Славена беше дребничка и рижа, с много лунички по лицето. Живите ѝ сини очи засияха, когато Павел обеща да я закара до града. Той бе шофьор на голям камион и прекарваше стоки от едно място на друго. По този начин изхранваше семейството си.

Славена се покачи на високата седалка в кабината до шофьора и тръгнаха. Тя не обичаше да мълчи и започна да разказва за себе си:

– Била съм осиновена, когато съм била бебе.

– Е, случва се, – уклончиво каза Павел..

– Родната ми майка е била на 14 години, когато съм се родила, – продължи Славена. – Не могла да ме задържи, по-точно не е искала, – в гласа ѝ се усети горчивина. – Тогава са ме взели мама и татко. Те са много мили хора, – очите ѝ заблестяха. – Осигуриха ми прекрасно детство. Чувствах се сигурна и обичана. Бях заобиколена от хубави неща. Записаха ме в добро училище. С избора си на професия май ги разочаровах. Брат ми стана адвокат, а една актриса не може да се мери с юрист.

– Има много начини, чрез които можеш да накараш, хората да се гордеят с теб, – каза Павел. – Може би ако получиш тази работа ще се зарадват за теб.

– Да, но те не са искали това за мен. Мама мечтаеше да стана учителка, но аз нямам достатъчно търпение, особено към децата.

– Човек трябва да има голямо търпение, за да се занимава с тях, – съгласи се Павел. – Аз имам три момчета, които нямат още осем години и съм забравил какво е спокойствие.

– Навярно съпругата ти много се изморява? – съчуствено каза Славена. – Тя ходи ли на работа?

– Как ще ходи с три деца?! – възкликна Павел. –  Много се дразни, когато хората ѝ задават същия въпрос. „Вие какво си мислите, че правя по цял ден, – често ги кастри тя. – Да не мислите, че си правя маникюра, стоя с часове във фризьорския салон или по цял ден си пия кафето с приятелки?“

– Извинявай, това беше глупав въпрос. И на мен ми се случва да търпя подобни забележки.

– Какви забележки могат да ти правят на теб?

– „Колко е хубаво, че живееш при такива хора“ или „Какъв късмет извади, че те осиновиха Доротея и Стефан“. Разбирам ги. Те смятат, че е много добре, като съм попаднала в добро семейство, вместо да бъда в дома, без изгледи за сносно бъдеще. Донякъде са прави, но ми е трудно.

– Собствената ти майка се е отказала от теб, – каза Павел и я погледна в очите, – а други хора със съвест, са те осиновили. Би трябвало да си им благодарна.

Тя наистина им беше благодарна и ги обичаше много, за това много я болеше, когато ги огорчаваше.

„Дали наистина, ще се зарадват, – помисли си Славена, – ако получа тази работа?“

И със скрита надежда в сърцето се усмихна на себе си.

Наред с другите неща Бог ни се открива чрез гласа на нашата съвест. Собствената си съвест можем да наречем светилник на душата. Дори и да е затъпена и помрачнена от греха, тя може да различава добро и зло, свидетелствайки за Божията святост.
Защо, когато правя зло в мен светва „червената лампичка“?
Съвестта ни е дадена от Бога. Тя се опитва да ни отвърне от злото и ни насочва към доброто. Съвестта може да стане нашият най-чувствителен учител и приятел, но когато грешим, ние смятаме, че тя е най-голямия ни враг.
Писанието казва: „Духът на човека е светило Господно, Което изпитва всичките най-вътрешни части на тялото“. С други думи, съвестта е Божията светлина вътре в нас.
В „Критика на чистия разум“ Имануел Кант казва, че само две неща го карат да благоговее – звездното небе и закона на съвестта.
Неразкаяният грях може да притъпи и заглуши съвеста ни. И обратно, ако постоянно отделяме внимание на Божието слово усъвършенствуваме съвестта. Ставаме по-чувствителни към моралното и духовно зло.
В какво състояние се намира вашата съвест?

