Боб бе едно от деветте кученца, което бе родено от кафеникавия лабрадор чрез цезарово сечение.
Когато собственикът му разбраха, че това кученце има цепнато небце, каза:

– По добре да го приспим. Такива кучето рядко оживяват. Не можем да го гледаме как умира безпомощно.

Венелина бе ветеринар по призвание. Тя бе изпълнена с решимост, да помогне на това малко кученце.

– Подарете ми го, – каза Венелина, – ще се опитам да му дам втори шанс за живот.

– Но нали такива кученца се приспиват? – каза възрастният мъж, който обичаше еднакво всички кученца, който му бе родил лабрадора му. – Не зная каква е причината да не могат да оцелеят такива мъничета, но не искам да гледам как се мъчи и болезнено умира.

– В зависимост от ширината на цепнатината на небцето, такива кучета имат проблем със сученето и умират от глад, – поясни Венелина.

– Е, ако смятате, че можете да го спасите, – каза мъжът, – нямам нищо против. Ще се радвам да оживее и да порасне.

Венелина започна да храни Боб със сонда за хранене на всеки 1-2 часа в продължение на една седмица, даже го взе и на работното си място.

Боб оцеля, заплахата за живота му изчезна. Радостта на Венелина бе голяма и тя го прие като свой домашен любимец.

В крайна сметка, чрез операция се коригира дефектът на Боб. Ръцете на Венелина сами я извършиха.

След това, който и да го погледнеше, весело му се усмихваше и казваше:

– Прекрасен е.

Вълненията в Румелия се засилиха и започнаха да вземат все по-застрашителни размери.

Правителството на Народната партия не бе посветено в плановете на революционния комитета, но усещаше постепенната промяна на общественото настроение. Тъй като бе предупредено от Високата порта, то взе някои мерки за да ограничи съединиското движение.

Главният секретар на областта Н. Начов издаде окръжно до префектите. В Него се казваше:

„Забранява се на чиновниците да участват в политически борби….“

Кръстевич се отказа от обиколката на областта и на 1 септември пристигна в Пловдив.
И на 3 септември свика частния съвет.

– Събрах ви, за да обсъдим положението на областта, – каза строго Кръстевич. – Трябва да се установи строг контрол върху печата и да се наказват всички противодържавни агитации.

– Това едва ли ще помогне, – плахо се обади някой от присъстващите, – закъсняваме, назряват събития, които не бихме могли да контролираме.

Въпреки, че бе прав му изшъткаха и тръгнаха да изпълняват поставените задачи. Те знаеха, че Захари Стоянов не млъква във вестника си.

– Ето от него трябва да започнем, – обади се слаб мъж изразил гласно мислите на останалите.

На 2 септември З. Стоянов, П. Зографски, Ив. Стоянович и капитан К. Паница заминаха за провинцията да агитират народа.

В същия ден в Панагюрище настана вълнение, което постави началото на въстанието за Съединението.

По примера на Априлското въстание трима младежи излязоха на главната улица с развято знаме и след няколко изстрела обявиха:

– Долу Румелия! Да живее Съединението!

Властите ги арестуваха, но това предизвика народното негодувание. Около две хиляди мъже и жени обсадиха околийското управление, освободиха арестуваните и взеха знамето.

Всички излязоха на улицата и започнаха да викат:

– Да живее Съединението!

От Пазарджик бе изпратена жандармерийска рота да възстанови реда.

Новината за случващото се в Панагюрище застигна З. Стоянов в Пазарджик. Сърцето му се изпълни с радост, но и с тревога:

– Това ранно предизвестяване, дали няма да обърка пак нещата? Но щом се е почнало трябва със всички сили да се подкрепи, – каза си Захари.

След това седна и бързо почна да пише, въодушевено:

„В Панагюрище, главния лагер на Бенковски, мястото, гдето прогърмяха най-напред черешовите топове, вчера на 2-ри са извикали: „Долу Румелия!“. Гърмежът на 40 пушки поздрави тия високо патриотични думи… Камбаните бият! Живейте, панагюрци! Костите на Бенковски, на Волов, на Икономов и другите тържествуват“.

