Това са доказали двама бащи от различни краища на света.
Джозеф Уелч от Флорида дошъл на помощ на шестгодишния си син, когато алигатор хванал момчето за ръката.
Без да мисли за грозящата го опасност Уелч започнал да удря алигатора, за да пусне сина му.
Най-накрая, случайно появилите се на това място хора, помогнали на Джосеф. Някой от тях ритнал алигаторът в корема и животното пуснало момчето.
Друг баща от Митоко, Зимбабве, спасил сина си от нападение на крокодил в реката. Тафадзва Качер започнал да ръга в очите и устата на крокодила трастикови пръчки, докато звярът не пуснал сина му.
Крокодилът пуснал момчето, но хванал ръката на самия Качер, на който му се наложило да извади очите на животното, за да си освободи ръката.
Детето е загубило крака си, но е останало живо.

Светлината на зимното утро изплува в прозорците, когато някой почука на портата. Георги додаде знак с ръка към останалите, да пренебрегнат чукането. Чукането се подсили с крясъци. Хората вътре знаеха, че ако не реагират, натрапниците щяха да си отидат.

Настъпи напрегнато мълчание. Стоян стана раздразнен от страха на тези, които бяха вътре и отиде до портата.

– Кой е? – извика той.

– Пуснете ни да влезем!- обади се някой от вън.

– Кои сте вие? – попита Стоян.

– Ние сме дървари от гората, Аз съм Хари Дървото. Един от нас се разболя, търсим помощ,  – обади се същия глас.

Георги надникна през малкото прозорче,близо до портата. Видя група груповати мъже, застанали около носилка поставена пред вратата. Мъжете бяха въоръжени, но не бяха демобилизирани войници.

– Разбойници! Ще ни избият всичките! – развика се Георги.

– Млъкни! – извика Стоян, – Всички ще умрем, когато Бог го пожелае, но не и преди това.

– Познавам ги, миналата година ограбиха дома на Владо Македонеца, – обади се Никола,който също бе надникнал през прозорчето.

– Бог прощава на тези, които искрено се разкайват, – каза дадо Матей.

– Не можем да ги отпратим, носят болен, – застъпи се Стоян за тях . – Животът ни не е наша собственост. Бог ни го е дал, за да служим на другите.

– Ще бъде самоубийство да пуснем тези тук вътре, – тресешесе от страх Георги.- Те ще ни убият.

– Ние сме християни, – каза Стоян. – за нас смъртта е щастливо съединение с Христос. От какво ще се страхуваме тогава?

– Глупаво е да търсим собствената си смърт, – обади се Никола.

– Но ако смъртта дойде, когато изпълняваме човешкия си дълг, – каза Стоян, – трябва да я посрещнем с достойнство.

Те можеха да спорят още дълго, но отвън един човек имаше нужда от помощ. Стоян не се двоуми стана отиде до портата и дръпна резето ѝ.

Двете монахини тази вечер трябваше да стигнат до женския манастир „Сестри на милосърдието“. Те се оглеждаха с надежда за някой, който можеше да им покаже пътя.

Беше война. Англичаните бяха нахлули във Франция. Никъде не се срещаха жени, явно каква бе съдбата им, след като оттук бяха минали английски войски.

Повечето от полята бяха изгорени. Французите горяха, за да няма храна за настъпващите войски, а англичаните унищожаваха всичко, което не можеха да вземат със себе си.

Най- после двете монахини видяха сбръчкана старица, застанала пред една каменна къща, под още неузяла ябълка. С безъбата си уста възрастната жената се опитваше да отгризне от една зелена ябълка.

Когато ги видя старицата се опита да се скрие, но не успя да стигне далеч.

Мария, едната от монахините учтиво се обърна към възрастната жена:

– Добър ден, майко. Този път към манастира ли отива?

Жената се успокои, посочи напред с ръка по пътя и каза:

– Зад хълма е.

– Далече ли е? – попита другата монахиня.

– Много,

– Ще стигнем ли там докато се стъмни? – попита Мария.

– Ако имахте коне, да, – каза старицата.

– Благодаря ти, майко, – любезно каза другата монахиня.

– Имах дъщеря и двама внуци, – почти изплака старицата, – англичаните ….. дано горят в ада.

– Ще се молим за дъщеря ти и внуците ти, – съчувствайки ѝ каза Мария.

– Имате ли хляб? – с надежда попита старицата.

Мария се огледа наоколо дали няма от ония гладни мъже, които скитаха наблизо и като се увери, че няма никой, кимнаха с глава на Сара нейната спътничка.

Сара извади от торбата остатъци от хляба, който им бе останал и го предложи на старицата. Жената ги грабна и лакомо взе да ги гризе с безъбата си уста.

Мария и Сара продължиха пътя си.

– Ако продължаваме да раздаваме храната си, скоро ще започнем да гладуваме, – каза Сара.

– Знам, – каза Мария, – но как бихме могли да откажем?

– Не можем да свършим работата, за която сме пратени, ако умрем, – рязко възрази Сара.

– Но нали сме монахини, – каза кротко Мария. – трябва да помагаме на нуждаещите се. А колкото до това, кога ще умрем, нека Бог решава.

Сара остана смаяна:

– Никога не съм те чувала така да говориш преди.

