Радко учеше в техническия университет, а в свободното си време работеше в една аптека, за да си плаща обучението. Той доставяше лекарства в детската градина. Освен това, трябваше да ходи и на един адрес, който не беше много далече от работното му място.

На всеки четири дни Радко нарамваше един бидон с вода и го занасяше в един дом. Там живееше една жена на 70 години. Тя лежеше сама в полупуста тъмна стая. На тавана ѝ бе закачена крушка без абажур.. На стените имаше мръсни тапети. Завесите бяха пуснати и в стаята цареше полумрак.

Радко идваше, оставяше ѝ бидона, взимаше парите и казваше:

– Благодаря ви, госпожо.

И си тръгваше.

Дълго Радко не разбираше странния ѝ избор, да се снабдява с вода. Той научи, че жената нямаше друг източник за снабдяване с вода. Те използваше водата, която Радко ѝ носеше за пиене, миене и пране.

„Колко странен избор, – мислеше си младежът, – Водата, която ѝ донасям е по-скъпа с 12-15 лева на месец, така че доставката ѝ на вода от аптеката достига до 50 лева. Защо ли е избрала такъв скъп вариант?“

Веднъж Радко сподели тези си мисли с приятеля си Пепо, който веднага се опита да му даде някакво приемливо обяснение:

– Не разбираш ли, че отговорът е в самата доставка.

– Как така? – удиви се Радко.

– Градската вода е по-евтина, – засмя се Пепо, – но градът ѝ дава вода без доставчик.

– Какво искаш да кажеш с това? – все още не можеше да разбере Радко.

– Тя е съгласна да плати за възможността да види жив човек, отколкото да икономисва и да бъде сама, – поясни Пепо.

– Всъщност самотен е не този, който няма хора край себе си, а този, който няма близко общение с тях, – каза умислен Радко.

– Когато човек е сам, той върши наглед безсмислени неща. Например, сваля от рафтовете всичко. И това го прави не защото му е необходимо, а защото се нуждае от любов.

– Така е, – съгласи се Радко, – Страхувайки се да останем неудачници, да не се отделим от тълпата, носим такива дрехи, които носят всички. От страх да не изглеждаме малки и незначителни, теглим заеми и си купуваме къща или кола. От безпокойство да не би да останем необичани, лягаме в леглото, с когото ни падне, хвърляйки се от един на друг в търсене на обич, дори това да означава риск за нас.
– Ако тази жена знаеше, че Бог я обича, – каза тъжно Пешо, – тя нямаше толкова отчаяно да търси човешката любов.

Дядо Владо много обичаше внука си. Малкият на него бе кръстен. Когато момчето дойдеше при него, сърцето на старецът се разтапяше от гордост.

Винаги намираше думи, с които да поучи и настави внука си, за да знае как да постъпва в живота.

Днес денят бе хубав и двамата седяха на пейката пред вратата под черницата.

– Има хора, – каза дядо Владо, – които искат прошка, но в тях си оставя паметозлобието.

– Какво? – ококори очи внукът му.

– Сега ще ти обясня, – каза старецът, – но преди това ще ти разкажа една история. След като я чуеш, сам ще се досетиш какво имам предвид.

– Истинска история ли или приказка, – нетърпеливо се обади малкия Владко.

– Това се е случило с мен и …, но нека да започна отначало.

Старецът се загледа по пътя който криволичеше към планината и започна своя разказ:

– Изпълнявах различни работи. Един ден ми плати един майстор, мой съсед. Не знам какво се бе случило, но този човек започна да ме ругае пред всички и то когато ме нямаше там. Тогава се замислих: „Какво да правя? Как да му помогна?“

– А нима той е имал нужда от твоята помощ? – учудено попита внукът.

– Да, защото бях направил нещо, което вероятно го е огорчило и дори наранило, не знам, – вдигна рамене дядо Владо.

– А ти какво направи, дядо?

– Веднъж му отидох на гости. Когато ме видя той изтръпна, наежи се и почервеня целия. Мислеше си, че съм дошъл да му се карам, за това, че говори такива работи зад гърба ми.

– Дядо, този човек не те ли изгони веднага?

– Нямаше възможност, защото започнах спокойно да му говоря за градината му, да хваля богатата му реколта. Поговорихме си и за гостоприемството ….

– И просто така си седяхте, и разговаряхте? – усъмни се малкият Владко.

– Сърцето му се стопли, – засмя се дядо Владо. – От тогава не съм го чул да ме хули или да говори лошо за мен. Понякога идва и ми помага в работата.

– Много добре се е получило, – заключи внукът. – Във всяка ситуация трябва да се намира правилния подход, а не как каза онази дума?

– Непаметозлобие, – засмя се старецът и доволен от разсъжденията на малкия, потупа внука си по гърба.

Край селото, на брега на реката група почиващи хора с деца отбелязваха юбилея на Надежда Василева.

Юбилярката с малолетната си внучка Наталия влезе в реката. Водата ѝ стигаше до кръста. През това време мъжете от компанията отидоха да поплуват по-нагоре по течението, където бе по-дълбоко.