Захари се изправи, усмихна се и веднага изпрати написаното във вестник „Борба“.

Вълнението в Панагюрище и раздвижването на властите ускори провъзгласяването на Съединението. Един от офицерите, които се бяха включили в комитета изрази мнението на останалите военни:

– Моментът е подходящ, защото войските са свикани на маневри.

На 3 септември революционни комитет все окончателно решение:

– Акцията в Пловдив трябва да се извърши на 5 срещу 6 септември. Майор Д. Николаев е необходимо да обгради конака с войска и въстаническите чети от Голямо Конаре. Чирпан и Станимака.

С бързи писма поручик В. Стефов нареди:

– Местните комитети да вдигнат народа на 5 септември.

На 4 септември З.Стоянов и П. Зографски бяха арестувани и отведени в Пазарджик. Главният секретар Н. Начов нареди:

– Изгонете ги веднага от областта, за да не размиряват населението.

Но пазарджишкият префект не можа да изпълни тази заповед. Бивши опълченци бяха образували отряд, който се насочи към префектурата. Пред опасността от безредици и сблъсквания префектът отстъпи:

– Добре, ще ги пусна веднага.

Още същата нощ З. Стоянов тайно се завърна в Пловдив. На 5 септември той написа прокламацията на Съединението:

„Братя! Часът за нашето Съединение удари! ….Вие се задължавате в името на отечеството ни, в славата и величието на България да се притечете на помощ и да подпомогнете святото дело“.

По същото време в отделни градове и села комитетите вдигнаха народа в името на съединението.
Успешно се проведе акцията и в село Голямо Конаре. На 4 септември пристигна в селото пловдивския префект Петър Димитров, изпратен от правителството да спре откритите съединиски демонстрации, но неговото появяване не попречи на въстаниците да обявят Съединението, Към тях се бе присъединила и местната власт.

На 5 септември начело с Чардафон Велики голямоконарци арестуваха префекта и провъзгласиха Съединението. В Голямо Конаре се събраха въстаници и от околните села. Сформираха се два отряда.
По- късно голямоконарския отряд спря край Пловдив, за да получи нареждане от майор Д. Николаев.

На въстание се вдигнаха от Чирпан и Станимака. И техните отреди се насочиха към Пловдив.

При село Калфата, днешното село Съединение Старозагорско, чирпанският отряд бе настигнат от войскова част. Завърза се престрелка. Загинаха петима от четниците, няколко бяха пленени, а останалите се разпръснаха. Това бе единственото стълкновение между въстаналия народ и войската.

През нощта на 5 срещу 6 септември Пловдив бе необичайно притихнал. По калдъръмените улици се чуваха само стъпките на патрулиращите войници.. В затъмнените къщи чакаха уговорения сигнал. Край града се събираха въстанически отряди.

Към 4 часа майор Д, Николаев поведе войската. За кратко време резиденцията на главният управител бе обкръжена и към войниците се присъединиха въстаническите отряди.

Тревожният звън на камбаните на църквите „Св. Георги“ и „Св. Богородица“ известиха началото на въстанието.

И докато разбудените граждани се стичаха към конака Г. Кръстевич бе арестуван.

– Вие сте свален и трябва да напуснете страната, – му каза З. Стоянов от името на революционни комитет.

В ранната утрин на 6 септември цели град бе на крак. На площада пред конака се събираха граждани.

Провъзгласяването на Съединението в Пловдив и другите градове на Южна България стана без особени трудности, защото нямаше българин, който да е против това дело.

Това бе една от „най- лесните революции, защото тя отдавна бе извършена в душите“.

Ужасно земетресение разтърси земята. То разруши италианския град Пескара дел Тронто. Той се намира на 150 километра от Рим.

Спасители и пожарникари се бореха ден и нощ, за да извадят хората, погребани живи под развалините.
Там под руините откриха четиригодишно момиченце, която по чудо бе оцеляло.

Когато успяха да извадят детето напълно, те замряха.

– Ето защо е останало живо, – каза потресен от гледката един от мъжете.

– Какво геройство, – промълви друг до него, – сестра му го е защитила с тялото си.

