Обикновена опашка в банката. Десетина души кротко стояха на опашката и чакаха реда си. Пълна тишина и спокойствие.

Изведнъж на младеж, който бе към самия край на опашката иззвъня телефона. Той с виновен глас каза:

– Да идвам. В тролейбуса съм. Да, идвам скоро. Не се притеснявай, ще дойда навреме.

Хората започнаха да се обръщат назад, за да видят, кой така нагло лъже. Някои от тях леко се подсмихваха.

„Този хлапак навярно яко е загазил“ – мислеха си повечето.

За известно време настана тишина. Минаха пет минути, когато телефонът на младежът отново се обади.

– Да, още пътувам. В задръстване попаднахме….. Честно в тролейбуса. Скоро ще дойда, не се ядосвай… , – младежът се изпоти целия.

Не се измислят лесно лъжи. Изглежда за малко време трябваше да свърши повече неща или залъгваше човека от телефонната слушалка може би, защото нямаше желание да се срещне скоро с него.

Всички на опашката започнаха да се усмихват. След пет минути ново обаждане.

– Ей сега, – оправдаваше се младежът, – останаха още няколко спирки… честно в тролейбуса пътувам.

Към младежа се обърна мъж от опашката и му каза:

– Задната площадка плаща пътуването!

Някой от средата на опашката се обади:

– Ако искаш, аз имам билет, мога да услужа.

Мъжът отново погледна към младежа съчувствено:

– Какво става с вас, млади момко?

Младежът продължаваше притеснено да говори по телефона:

– Добре, хайде. Трябва един пакет да предам. Скоро ще дойда.

През следващите 20 минути, докато се източи опашката, никой не звънна на младежа. Всички присъстващи се смееха до сълзи и от време на време поглеждаха младежа, който искаше в момента да потъне в дън земя.

Венета се прибираше у дома. Качи се на маршрутката и потегли. Оставаха ѝ още две спирки, когато видя човек лежащ на асфалта.

Той бе на средна възраст, облечен прилично. Изобщо не приличаше на пияница или скитник. Дори очила имаше на лицето си.

Венета бързо слезе от колата.

Човекът бе изпаднал в безсъзнание. Не реагираше на докосване и повикване.

„Нима само аз съм забелязала човекът лежащ на асфалта“? – помисли си тя.

Огледа се наоколо, но видя само забързани хора.

„Нима е мъртво пиян? – продължиха неспокойните ѝ мисли – Изключено. Хора, кажете как поставяте диагноза на един паднал човек, докато минавате край него. Ами ако това е инсулт?“

Докато чакаше бърза помощ от там минаха стотици хора.

Искаше ѝ се много по-бързо да дойде линейката и лекар да се погрижи за този нещастен човек.

„Нима тези хора наоколо имат проблем със зрението“? – отново възнегодува тя.

Помогна и млад човек, който излезе от едно малко магазинче. Тя бе забравила, как се вика бърза помощ по телефона, та той звънна вместо нея.

– Благодаря ви, – каза Венета.

– За какво ми благодарите? И аз съм като вас минаващ от тук.

Тя не можеше да не благодари, защото в тази ситуация се чувстваше безпомощна и сама.

От ближния зависи нашият живот. А кой е нашият ближен? Това не са ли хора, които се нуждаят от помощ ни?

Въпреки, че през този ден  се радваше на ласкавото прощаване със слънцето, златните листа и добро настроение, Ники от сърце мразеше 15 септември.

И не защото е необходимо да става по-рано, когато е необходимо, той можеше да е събуди призори, дори много по-рано. Не и защото започваше традиционната, еднообразна учебна година. На Ники винаги му бе интересно и забавно да научава нови неща, но само ако виждаше полза в тях.

Работата бе в друго.

На въпроса на майка си:

– Няма ли най-сетне да се стегнеш и да започнеш сериозно да учиш?

Ники излагаше своите аргументи относно „нерадостното“ учене:

– Там ме учат неща, които не са ми полезни за живота. Карат ме да зубря и ме тъпчат със знания, от които и даром не се нуждая. Това е като да подарят малък велосипед на три колела на подрастващ. Той не ти е нужен, но не трябва и да го изхвърляш.

– И към какви други знания ще се насочиш? – с голяма доза ирония го попита баща му.

– Бих искал, израствайки да уча не това, което ми задават, а това към , което се стреми душата ми. В училище ми налагат не дисциплина, а тъпа покорност на по-големите.

– По-добре се учи и бъди като всички, – посъветва го майка му.

– Не разбирате ли, че оценките не са най-главното нещо? – възмути се Ники. – Важно е какво умееш в живота.

– Ако завършиш с добра диплома училище, ще постъпиш в по-добър ВУЗ, а след това ще си намериш и по-престижна работа, – каза баща му.

– На която ще се изгърбвам до пенсия, – продължи Ники мисълта на баща си, – а след това с почести ще ме изритат с пожелание: „Старей и укрепвай в здраве!“ Оставайки с една пенсия, половината от която отива за хапчета, а другата в помощ за децата и внуците, които нямат никакви планове за живота, защото отиват наникъде ….

– Тогава какво предлагаш, умнико? – строго го погледна баща му.