Ето приближават светите и същевременно тъжни дни на Страстната седмица. Дни, в които сме съучастници и свидетели на едно велико събитие, в което се осъществи и осъществява нашето спасение.
И започва нашето потапяне в тайната на спасението чрез два основни празника – Лазаров ден и Цветница – влизането на Господа в Ерусалим.
Тези свети и тържествени дни ни дават ключ към Страстната седмица.
Отпред е само мрак! Но проблясва светлина и битката започва. Смъртта призовава на дуел Царят на царете.
И на следващия ден Той, винаги избягващия всякакво поклонение, върви по царски тържествено към входа на Ерусалим.
Целият град е разтърсен, тълпата Го следва, а децата възклицават: „Осанна“! Наоколо издигат палмови клони и пеят: „Осанна във висините, благословен, който иде в Господното име!“
На всяка Цветница пред лицето на целия свят и пред собствената си съвест потвърждаваме, че Христос е Царят и Неговото царство е Царството на живота. Христос победи смъртта и всяка злоба, цялата тъмнина в света.
Две хиляди години Църквата живее с това изявление, извършваща  в навечерието на Срастната седмица празника на възцаряването на Христос.
Нека премълчават за това земните власти, нека си мислят, че властват над света, но ние знаем с вяра в сърцата, че е дошъл смиреният Цар на любовта, яхнал кротко животно и никакви сили на тъмнината не могат да унищожат силата му, и да угасят светлината на Неговото Царство.

Колко често празнувайки Цветница, забравяме за смисъла на празника!? Както всичко в живота ни лесно и невидимо се трансформира в обичай, обряд или ритуал, над който не се замисляме прекалено много.
Какво става, когато в този ден приветстваме Исус, влизащ в Светия град на осле? Матей свидетелства, че тогава градът се е потресъл, а когато ние извършваме този ритуал, нещо потрепва ли в нас? Или изпълнявайки го с чиста съвест се прибираме по домовете си?
Поради това, че сме го превърнали в непонятен ритуал, много хора са се отдалечили от християнството. Нима само вярващите трябва да знаят, защо се прави така?
За това нека да се постараем, да си спомним, да вникнем и да се вгледаме в това, което е било тогава, за да разберем, какво се прави и какво може да се постигне днес.
Христос провъзгласи идването на Божието царство. Какво е Божието царство? Победата над злото, победата на доброто, светлината и любовта, пълнота на знание, радост и мир в Светия Дух. Това е царството на всички онези, които знаят, приемат Христос и възможността за друг живот – живот триумфиращ над злото и омразата, над разделението и разпадането, и най-накрая над самата смърт.
Мнозина са повярвали в Христа и са го последвали, но все още не са разбирали Неговото учение за Царството до края. Всички те изглежда, както твърде много сега от нас, не разбират, че Христос говори за неземния свят, смятайки че ще дойде някакво тайнствено „след“, но тук и сега ще продължи да управлява злото, грубата сила, омразата и ще се осъществява борба на „всички срещу всички.“ Дори и днес враговете на религията казват, че християнството винаги е преподавало помирение със злото и несправедливостта в тази свят, обещавайки  блаженство в бъдещия свят.
В отговор на това, празникът на влизането на Исус в Ерусалим е светъл и радостен. Хората по онова време са смятали, че Ерусалим е Светият град, където ще бъде Божието царство и Бог ще победи. И Христос изпълни тази вяра, сякаш искаше да каже: „Да, тук и сега, на земята, в нашето време и пространството започва победата на светлината над мрака, отваря се Божието царство!“

В действителност, накъде са насочени нашите грижи, мисли и чувства?
Какво ни интересува най-много?
Какво ни тревожи, радва и ни завладява изцяло?
Това са неща, които не можем да задържим за себе си за винаги. Всичко това в края на краищата изчезва и се разрушава.
Ако забравим за най-главното, за душата си, която е създадена по Божий образ, за Божията искра, която е заложена в сърцето ни, какво ни ползват всичките успехи и всякакъв вид земни благополучия?!
Ако човек има всичко, за което мечтаят хора от света, той е нещастен, сърцето му е пълно с безпокойство, тъга и неговото благополучие изглежда съвсем безполезно.
Обратно, човек с чиста съвест, светло сърце може да бъде щастлив в трудности, изкушения и лишения.
За това, напълно са верни думите на Господа:
„Понеже какво се ползува човек като спечели целия свят, а изгуби живота си?“