Радослав всяка сутрин ставаше рано. Разсъждаваше върху Библията и се молеше. Той беше предан на Господа и не забравяше сутрешните си срещи с Него. Това беше най-хубавото време за него.

И това бе докато е се запозна с Боб, куче породата немска овчарка. Красиво и стройно животно, човек не може да му се нагледа.

Радослав бе очарован от него и всяка сутрин рано го извеждаше на разходка. Кучето и човекът бяха станали неразделни приятели. Съвместната разходка в ранните утринни часове разсънваше и двамата. Разхождайки се така те срещаха утрото.

Една сряда на молитвеното богослужение се случи нещо интересно с Радослав.

По време на молитвата Божият Дух проговори на сърцето му:

– Христос е първият!

Радослав трепна. Той знаеше, че Христос трябва да бъде първият му фокус за деня, но ….. заради Боб това се бе нарушило. Боб се бе превърнал в нов фокус за него.

Радослав промени отправната си точка и каква огромна разлика се получи. Щом съмнеше Боб започна да размахва опашка, да подскача, да тича до вратата и обратно, показвайки желанието си да излезе навън.

Да, кучето бе радостно и щастливо, но Радослав бе изгубил това чувство. Не, че харесваше по-малко Боб, но нещо му бе тягостно, усещаше някаква празнота в себе си.

И младежът реши:

– Ще търся първо Божието царство! Христос е първият!

Денят бе хубав. В такъв като него, хората повече мечтаят, идват им чудесни идеи, в тях се ражда надежда за бъдещето.

Рени бе си навела глава над Библията, а майка ѝ плетеше до нея на пейката. Край тях тичаха и играеха деца.

Изведнъж Рени вдигна очи от книгата и каза изненадано:

– Погледни как Йоан, ни представя бъдещето ни в небесата. Там улиците ще бъдат от чисто злато.

– И какво те притеснява? – майка ѝ усети, че нещо сериозно измъчва дъщеря ѝ.

– Дали няма някакво скрито послание в това описание? – повдигна заинтригувано вежди Рени.

Майката ѝ се засмя и с типични си хумор попита:

– Нима си мислиш, че Бог мисли за злато?

– Тогава защо е павирал с него небесните улици, – попита Рени.

– Златото е просто небесен асфалт, – вдигна рамене майката на Рени.

– Какво искаш да кажеш? Че златото няма такава стойност като тук на земята?

– Просто тук на нашата планета има много неща, на които отдаваме по-голямо значение, а във вечността те ще бъдат нещо несъществено и незначително, – спокойно обясни майката ѝ.

Рени внимателно погледна майка си, която продължи в същия тон:

– Погледни колко време, усилия, жертви, компромиси и внимание отделяме за нещо, което няма да има стойност във вечността.

Какви са вашите приоритети? Осъзнавате ли какви са вечните ценности? Или се залъгвате с неща от този свят, които ръжда ги разяжда и грабители крадат?

Вече се стъмваше по-рано. Денят  намаляваше, това уязвимо се усещаше, но това не пречеше на дядо Богомил да се събира с внука си Минко и двамата да беседват на различни теми.

Този старец беше пътешествал из целия сват и бе видял много неща. А внукът му бе жаден да чуе за далечни страни, странни обичаи и невероятни явления.

И така тази вечер дядо Богомил започна разказа си:

– Едно от любимите ми места е горичка, намираща се край река. Това е едно спокойно място и има много дървета. Те преживяват зимата и празнуват лятото. И всичките са изкривени или наведени. Там няма идеални дървета.

– Какво толкова ти харесва в тези дървета? – попита Минко.

– Въпреки че са такива, те осигуряват идеално място, в което се чувстваш спокоен, – каза старецът вдъхновено.

– Защо ми разказваш всичко това? – Минко знаеше, че дядо му току така не му разказва едно или друго.

– Човечеството е като тази горичка от дървета. Въпреки че се опитваме да стоим изправени, никой от нас не успява. Всички се изгърбваме и навеждаме. Ние сме колекция от наведени и огънати дървета. И това е добро.

– Че какво му е доброто?

– Има красота в нашето огъване. Така че наслади се на обществото на огънатите дървета.

– И как да го направя?

– Отрежи от хората отпуснатостта им. Намали количеството любими мазоли. Бъди търпелив със всеки и домашните му любимци.

– Аха, – каза Минко, но почти нищо не разбра.

– Светът, с всичките му странни хора, е прекрасно място за живеене. И колкото по-рано успеем да намерим красотата в людете, толкова по-щастливи ще бъдем.

Кевин бе аутист. Той имаше много проблеми още в детската градина и бе заведен на специален педагог, който се занимаваше с него доста време.

Тази година на Кевин предстоеше да прекрачи учебния праг за първи път. Бе решено, че той ще може да учи наравно с връстниците си и вероятно няма да има проблеми.

Преди първият учебен ден Кевин гордо заяви на родителите си:

– Искам да отида на училище с училищния автобус.

Родителите му се притесниха. Те искаха да избегнат това, защото осъзнаваха, че „за първи път в първи клас“ за детето им може да се окаже голям стрес.

– Но…, – опита се да го спре майка му.

Кевин тропна с ръка по масата и категорично обяви:

– Така съм решил. Искам да бъда с другите деца.

Родителите му се спогледаха. И решиха да рискуват.

– Нека опита сам, – примирено каза баща му.

Въпреки всичко Кевин бе надценил възможностите си. В автобуса бе лесно, но когато приближи училищната врата се смути и се разплака. Всички ученици го изгледаха изненадано и се отдръпнаха от него.

На тази мъчителна сцена бе свидетел неговият съученик Кристиан. Той се приближи до Кевин и го хвана за ръка. Така двамата заедно влязоха в клас.

Точно от такъв жест на подкрепа се нуждаеше малкият аутист, за да се успокои.

Когато в семейството се появи друго дете, по-голямото волю неволю започва да израства по-бързо. И защо се случва така? Защото на по-големият възлагат отговорността за по-малкия.

Филипините е бедна държава. Обикновено и двамата родители работят от десет до дванадесет часа на ден.

Тези, които имат възможност оставят малките си деца на възрастните си родители. А тези, които нямат какво правят? Поверяват по-малките на по-големите. Затова батковците и каките често отсъствуват от училище.

А когато си жаден за знание?

Малкия Джъстин бе само на седем години и се радваше, че ще ходи на училище. На него му бе поверен по- малкият му брат. Но Джъстин не се отказа от желанието си да ходи на училище. Взе братчето си и с него влезе в класната стая.

Учителката го попита:

– Защо носиш малкото си братче с теб?

– Родителите ми и баба работят до късно във фермата, а аз трябваше да остана с него в къщи, но не искам да пропускам уроците в училище, – отговори Джъстин като погледна с надежда учителката.

Младата жена се усмихна и му позволи да остане с брат си.

Така Джъстин прекара целия урок, като с лявата ръка държеше брат, а с дясната ръка пишеше в тетрадка си.

Сега в училище никой не се изненадва, когато вижда Джъстин с брат му.

Наистина, това момче е истински герой. Човек не може да не се възхити на решителността на малкия Джъстин, който бе успял да съчетае отговорностите на по-голям брат и ученик в училище.

Малко на тази възраст могат да вземат толкова сериозни и отговорни решения.