– О, това е Джулия, тя много обичаше малката си сестра. Навярно, когато къщата е започнала да пука и стените да се срутват, тя е прегърнала малката и я е прикрила с тялото си, – предположи един от спасителите, който познаваше цялото им семейство.

– Да, тя е поела цялата тежест на удара, – с насълзени очи каза една жена. – Вижте, малката се е изплашила много, но поне е останала жива.

Постъпката на Джулия бе поразила всички, узнали случилото се.

Погребаха я като героиня с много цветя, сладки и писма.

Един от мъжете, който бе помагал при изваждането на двете сестри бе написал на вече мъртвата Джулия:

„Здравей, Джулия!

Помагах да те извадят от развалините. Прости ни, че дойдохме толкова късно, ти вече не дишаше. Бих искал да знаеш, че направихме всичко възможно да те спасим.

Сега, когато се върна в къщи ще знам, че от небето ни гледа ангел. През нощта ти ще бъдеш за нас като сияеща звезда на там горе.

Сбогом, Джулия. Съжалявам, че не можахме да се срещнем. Обичаме те“.

Компанията Дисни реши да представи в Русия сериала „Мечо пух“. Сътрудниците на компанията започнаха да подбират актьори за озвучаване между месните артисти.

Всичко бе много строго. Всеки глас се одобряваше в главната квартира. След това се правеше запис в присъствието на американското началство.

Подбраха нужните хора, утвърдиха ги и всичко тръгна много добре.

Идващите на озвучаването бяха много сериозни, в черни костюми със златен Мики Маус на реверите…

Изведнъж кастинг директорът забеляза, че актьорът, който трябваше да озвучи Заекът го няма.

– Къде е Иванов? Трябва да започваме озвучаването.

– Напил се е, – казаха колегите му.

– Кога ще изтрезнее?

– Скоро няма да е …

– И какво ще правим сега?

– Няма време, дайте да потърсим бързо някой друг, който да го замести, – бързо реши операторът.

– А какво ще кажат американските колеги?

– Важно е да се свърши работата, след това ще се изясняваме.

Бързо откриха подходящия човек. Озвучаването премина идеално. Всички останаха доволни.

Когато приключиха със всичко, хората от компанията Дисни извикаха кастинг директора, за да му благодарят. Тогава го попитаха:

– Кажете, Заекът не бе този актьор, който бе избран в началото?

Директорът се поколеба, но накрая призна:

– Да, не беше първоначално избрания.

– А какво се е случило с него, – позаинтересуваха се хората от Дисни.

– Навярно ще ме разберете, изведнъж му стана не добре, – директорът се опита да потули нещата.

– Какво  му е? Да не се е напил и за това не се е явил на озвучаването, защото не е могъл да изтрезнее? – веднага попитаха от компанията.

– Е, да, в един гуляй …, – въздъхва директора.

– Това е невероятно! –  изведнъж се разсмяха хората от Дисни. – Ние пуснахме този филм в 65 страни и не е имало случай, в който Заекът да не се напие.

През селото водеха колона пленени немци. И тези мръсни, парцаливи фрицове влизаха в руските дворове и се опитваха да разменят направени играчки от тях и глинени свирки срещу нещо за ядене.

Към баба Маня пристъпи един от тях и едва промълви:

– Либе, катоше (хляб, картофи).

В протегнатите си ръце държеше играчките, които сам бе направил. Баба Маня се смили над него и му даде да яде. И другите хора от селото даваха на пленниците храна.

Можеше ли към такива жалки хора да изпитваш омраза?! В тези прости селски хора имаше състрадание и Христова любов.

Те можеха да им се изплюят в лицето, да ги удрят с тояги, но никой нищо не каза и не им направиха такова нещо.

Когато немеца взе това, което му даде старицата, ръцете му се разтрепериха и той беззвучно се разрида. Сълзите му се стичаха по хлътналите му и небръснати бузи.

Пленникът едва успя да смотолеви:

– Данке…

Когато му кресна конвоя и той тръгна към колоната.

В този ден в дома на баба Маня имаше три погребения. Ето такива са руските хора….