Изведнъж на Надежда ѝ стана лошо, загуби равновесие и падна в реката. Разбирайки, че няма да може да излезе от водата, тя успя да изтласка внучката си към брега.

Наблизо почиваше Динко, той беше от селото. Чуваха се викове и се виждаха неспокойно сновещи хора край брега:

– Дави се! Надежда ще се удави!

Внучката ѝ, която благополучно бе стигнала брега, крещеше отчаяно:

– Баба потъва, помогнете! Помощ! Баба ще се удави!

Тогава Динко забеляза почти неподвижното тяло на жена в реката. Хвърли се във водата, но лошо си удари единият крак в нещо твърдо, вероятно камък.

„Сега не е време, да гледам какво е станало с крака мии, – помисли си Динко. – Вероятно е някоя дреболия. Важното е да спася жената“.

Много скоро той успя да изкара пострадалата на брега. Жената бе в безсъзнание. Динко освободи белите ѝ дробове от водата, която бе погълнала и Надежда дойде на себе си.

Въпреки, че течението я бе носило само половин километър тя се отърва само с малко натъртвания и синини.

Но Динко си бе счупил крака. Невероятно е, как в това състояние бе успял да извади жената и да ѝ окаже първа помощ.

Кракът на Динко бе гипсиран, тепърва щеше да се възстановява.

Надежда дойде до мъжът, който я бе спасил и сърдечно с много топлота му каза:

– Благодаря ви! Ако не бяхте се намесили навреме, юбилеят ми щеше да се превърне в погребение.

Динко се усмихна. Стисна протегнатата ѝ ръка и каза:

– Важното е, че сте добре. Радвам се, че можах да ви помогна.

А всички около тях се радваха за добрия изход на инцидента, който можеше да завърши много печално.

Рано сутринта жителите на един жилищен блок бяха събудени от звънък и отривист лай. Хората започнаха да излизат по балконите, а някои само леко открехваха пердетата на прозорците си, за да разберат какво става.

– Какво е предизвикало такава яростна реакция на четириногите? – Попита сънен Дако.

– Пак някой от младоците е.  Сигурно е оплескал нещо, – замърмори недоволно баба Гица.

Това бе най-обикновена история, но с изненадващ край.

Мони се прибра рано сутринта. Слънцето скоро щеше да изгрее. Той паркира новия си „Volkswagen Jetta“ близо до входа.

Мони беше малко попийнал и не беше в настроение. Когато слизаше от колата, едно бездомно куче мина край него. Без много да му мисли младежът изрита мелеза и влезе във входа.

„Този глупав младеж не знае кого напада, – помисли си кучето“.

Макар и мелез животното бе много умно.

То събра глутница кучета около колата на Мони и реши да даде заслуженото на своя насилник.

Кучетата се нахвърлиха върху колата и започнаха със зъбите си да късат парчета от бронята. Гумите станаха на парцали за нула време ….

След 10 минути „красавицата“ на Мони, заприлича на 100 годишна изхабена „бабичка“.

Не е нужно да се нараняват безпричинно безпомощните, както хора, така и животни.

Понякога изглежда, че светът е пълен с несправедливости. Животът е като бумеранг, каквото си отдал, такова ти се връща. Рано или късно всеки получава това, което е заслужил.

Когато човек минава край бездомни хора, като правило, към тях изпитва отвращение. Сякаш тези индивиди, лишени по един или друг начин от подслон, не са хора.

Навярно си мислите:

„Ако са хора, те са ни чужди и някак неправилно скроени. Та те нямат нищо общо с „нормалните“ хора. И защо са избрали такъв подозрителен начин на живот?“

Разбира се, вярвам, че всеки човек е отговорен за живота си и е в състояние да го промени. Всеки от нас има право на избор. Ние често се заблуждаваме в оценките и изводите, които си вадим от това, което виждаме и без да знаем при какви обстоятелствата се е стигнало до тук, съдим.

Той беше силен и здрав мъж. Ако го срещнеш на улицата никога няма да предположиш, че е крадец. Викаха му Михо, а как бе истинското му име, никой не знаеше, то се бе заличило, като целия му пропилян живот.

По-голямата част от своите 55 години, беше прекарал в затвора. Когато го пуснаха, той отново се насочи към големия град.

Симеон човекът, който се бе грижил за превъзпитанието му в затвора, му предложи храна за из път, но Михо махна ръка и отказа.

– Пак ли ще крадеш? – попита Симеон.

– Какво друго да правя, – леко се усмихна Михо.

Той бе крадец, но силно се бе привързал към Симеон. За Михо той беше честен, почтен и благороден човек. Като знаеше колко болка му причинява с този отговор, Михо добави:

– Какво ще ме посъветваш?

– Смени „професията“? – потупа го приятелски по рамото Симеон.

Михо само поклати глава. Симеон отново опита да му даде по-добра насока:

– Не ти ли е жал за тези, от които крадеш?

– Аз не им взимам последното, – измърмори под носа си Михо.

Съвестта му беше чиста, той не оставяше хората съвсем без нищо.

Който имаше от него той вземаше, а след това го раздаваше на улицата на братята си по съдба.

Понякога оставаше съвсем без храна, защото последния си залък бе дал на някой припаднал от глад….