В момента нямаше сватба, но мъже и жени правеха снимки на църквата и планината.

Стефан и Антония стояха на прозореца. С тревога гледаха нарастващата тълпа, която ставаше все  по-шумна и агресивна.

– Съжалявам за това, –  каза печално Антония.

– Ти не си виновна за станалото. Никой не би могъл да го предвиди, – опита се да я успокои Стефан.

– Знам, че не трябва да се самосъжалявам, но и Филип …..

– Май не се разбираш много с бившия си приятел? – подхвърли съвсем сериозно Стефан.

До сега Антония не бе разговаряла със Стефан за Филип, но тъй като той бе объркал нещата, тя започна да обяснява:

– Не мога да разбера защо Филип толкова много ме мрази. Не съм го отблъснала, просто той ме изостави и то в момент, когато имах най-много нужда от подкрепа.

– Напълно го разбирам, – каза Стефан. – Ти си му като упрек в очите. Всеки път, когато те види, той си спомня колко подло и страхливо е постъпил спрямо теб.

Антония не бе мислила за Филип до сега по този начин, но в това, което казваше Стефан имаше смисъл.

– Това може би обяснява нещата, – каза Антония.

Стефан привдигна рамене.

– Никога не прощаваме на онези, които сме онеправдали, – завърши философски той.

Антония се усмихна на парадокса.  Стефан сложи ръка на рамото ѝ. Това беше жест на съпричастност и закрила.

– Предполагам, че Филип е постъпил така,не за да ти направи напук. Все пак информацията, която е предоставил на журналиста е с цел да иска нещо в замяна. Може би по-късно ще го използва, за да си вдигне рейтинга в службата

– Много е великодушно да гледаш на нещата от този ъгъл, – въздъхна Антония.

Независимо от това, което бе направил Филип или казал Стефан, Антония трябваше да поправи нещата, за да не се чувства гузна и виновна. Тя не бе от хората, които остават нещата просто така. Искаше да си върне доверието, което хората имаха в нея.