В този свят е трудно, когато си неграмотен. Не е необходимо да си ерудиран във всичко, но да  четеш и пишеш, без това не може.

Мустафа бе ходил само шест месеца на училище, когато баща му го прати да работи.

– Няма да ставаш даскал я, – караше се той на сина си. – Трябва да си изкарваш хляба.

Мустафа порасна и разбра, че баща му не бе постъпил правилно спрямо него, но вече бе късно да поправя нещата. Така си и остана неграмотен.

Когато се ожени и му се роди син, той се зарече:

– Аз не можах да уча, но синът ми ще ходи на училище.

Али наистина тръгна на училище, но беше му много трудно, а и той не полагаше много усилие да се научи да чете и пише. Ходеше на училище само, защото баща му го задължаваше. Криво ляво пробутаха го по класовете и накрая получи диплома за завършен осми клас.

Един ден Мустафа заедно със сина си отиде на пазара и там двамата купиха хубав млад бял кон. Дори получиха документ за добичето.

Когато се прибраха Мустафа каза на сина си:

– Али, я прочети, какво пише в тази хартийка за коня.

Младежът взе неохотно документа, погледна го, а после вдигна поглед към коня и каза, сякаш четеше:

– Сив, бял кон екстра.

– А друго не пише ли? – попита изненадано бащата. – На колко години е? …. Я прочети всичко.

Али се изпоти, погледна коня и пак каза:

– Сив , бял кон екстра……Друго не пише.

Че коня беше бял, баща му го знаеше, че има сивкав отенък, защото е още млад бе явно, но нещо друго разбра Мустафа, което силно го огорчи. Синът му напразно бе ходил на училище и нищо не бе научил там.

Въпреки юношеските си години Вълчо взе да търси отговори на много въпроси, които го вълнуваха. Ровеше се в книги и справочници, посещаваше различни сайтове, а след това дълго разсъждаваше над това, което бе открил.

Понякога излизаше по високите скали застрашително надвесили над селото, в което живееше, търсейки опора на своята непокорна мисъл.

Той имаше широки интереси. Вълнуващите го теми бяха от различен характер. Сред бележките, които си водеше, можеха да се открият някои учудващи занимания.

Например не малък бе интерес му към подреждането на музикалните инструменти в оркестъра. В скица бе отбелязал къде се поставят струнните, духовите и духовите инструменти, но много по-интересно разсъждение бе записано под тази подредба.

„Подобен ред трябва да има и в нашият обществено политически живот. Именно тогава ще има единство и хармоничност в симфонията на общението между хората.

Ако диригентът, ръководителят на страна, фирма, учреждение, не си е на мястото или няма добра акустика, се получава дисхармония.

Обществото се раздробява на партии, класи и сдружения и хората се наежват едни срещу други“.

Веднъж с приятеля си Асен разговаряха на тема: Как може да се преустрои нашият нерадостен живот?

– Трябва да използваме нови източници на енергия, – настояваше Асен.

– Сегашните имат ограничено въздействие, – не се съгласяваше Вълчо. – Те само загрозяват и тровят природата.

– Новите източници на енергия трябва да са непрекъснато възвръщаеми, – не се предаваше Асен, – като тоновете отпадъци, водата в реките, моретата и океаните, като вятърът , приливите и отливите.

– Но милиардите, вложени от корпорациите в нефтената промишленост, в газодобива, фармацията, уранодобова, …., – нервно повдигаше ръце Вълчо, – вадят от равновесие човечеството.

– Е, да – съгласи се Асен, – всичко това ни обрича на войни….

– И към самоунищожение, – допълни Вълчо. – Това води към хаос и взаимно изтребление.

Така растеше будният младеж, търсещ изход за загниващото общество, в което живееше. Идеи не липсваха, но ако нямаше подкрепа, тези и други подобни разсъждения ще потънат в примирилото се мнозинство.

Пътят беше неравен и с много дупки. Младежите унило гледаха нищо не разкриващият им се пейзаж и мълчаха. Само шофьорът Стайко си подсвиркваше. Той лесно не се предаваше и каквато и ситуация да възникнеше, все ѝ намираше колая.

За да разведри умърлушените младежи Стайко наруши мълчанието:

– Та в Котел сте учели. Чувал съм, че там надуват кавали, гайди, други стържат на гъдулки, а трети думкали на тъпани. Навярно хората от Котел не могат да спят от шумотевицата, която дигате в училището.

– Чичо Стайко, ти знаеш ли какво е това кавал? – каза явно засегнат Тодор.

– Куха пръчка с дупки, – шеговито обясни Стайко.

– Ами гуслата? – Тодор взе инструмента до себе си и опъна една от струните.

– Тумбеста коруба с опнати жици, – засмя се Стайко. – На кавал при нас свирят овчарите, а на гъдулка, тия дето водят  мечка след себе си на синджир.

– Ей тая пръчка с дупки, както я нарече, – назидателно почна Тодор, – е уникален инструмент. Това е цяло съкровище, пълно със тайни.

– Да започнем от там, където се надува, – намеси се Развигор. – Виж как са скосени ръбовете. Тънкото придава един шушнещ звук. Той съпровожда звука, който се получава от колебанията на въздуха вътре в инструмента.

