Годините бързо минаваха, но Лудвиг не ги усещаше. Изолиран от хората той свиреше на клавесина в стаята си.

Този инструмент бе безполезен, защото бе счупен. Липсваха му ключове. Струните бяха силно обтегнати. Звукът му бе фалшив и дразнещ слуха.

Въпреки това Лудвиг свиреше опиянен и се просълзяваше. Той беше глух.

Пианистът чуваше звука, който инструмента трябваше да издава, а не този, който бе в действителност.

Може би понякога се чувстваш като разстроения клавесин на този музикант. Разнебитен и неадекватен. А това, което правиш ти изглежда ненавременно, нямащо никакво значение.

Какво прави Бог със счупения инструмент? Как реагира, когато клавишите не издават очаквания звук?

– Този инструмент трябва да бъде заменен?! – очакваш да чуеш ти.

Но, Бог търпеливо го настройва, докато чуе песента, така както я желае.

Майсторът поправя това, което не може да бъде възобновено и слуша музика, която не би могла да се изтръгне от нас.

А в следващия миг Той се любува на музиката, която идва от живота ни.

Очакваше се идването на пролетта, а заваля сняг. Хората попаднаха в капана на непредвиденото време.

Поради мокрия снеговалеж, доста села останаха без ток. Един от проходите бе затворен, а за другите имаше ограничения за товарните коли.

Баба Марта отново се изяви, но това едва ли би спряло мнозина, да правят нещо интересно.

Братята Дичо и Слави бяха действени момчета особено, когато бяха предизвикани от невъзможността да се придвижват нанякъде.

Седнали край запалената печка, те споделяха това, което ги вълнуваше.

– Светът се променя, – въздъхна Дичо. – Въпроса е: В каква посока?

– В тези дни се сещам за Били Греъм, Мартин Лутър Кинг, Роза Паркс ….., – додаде Слави.

– А коя е Роза Паркс? – попита Дичо.

– Тя е афроамериканска активистка защитаваща граждански права на чернокожите американци, – започна да обяснява Слави. – Паркс става известна с отказа си на 1 декември 1955 г. да се подчини на автобусен шофьор и да освободи мястото си на бял мъж.

– Мисля, че и днес има хора, които правят страхотни неща, за да променят живота, в който живеем, – отбеляза Дичо.

– Всеки от нас има желание да направи нещо, което да въздейства на света и то положително, – възкликна Слави.

– Не сме ли прекалено млади? Пък и аз не бих могъл като тези, чийто имена спомена преди малко, – с неголям ентусиазъм отбеляза Дичо.

– Да се сравняваш с някого е опасно, – Слави размаха пръст пред брат си. – Припомни си какво е казала майка Тереза: „Не всеки от нас може да прави велики неща. Но всички можем да правим малки неща с голяма любов“.

– Мисля, че това е било в сърцето на Исус, когато е ходил по тази земя, – изтъкна Дичо.

– Той едва ли би ни упрекнал ако искаме да правим супер луди неща, но желанието Му е било да ходим с вяра и да показваме любов на околните, – подчерта Слави.

– И според тебе как бихме могли да променим света днес? – попита Дичо.

– Когато видиш, че някой наранява, предложи подкрепа си на наранения. Ако забележиш човек в нужда, помогнете му. Паднал ли е някой, не е важно кой е, насърчи го. Ето това променя света.

Дъждът тихо ромолеше. Бе влажно и мрачно. Водните струи не можеха да отмият тъгата и болката в сърцата на хората. Всеки вярваше, че ще пекне слънце. Но кога щеше да стане това?

Тишо гледаше как водните капки удряха по стъклото, но мислете му бяха другаде.

В стаята влезе баща му.

– Татко, възможно ли е, човек да вярва в Господа и да не се е покаял?

– Да, – потвърди бащата му. – На този човек му е представена картината на изобилния живот в Исус, но е пропуснато нещо много важно. Запомни добре, Евангелието се приема чрез вяра и покаяние.

