Автобусът щеше да пристигне скоро. Стамат нервно пристъпяше от крак на крак. Секундите му се струваха минути, а минутите часове. През целия ден беше напрегнат, но сега бе доволен, че всичко беше приключило.

Когато пристигна автобусът настани измореното си тяло на първата му се изпречила свободна седалка. До него бе седнала жена. Той се вгледа по внимателно в нея, стори му е доста позната.

Притвори очи и едва не подскочи, това бе първата му ученическа любов. Невероятно….. бяха минали толкова години от тогава.

Състарената преждевременно жена по едва забележими признаци напомняше на стройната и пъргава девойка, която познаваше.

Много отдавна не беше я виждал, но изминалото време беше преобразило и двамата. Някаква невидима стена се бе издигнала помежду им. Това не беше омраза. Някога се бяха раздели като приятели, без оскърбителни думи.

Стамат упорито се стараеше да прогони миналото, но то като вихрушка нахълтваше и изгонваше всичко друго от главата му. Предишните хубави и мили черти, се настаниха на това сбръчкано, бледо и погрозняло до неузнаваемост лице. Спомени нахлуха като буен поток …….

От тъмните ѝ гъсти плитки, които достигаха чак до кръста, не бе останало нищо. На тяхно място се белееше късо подстригана коса. Беше облечена в поизносена рокля, без украшения.

Жената бе леко прегърбена и неспокойно движеше ръцете си, като ги мачкаше една в друга. Пръстите ѝ бяха загубили предишните меки линии. Те бяха леко изкривени и изгърбени, сякаш някой ги бе удрял с камък.

Ах, очите ѝ черни и игриви, с топъл блясък, които караха Стамат да примира едно време от вълнение и копнеж, сега бяха почти сухи, притиснати от бръчки, с почти угаснали зеници.

Всичко това беше толкова внезапно и странно, че Стамат се чувстваше като хипнотизиран. Два образа се преплитаха непрекъснато – някогашното весело момиче и съсухрената жена днес, а между тях стоеше времето, което ги правеше чужди и непознати.

Унесен в спомени за онези весели и радостни младежки дни, Стамат не забеляза кога бе слязла жената. Той дори не бе успял да размени и дума с нея. Тя навярно не бе го познала, иначе не би го подминала.

Той още дълго седеше на седалката опиянен от спомените нахлули в съзнанието му.

Въпреки всичко Стамат бе благодарен за тези мигове, които го бяха върнали назад и за малко го бяха направили по-млад.

Татяна работеше от 6.00 до 8.30 на една работа, от 9.00 до 18.00 на друга работа. От 18.30 до 22.30 бе нейното време за учене и само в обедната почивка и за сметка на съня извършваше домашните си задължения.

Веднъж тя прибяга по време на обедната си почивка до дома си. Сложи тенджерата с яденето на котлона, за да се претопли и изтича в двора да изнесе боклука от кошчето.

Но когато се върна обратно до дома си, тя не можа да влезе, вратата се бе хлопнала, а тя е масивна, старинна и голяма. Бравата ѝ е единствена и неповторима.

Таня се разстрои. Обедната почивка скоро ще свърши, а тенджерата е на котлона.

Таня започна да блъска с юмруци по вратата, да натиска с рамо, но резултат нямаше.

Вратата може само да се взриви, за да се отвори.

Таня стои ядосана и объркана…. Няма изход!

За минута се облегна безпомощно на стената. И изведнъж я осени …..

– Колко съм глупава! Нима добри дела можем да направим с озлобено сърце?

И без да има някаква надежда, вдигна ръка и леко почука на вратата …. И вратата се отвори.

Таня не разбра как стана това. Вратата не можеше да се отвори с никакви атаки или манипулации.

…. Даже и в малките неща Бог е с нас! И Неговата намеса е голям дар за нас.

Вървяха бавно към главната врата на Царевец. Бяха трима приятели, решили да разгледат стария град. Станислав много обичаше историята, често се ровеше в разни ръкописи, участваше в разкопки. Сам бе открил старинни статуетки и стара гръцка ваза. Мечтаеше да стане археолог. Приятелите му имаха по-скромни знания за историята на града, но им беше интересно да разгледат руините останали от него.

– Кой е основал Търново? – попита Васил.

– Свръх човеци, които са довършвали Божието дело, – усмихна се Станислав.

– Казват, че първите заселили се тук били великани, – обади се Станимир. – Те били защитавани от някакви досадни дребосъци, които нападали нощем селищата. С един скок великаните прескочили Янтра. Дълго време им трябвало, за да направят хълмовете високи.

– Една сутрин на върха, ей там горе, – посочи с ръка Станислав, – се появили конници. На дългите им копия, вместо знаме, се развявали конски опашки. Те огледали баирите и великаните. После дошли още конници. Начело бил огромен войн с ризница, шлем и щит.

– И какво да не са преговаряли с великаните? – засмя се Васил.

– Да преговаряли са, – подчерта Станислав, – но не стигнали до споразумение.

– Интересно, как са разговаряли? – попита Васил. – Навярно са имали, как им казваха, ….. тълмачи.

– А, не. Ръкомахали са само с ръце, тъй като не знаели езиците си, – обясни Станислав.

