Димчо бе само на две години, но бе много любознателен. Това негово любопитство един ден едва не свърши  с лоши последствия.

Беше хубав есенен ден. Слънцето се опитваше да стопли хората, но безуспешно, защото студеният вятър свистеше неудържимо и караше минувачите по улицата да се загръщат още по-добре във все още леките си връхни дрехи.

Димчо заедно с майка си и сестра си Албена се отправи към магазина. Но там го очакваше най-голямото приключение в досегашния му живот. Той щеше да стане главен герой на малък инцидент.

Когато майка му купи нова седалка за кукото му, малкото момче бе във възторг. Това приспособление много му хареса и Димчо настоя:

– Нека аз да го нося. Нали е за мен?

– Е, добре, – съгласи се майка му, – само бъди внимателен с това.

Но белята стана за броени секунди. Майка му за миг се обърна за да вземе нещо от рафта, когато Димчо надена седалката на главата си. Въпреки опитите му да я махне,тя остана здраво закрепена.

Чу се детски писък и рев. Това бе израз на безпомощността на малкото момче, да се освободи от капана, в който само бе попаднало.

Майка та на Димчо и сестра му опитваха какво ли не, но седалката се бе заинатила и не мърдаше от главата на малкия любопитко.

Дойдоха и служители от магазина, за да помогнат.

– Благодаря ви, – каза майката на Димчо, – че проявявате разбиране и търпение в случая.

Отначало на разплаканото малко момче дадоха бисквити, за да го утешат. След това някой от персонала намаза седалката с масло и се опита да я измъкне от главата на нашия злополучен герой, но нищо не стана.

Тогава семейството се премести в сервизното помещение. Един от служителите в магазина се усмихна  на Димчо и каза:

– Няма страшно! Не се бой юначе! Сега ще те освободим от тази „натрапница“.

Той внимателно сряза пластмасовия капан и освободи главата на момчето. След няколко минути Димчо се успокои напълно.
Но не си мислете, че Димчо се отказа от по-нататъшните си проучвания в света, който го заобикаляше…

Днес се заоблачи още от сутринта. Изля се такъв дъжд, че по улиците потекоха реки. Но това не попречи на Младен и Милан да се съберат заедно.

Двамата стояха до прозореца и гледаха как струйки вода се стичаха по стъклата.

– Днес четох от Библията книгата на Софония, но да ти кажа честно много неща не разбрах, – оплака се Милан.

– Знаеш ли какво означава „Софония“? – попита Младен.

– Не.

– Името му означава: „Господ се е скрил“.

– Защо?

– В тази книга от Библията се казва, че Господ с лампа ще огледа Ерусалим и ще накаже самодоволните хора.

– На една картина от средните векове видях човек носещ лампа – сети се Милан. – Тогава някой ми каза, че на нея е изобразен Софония, който търсел самодоволните хора в града, така че Бог да ги изкорени и унищожи.

– Софония е живял в Ерусалим по времето на цар Йосия и е съвременник на Еремия. Той е принадлежал на четвъртото поколение от потомците на цар Езекия, т.е. бил е от привилегированата класа, – започна да обяснява Младен. – Цар Йосия се страхувал от Бога, както прадядо му Езекия, а баща му Амон и дядото на Манасия, били двамата най-покварени царе на Юда. Те отворили кутията на Пандора и силата на тъмнината и корупцията не могли да ги спрат.

– Да, – каза Милан, – тогава Софония ги предупредил, че съдния ден иде, защото Божият народ се покланял на ханаанските богове и отхвърлял службата пред Бога.

– В „Денят на Господа“ Бог ще накаже своя народ, за да се покаят и да се спре силата на тъмнината, – допълни Младен.

– Забелязах, – каза Милан, – че развращаването на хората нараснало и предстоящото им унищожение е Божия съд над цялата земя.

– Виж , днес не е ли така? – каза с болка Младен. – Хората се отвърнаха от Бога и започнаха да служат на идоли – телевизия, компютри, мода, звезди на естрадата и шоу бизнеса, и какво ли още не. Те смятат, че Бог няма да направи нищо и ще ги остави така.

– Да, но в деня на Господ Божият гняв ще се излее върху цялата земя, – каза Милан. – Целият свят ще бъде разрушен от огъня на Неговата ревност. Нито злато, нито сребро ще могат да спасят грешник в деня на Божия гняв.

– Нищо друго не ни оставя, – прибави Младен, – освен да молим Господа да ни спаси от самодоволството ни и да ни помогне да Му служим ежедневно.

– Денят на Господа ще дойде. И Божиите думи не са напразни за нас.

Чу се гръм и светкавица раздра небето, а дъждът продължаваше да се излива, сякаш плачеше за всяка останала без Бога душа.

Облаците закриваха слънцето, но бе задушно и непоносимо горещо. Ани излезе от магазина и се насочи към колелото си, за да остави покупките в кошницата си отзад. Цяло чудо бе, че всичко се побра в нея, а бяха доста продукти, които бе взела от хранителния магазин.