– А какво става, когато хората повярват в Исус, но не се покаят? – попита Тишо.

– Те няма да са истински свободни. Просто ще прибавят към разбития си живот идолопоклонство.

– Но нали вярата е белег, че се доверяваш и разчиташ на Бога?!

– Човек има нужда от истинско покаяние, – въздъхна бащата. – То се изразява в признание, че животът, който е водил до сега е срам и позор. Това, което е било до този момент унищожава и съсипва не само индивида, но и тези, които обича. Покаянието води до живота с установен нов ред.

– Но …..

– Това е Евангелието, – наблегна бащата. – Бог е безграничен по власт и сила. Той е дал идеалното решение как да премахнем пагубната болка от греха.

– И то е, че Исус заплати греха ни.

– За това можем да установим отново хармонична връзка с Бога чрез вяра в Исус и истинско покаяние, – допълни бащата.

– И когато размишлявам върху Словото …..

– Това е все едно гледаш непрекъснато променящи се изгрев, – прекъсна го баща му. – Всяко разсъждение върху Писанието е нова покана за благодат, живот и мир.

– Сега ми стана ясно, – каза Тишо. – След покаянието Евангелието дава възможност на всеки да промени поведението си и да премахне досегашните модели, които са го опустошавали и погубвали.

– Само живот подчинен на истините от Писанието, – подчерта дебело бащата, – ни прави свободни, а това става възможно след покаяние.

Петър Иванов беше повече от петдесет години редактор. Той гледаше написаното да бъде изпипано добре. Не допускаше компромиси.

Неговата страст бе не само да открива грешките, а да подобрява фразите относно яснотата, логиката, последователността и граматиката.

Веднъж големият му син Данаил го попита:

– Всички поправят текстовете с червен химикал, а ти със зелен. Защо го правиш? Искаш да изглеждаш по-различен от другите ли?

– Зеленият цвят е „по-приятелски“ настроен, – усмихна се Петър. – Червените дири дразнят всеки начинаещ или неуверен писател.

Целта на старият редактор бе нежно да посочи правилните съчетания от думи и да насочи човека в правилната посока.

Исус поправяше хората с любов. Когато се сблъска с лицемерието на фарисеите, Той ги изобличи остро, но това бе в тяхна полза, ако можеха да го осъзнаят навреме.

Решението за промяна на никого не се харесва. Заради гордост трудно приемаме критиката с радост и благодарност.

Божието поправление с любов ни помага да се променим и да Го следваме.

Нека приемаме от Бога възможността да се поправим, за да растем в мъдрост и разбиране на нещата.

Тягостен сезон. Само неприятности и лоши новини. А и времето като напук плаче ли плаче с огромни струи от небесата.

Сотир получи много тежко известие. Бе починала любимата му, която се бореше за живота си в болницата. Това едва не го събори.

Кой ще преустанови болката му?

Имаше само един изход. Той падна на колене и започна да вика към Бога, изливайки мъката си.

Всекидневната му практика да се моли бе станала спасително средство, което му осигуряваше нужната доза кураж, от която се нуждаеше.

Колко много от нашите изпитания изглеждат непреодолими, а Бог малък и далечен?!

– Боже, за Теб всеки мой проблем е нищожен, – молеше се Сотир. – Помогни ми да видя отвъд болката си и ме научи как да я преодолея.

Колкото повече време прекарваме с Исус, толкова по-малко ще се страхуваме от това, какво другите мислят за нас и няма много да се тревожим за собствените си проблеми.

Това общение не винаги идва естествено, но то ни помага да устояваме във вярата си.

Поддържането на тази връзка с Господа е нашата жизнена сила.

Много пъти ще бъдем тествани, важното е как ще отговорим на предизвикателствата. С ужас, позволявайки на врага да събори вярата ни или със смелост да пристъпваме напред и да се доверим на Бога.

Имаме всичко необходимо, за да преминем всеки тест, пред който сме изправени, защото притежаваме смелост, която Господ ни е предоставил.