– Височината на вътрешните звуци се определя от съкращаването или удължаването на стълба въздух вътре, в кухината, – допълни Тодор.- Това става чрез отверстията. Вдигнеш пръст, получава се един звук, притиснеш отверстието – друг.

– А тембърът на звука идва от дължината, – не остана назад и Росица. – Кавалът е с един тембър, свирката с друг и т.н.

– Браво бе, юнаци, – възкликна Стайко, – вие направихте пълна аутопсия на това потъмняло дърво! До колкото можах да разбера от обясненията ви, в кавала има въздух, който не е надут.

– Много добре, чичо, – засмя се Развигор, – много бързо схващаш. Ще те вземем в нашето училище. А на какъв инструмент ще свириш?

– На дудук, на какво друго, – бързо отговори Стайко. – То и в него има не надут въздух. Май, че в гайдата има най- много такъв въздух.

– Вярно е, – засмяха се и тримата младежи.

– Но, – добави Тодор, – само в надутата гайда.

– Добре де, ами гъдулката, нали в нея няма надут въздух, – заинтересува се Стайко. – тогава как свири?

– Овално издълбаният корпус, – започна да обяснява Тодор, – е затворен с мембрана, върху, която лежи една струна. Над нея са изпънати „жиците“, както ти ги наричаш. Те имат различна дължина и са различно опънати, Звукът от тях се извлича с лък.

– Освен, че струните крият различни звуци, – обади се Росица, – само с докосване на пръстите на лявата ръка, те се дообогатяват.

– Така се получава симфония от звуци, с тембър, придаден от мембраната, – довърши поясненията си Тодор.

– Обясняваш като истински даскал, Тодоре, – засмя се Развигор.

Тодор разроши косата на приятеля си и го тупна по рамото:

– Нали и ти си бил в час и си слушал, защо тогава ти не обясни на човека?

До кавга не стигнаха, защото вече бяха спрели пред дома на Стайко. Развеселени слязоха от колата и се упътиха към стария вратник, който от два дена никой не беше отварял. Предстоеше им едно интересно гостуване……

В едно столично училище бяха събрани предимно деца на преуспяващи богаташи. Пред пищно обзаведените апартамент, вили, резиденции, тези деца гледаха на училището и взискателните учители като на окаяна работа.

тези наследници на несметни богатства много се радваха, когато се разболееха, защото по-дълго време можеха да прекарат пред кабелни и сателитни телевизии, сред видеокасетофони, мобифони и всякакви „фони“.

Лошото е, че тези момичета и момчета, добре гледани, рядко се разболяваха.

Но един ден се появи друга възможност. Едно от децата бе разбрало нещо интересно и веднага го сподели с приятелчетата си:

– Нали знаете онова училище, дето е близо до кръстовището, – Стоян започна да им разяснява новината.

– А там учат само циганчета, – намръщи се Марин. – И кво?

– Открият ли у някой въшка изпращат го в къщи да се чисти.

– Гениален си, Стояне, – развика се Жоро. – тръгваме веднага. От тия мангали веднага ще се снабдим с въшки, а после ……няколко дни у дома.

Една групичка наистина отиде, но децата от другото училище им се присмяха и бяха готови да ги изгонят.

– Добре де, – троснато каза Марин, – ето ви една десетарка, за една въшка.

Набързо се споразумяха.

След това отидоха и на изплашената си и объркана учителка „представителите на елита“ показаха находката си и казаха с наведени глави:

– Госпожо, вижте какви гадини са се навъдили в главите ни.

Ужасена учителката ги пусна да се завърнат в своя комфорт, за да „се очистят“.

Машината взе да трещи още по-силно. Този звук не предвещаваше нищо добро. Стойчо пипна мотора и заключи:

– Загрял е – и натисна копчето. – Трябва малко да почине и тя душа носи.

Настана тишина, която бе като благодат в сравнение с предишната трескотевица. Сега вече се чуваше и чирикането на врабчетата и тракането на клюнове на щъркелите в гнездото им.

Стойчо се наведе и посочи на Жоро един малък отвор в мрежата, с която бе обиколен мотора на машината и попита:

– През тая дупка може ли да се провре дебел плъх?

– Ти луд ли си, – засмя се Жоро. – През нея би минало само малко мишле.

– Да, ама се е проврял. Вчера пускам машината и усещам, че перката за охлаждане опира в нещо и не иска да се върти. Махнах мрежата и гледам перката е разкъсала ей такъв голям плъх – и Стойчо разпери нашироко длани.

– Как се е проврял там?

– Поотслабнал е, – засмя се Стойчо. – Някои животни, щом усетят нещо вкусно и през иглени уши ще минат. Пък нали знаеш колко смляно брашно се натрупва между машината и мрежата. Това го е съблазнило и нашият юнак е направил невъзможното.

– Абе то и при хората става така, – захили се предизвикателно Жоро. – Гледаш го дебеланко, пък щом му се отдаде случай, може и да поотслабне само и само да се навре в чуждото и да отмъкне нещо по-така.

– Така можем да приказваме и до утре, – каза Стойчо. – Работа трябва да се върши.

И той включи отново машината. Тя забумтя значително по-безшумно и разчупи властващата до скоро тишина.