Вече се канеше да яхне велосипеда си, когато една ръка я докосна по рамото. Ани се обърна и видя широката усмивка на дядо Дочо, грейнала на лицето му.

– Благодаря ти, – каза възрастния човек, – че винаги ме поздравяваш, когато минаваш край мен.

Дядо Дочо бе към 100-те. Единственото му занимание, бе да излезе от дома си, да постави един стол пред вратата си и да седне на него. Така наблюдаваше всички, които минаваха, а някои се отбиваха и обменяха с него клюките на махалата.

– Знаете ли, – каза Ани, – когато бях малко момиченце и баба ме водеше за ръка из селото, забелязах, че тя поздравява всички хора. Веднъж я попитах: „Бабо ти всичките ли ги познаваш?“ Помня, че баба се усмихна и каза: „Не. Но тук на село имаме обичай да се поздравяваме, независимо дали се познаваме или не“. На мен това много ми хареса и сега, когато отново дойдох на село, поздравявам всички, по стария обичай на това село.

– Да, така е, – потвърди дядо Дочо. – Едно време млад, стар, дете, възрастен, мъж или жена, всеки поздравяваше, когото срещне. Хубаво е, че знаеш за тази традиция, но времената се измениха. Сега хората в селото поздравяват само познатите си.

– Това няма значение, – усмихна се Ани. – На мен ми е приятно да поздравявам всички, особено, когато виждам някое тъжно лице. И когато поздравя, някой угрижен, натоварен с проблеми, а може би и чувстващ се самотен, той винаги вдига глава и ми се усмихва, и като че ли лицето му се разведрява.

– Добре правиш, моето момиче! Продължавай все така! Всеки от нас е нуждае от капка внимание, – каза ѝ с дълбока въздишка дядо Дочо.

Ани му се усмихна и каза поредното си:

– Здравейте!

Предстоеше плаване. Морето бе тихо и предвещаваше спокойно и без проблемно пътуване по морската шир.

На един от корабите служеше екипаж, който се славеше със своята точност и акуратност, като се започне от офицерите и се стигне до последния моряк.

Сред тях бе и Петър Захариев, който преди две години бе завършил военноморско училище в родния си град. Той бе преживял нещастие и големи загуби преди Бог да го срещне.

Сега, когато бе предал сърцето си на Господа, той бе станал благочестив християнин, но другите моряци, често му се присмиваха и го подиграваха заради това, в което вярва.

Но той винаги успяваше да им отговори кротко и смирено. Отговорите му бяха уместни и точно на място. Другите недоумяваха, от къде черпи тази мъдрост?! Но въпреки всичко продължаваха със закачките си.

Веднъж Петър седеше на палубата и четеше Библията си. Наблизо до него стоеше офицер, който с бинокъл се взираше в безпределните водни пространства.

– Знаеш ли какво искам да видя? – попита той Петър.

– От къде мога да знам? – повдигна рамене Захариев.

– Бих искал да видя този Бог, за Когото ти проповядваш, – каза офицерът.

– Напразно се напрягате и измъчвате, – каза Петър. – Бог е Дух. В тази работа и най-силният телескоп е безсилен. Защото само чистите по сърце могат да видят Бога.

– Тогава какво трябва да направя? – заинтересува се офицерът.

Последва дълъг разговор между двамата мъже, след което офицерът предаде сърцето си на Господа.

Неделя. Ден, в който хората, които се смятат за християни отиват на църква. Е, някои го правят само на празниците, но това е друг въпрос.

Времето все още беше хубаво, въпреки че есента вече бе нагазила полята и горите. Дървета и храсти бяха облекли жълто червеникавата си премяна. А слънцето се опитваше да стопли жадуващите за още малко топлина хора и животни.

Семейство Манчеви се приготви за църквата и тръгна натам. Гордо вдигнали глава баща, майка, дъщеря и син влязоха в храма.

След богослужението се усещаше някакво недоволство, което витаеше около семейство Манчеви.

– Това не може да бъде проповед, – мърмореше бащата. – Нищо не разбрах от казаното. Само стихове, стихове от Библията и нищо друго.

– Какво друго можеш да очакваш? – на свой ред се обади и майката. – Този човек изобщо не може да проповядва. Кой го е пуснал изобщо на амвона.

– Ами хора и хвалението, – не остана по-назад и дъщерята, – пеят толкова вяло, че да ти се приспи.

Синът мълчеше и внимателно ги слушаше. Накрая не се стърпя и попита баща си:

– Татко, ти колко пожертва за Божието дело?

– Десет стотинки, – каза тихо бащата и леко се сконфузи.

Майката и дъщерята не бяха дали абсолютно нищо и веднага след въпроса на момчето се свиха.

– Тогава, татко, – каза синът, – ти какво очакваш? Сял си малко, а искаш да събереш много. Изискват се усилия и от нас, а не само да недоволстваме от положения труд на другите. Нима трябва да се оплакваме и да ги критикуваме?

Тогава останалите членове на семейство Манчеви изведнъж бяха ужилени от истината, че всеки може лесно да критикува особено, когато нищо не е допринесъл за даденото дело.