– Виж в живота всичко е на обратно? – подчерта важно Ники. – Грешиш, но тези грешки са твоя най-добър учител. Ако не умееш да правиш грешки, няма да се научиш на нищо. Животът те препъва, млати и измъчва, докато не почерпиш знание от грешките си.

Когато видя угрижените физиономии на родителите си Ники смирено каза:

– Простете ми, съвсем не исках да ви развалям настроението. Винаги съм се стремял да бъда себе си.

Баща му въздъхна и вече по-спокойно каза:

– Знанието е сила. Бъди силен, придобивай необходимите знания, които ще променят живота ти към по-добро. Ти трябва да бъдеш силен, иначе за какво ще ти е всичкото това училище и знанията, които ти се преподават там?

Ники мечтаеше да е силен физически и да помъдрява все повече от ден на ден.

– Развивай се, – каза насърчително баща му. – Живей така, че да те запомнят с добро …

За Ники тези думи звучаха тържествено, но безсъдържателно. Та нали той бе умник, ще се справи с живота.

„Какво разбират родителите от истинско обучение, необходими знания, компетентност….?“

Млади хора от Медина, Саудитска Арабия, решиха да сключат брак. Те не се бяха виждали изобщо. Не се учудвайте на това, така правят в някои страни на Близкия изток.

Така Джамал и Тахира се срещнаха за първи път на сватбата си. Младоженецът и невястата дадоха брачни обети и се веселиха с гостите.

Накрая дойде фотографът Алим, за да запечата събитието с фотоапарата си. Всички много се развълнуваха от предстоящото действие, особено много Тахира, която се обезпокои и разтревожи.

Алим помоли невестата:

– Моля ви снемете си воала, искам да запечатам щастливото лице на съпруга ви, когато ви види за първи път.

Тахира тръпнеща в очакване, бавно свали прикриващия лицето, до този момент, непрозрачен плат.

Усмихна се пред фотоапарата, но …… съпругът ѝ се отдръпна. Горкият, той не можа да скрие отвращението си.
Когато Тахира вида реакцията му, закри с ръце лицето си и заплака.

– Защо не се е възползвала от козметик преди сватбата си? – изказа недоволството си възрастна жена.

Гостите бяха смутени и всеки се опитваше по някакъв начин да осуети назряващия скандал.

Едни се устремиха към Тахира да я успокояват:

– Не се притеснявай, мила. Той трябва да разбере, че истинската красота се крие в характера на човека, а не в неговото лице.

В другия край на залата група мъже уговаряха гневният и сърдит младоженец:

– Млади човече, нима вие се интересувате само от външността и игнорирате духовните ценности и морала?

Но Джамал не се поддаваше на никакви уговорки и увещания:

– Не съм си представял, че тя изглежда така.

Обиден и засегнат от положението, в което се намираше, младоженецът се обърна към невястата си и грубо ѝ каза:

– Извинявам се, но с вас искам да се разведа.

Тахира рухна на пода и се обля в сълзи.

– Нека Всевишният и изпрати по-добър съпруг, който ще я оцени по достойнство, – пожела ѝ някой съчувствено.

– Той не е мъж, който е готов да изпълни обещанията си, – гърмеше едър мъж, който се чудеше как да успокои Тахира.

– Никой не го е карал да се жени за нея, – коментираше друг случилото се. – Той трябваше да настоява за среща с нея, а не да чака до сватбата.

– Нека да бъде винаги неудачник и да не се ожени повече, – прокле го една от жените, която искрено съчувстваше на Тахира.

Сватбената нощ на невястата бе потопена в поток от сълзи.

Томи беше много стар котарак. Той беше на 21 години. Това бяха много за един мъжкар като него.

Неговите стопани го оставиха  в местната ветеринарна клиника с молба:

– Вземете го при вас. Ако искате го приспете. Той е много стар. Ние си взехме вече малко котенце.

Старият нежелан Томи изобщо не можеше да разбере, защо са го завели там. Той жално мяукаше и се оглеждаше плахо наоколо. Имаше чувството, че това място го застрашава с нещо.

Мария още от пръв поглед хареса котарака. Тя го взе в прегръдките си. Той се успокои и започна да мърка доволно.

Така Томи отново се оказа обкръжен с любов и имаше кой да се грижи за него. В края на живота му се бе появила Мария. Тя имаше дълга кафява коса, проблясващи с червен отенък на слънчевата светлина и топли сини очи.

Младото момиче искаше да дари Томи с любов, от която той се нуждаеше, за това го взе в дома си.

За нещастие на Томи скоро установиха бъбречна недостатъчност и му откриха тумор с размерите на топка за голф.

Но това не спря Мария и Томи да се обичат. Независимо от бъбречната недостатъчност и тумора, котаракът скачаше като 12 годишен.

Мария реши да състави пълен списък, на нещата, които трябваше да направят двамата с Томи. В него имаше различни приключения.

– За другите това могат да са незначителни неща, – обясняваше Мария на приятелката си Сара, – но тези кратки разходки, са голямо развлечение за него. Той много обича да бъде на чист въздух. Най-много от всичко обича да бъде край морето на плажа.

Томи завинаги измени отношението на Мария към застарелите животни. Надявам се това да стане и с други хора.