– И навярно са се били тогава? – полюбопитствува Васил.

– Конницата се устремила напред, – продължи разказа си Станислав. – И въпреки че великаните мятали скали от укрепленията си, все пак били победени.

– И как се е казвал предводителят на тези коница? – попита Станимир.

– Хан Крум, – с гордост каза Станислав,- един от великите ханове на българите.

– А тези дворци отсреща? – попита Васил.

– Там са живеели болярите, – каза Станислав. – На Трапезица са се намирали и повечето от църквите, пълни със светите мощи на чудотворни мъченици.

Станимир си представи как по зъберите стоят леко разкрачени, замръзнали на мястото си войни, с копия и големи мечове на пояса си. Щитовете им лъщят на слънцето

„Това е била доста добре защитена стена , – помисли си Станимир. – Много войни са си блъскали главите в тази крепост и тя е устояла. Но уви, предател е отворил вратите на Търново и градът е паднал“.

Сякаш отгатнал мислите му, Станислав каза:

– Той е бил защитен от Бога, докато човеците не са се покварили от жажда за власт. Именно разцеплението е довело до падането на България и то не веднъж в историята ни.

Инженери от университета в Айова са разработили „пипала“, които могат здраво и внимателно да хванат микроскопични обекти, например, като мравка.
Един от създателите на новата технолигия казва, че повечето роботи използват два пръста, за да вземат предмет и да го преместят. Но тези пипала се увиват около обекта много внимателно.
Според изобретателите, тази техника на хващане са идеални ръцете и пръстите за малки роботи, предназначени за безопасно боравене с деликатни предмети.
Инженерите са изработили спираловидните микропипала от микротръби, с дължина 8 милиметра и по-малко от една стотна от инча широки. Те са изработени от прозрачен еластомер.
Атмосферното налягане вътре в тръбите и асиметричната дебелина на стените създават кръгови извивки. Ако на тези пипала се подава въздух, изследователите могат да контролират силата на обхвата около предмета.

Нина и Минко вървяха бавно, прекосиха една градина и се озоваха до ъгъла на една висока  стена.

Група жени в широки дрехи, бяха коленичили с лице към насип върху , който имаше полирани камъни. На върха му се издигаше дървен кръст. Нина веднага разпозна разпнатия Исус на него.

Жените, пееха химн. Нежна и мелодична песен, която се извисяваше с призив към Христа и Го умоляваше отново да дойде.
Когато химнът достигна славословие към Отца, Сина и Светия Дух, Минко се присъедини към пеещите. После гласовете стихнаха. Жените коленичиха с наведени към земята глави и започнаха да се молят. Когато свършиха една от жените, изглежда водачката, им се изправи. Тя видя Нина, засмя се и плесна с ръце.

– Сестри!  – каза тя.  – Имаме гостенка.

Другите жени също станаха и поздравиха Нина усмихнати. Нина познаваше някои от тях. Лицата им нямаха никаква следа от разкрасяване. Не носеха скъпоценности и по дрехите им нямаше украшения. Бяха скромни и чисти.

Всички заедно се оттеглиха към градината. Там беше прохладно, а въздухът бе по-свеж. Жената, която ръководеше групичката  седна на една пейка.

– Радвам се, че си тук, Нина. На това място всеки може да отдъхне от горещината и задълженията си.

Нина само повдигна рамене.

– Християнка ли си? – попита Елена, ръководителката на групата.

– Изучавала съм нещо от вашата вяра, Пътят, както го наричате, Писанието.

– Навярно си чувала за Мария Магдалина, жената обладана от седем бяса, които Исус прогонил. По-късно станала една от най-близките му последователки и започнала да служи из Галилея и Юдея. Когато разпънали Исус, тя останала да бди край гроба му. Според нашите Писания, тя била първата, на която се явил Господа след възкресението си. Била предана Негова ученичка. Като Мария Магдалина, всяка от нас се е посветила единствено на Господа Исуса и проповядват в Неговото име.

Нина попита:

– А какво означава това?

– Това означава,  – поясни Елена, – че ние правим така, че името на Исус да стане известно във всяко кътче на околността и дори по-далече, било то в бордеите и мръсните улички на града, било в жилищата и вилите на големите и могъщите. Ние помагаме в болниците и лечебниците, но преди всичко убеждаваме онези, които скитат по улиците и продават плътта си, да се отрекат от този грях и да се обърнат към Исус Христос.

Нина бе слушала за такива жени, но сега за първи път се срещаше с тях. Тя бе чела Библията, но не бе предала сърцето си на Господа, тъй като още не искаше да се раздели с някои от „тайните си прегрешения“.

С Минко се запознаха скоро. Тогава той ѝ говори за спасителното дело на Исус Христос. Като го изслуша,  тя се засмя и му каза:

– И от други съм чувала за това, но още не съм готова. Има прекалено хубави неща в живота, от които не мога да се откажа.

– Когато приемеш Исус Христос за свой Господ, ти няма да искаш да правиш тези неща, – уточни Минко.

Нина бе отговорила уклончиво и затова Минко я заведе, да я запознае с жените, които бяха посветили живота си на Господа.

Тази среща се оказа много важна и решителна за Нина и само два дена след това, тя прие Исус Христос за свой Господ и Спасител.