– Баща ми мразеше хората, които говореха само за морал, а всъщност „всички те са добри, когато това ги устройва“. Когато много искаш да направиш нещо грешно, да натрупаш богатство от нечестни сделки, да целунеш жената на съседа или да излъжеш, това е времето, когато трябва да се съобразиш с правилата. Почтеността е като меч. Не трябва да замахваш с него,освен ако не си готов да го изпробваш.

Сара замълча, може би мислеше въру думите на Мария или просто се бе отказала да спори.

Младен почти беше завършил работата си по вратата, която гравираше. При възтановяването на църквата, му бяха дали да направи нова врата, защото старата бе прогнила.

Младежът прекара цял час в поправка на косата на една от умните девици и още малко поработи върху усмивката на една от глупавите. Но още не бе сигурен как щяха да приемат работата му.

Ана влезе тихо и погледна към вратата. Изненадана, вдигна ръка към устата си и задържа дъха си.

– Като живи са! – възкликна Ана.

– Просто на всяка от тях ѝ придадох индивидуалност, – Младен се опита да се покаже скромен.

– Какво говориш? – очите на Ана изкряха възторжено. – Изглеждат сякаш ще тръгнат напред всеки момент и ще проговорят.

– Благодаря, – Младен се зарадва на похвалата, но наведе глава.

– Те са толкова различни, – каза Ана. – Как ли ще се възприемат от другите?

– На брат Никодим му хареса, той я видя вчера.

Който и да я погледнеше не можеше да не трепне. От двете страни на вратата имаше по пет девици. Умните пируваха на сватбата, а глупавите гледаха отвън. Те бяха обърнали лампите си с дъното нагоре, за да покажат, че в тях няма масло.

Младен беше копирал модела на старата врата, но беше прибавил и нещо от себе си. На новата врата девиците не бяха еднакви.

Едната беше много красива, на раменете на друга се стелеха буйни къдрици, трета плачеше, четвърта като че ли палаво намигваше. Младен им беше придал живот и те не изглеждаха сковани и безжизнени, както на старата врата.

– Е, – каза Ана, – в Библията не се казва, че са били еднакви, а само, че пет са проявили разум да се подготвят  предварително, а другите пет са отложили това приготовление до последната минута, за това са пропуснали и празненството. Но какво ще каже майсторът ти Асен, та ти още си само чирак?

– Той се интересува само от парите, които ще получи, – махна с ръка Младен.

– Ти си по-добър в занаята от него и всички го знаят. Може би затова той те мрази. С това гравиране за пореден път си доказал таланта си, а майстор Асен може да те накара да съжаляваш за това.

– Все гледаш на нещата от мрачната им страна, – засмя се Младен.

– Надявам се да греша, – каза Ана и тръгна да излиза.

– Ана, радвам се, че ти хареса, – Младен искаше още малко да я задържи, беше я харесал отдавна, но не смееше да ѝ каже.

Ана му махна с ръка за довиждане и си отиде.

Двамата напуснаха шумната тълпа от празнуващи във вилата. Седнаха в градината и се засмяха.

– Сигурно сега като изчезнахме, клюкарства и си шушукат за нас, – каза Дамян.

– Това малко ме безпокои, – махна с ръка Димитрина. – Последния път, когато им дадох повод да говорят за мен, всички ме съжаляваха. А покрай съчувствието понесох някое и друго „нали ти казах“.

– И кога се е случило това? – полюбопитствува Дамян.

– Преди 8 години, – уточни Димитрина.

– Тогава си била на 19, – констатира Дамян.

– Може би, някои на тази възраст са зрели, но аз съм от хората, които „се събуждат“ малко по-късно, – засмя се Димитрина. – Освен това бях твърде закръглена, непохватна и се срамувах да разговарям с мъж.

Дамян се усмихна едва забележимо:

– Трудно ми е да си представя, че има момент, в който не знаеш какво да кажеш. И как стана така, че изведнъж порасна?

– Може би ми е помогнало заминаването. Бях свалила някой и друг килограм. Докато бях първата година в университета се научих да се държа подобаващо. Промяната не беше кой знае каква, но изглежда е била достатъчна, за да ме забележи Георги. Той беше по-голям от мен, красив, интелигентен, … Не можех да повярвам, че някой ще се заинтересува от мен. Тогава се сгодихме

Димитрина се усмихна на себе си, като си спомни колко глупава и наивна е била.

– И е последвала драматична развръзка, – подкачи я Дамян, който бе чул оттук-оттам нещо за случая.

– Просто процесът на израстването ми приключи, когато един ден заварих годеника си с най-добрата си приятелка в леглото. Тя бе едно от хубавите и популярни момичета още в училище.

– Как го прие? Изненада ли се?

– Най-лошото беше, че за по-малко от 24 часа в малкото ни градче вече всички знаеха, какво е станало. Веднага развалих годежа. А той бе имал наглостта да заяви, че обичал друга, а с мен само се забавлявал и си убивал времето. Не съм могла правилно да разбера намеренията му. Тогава трудно преживях унижението и се махнах далече от всички и всичко.

– Да но после си стъпила на краката си. Развила си собствен бизнес и сега никой в нищо не може да те упрекне, – заяви със задоволство Дамян.

– Е, да но сега малко ми завиждат, – тъжно каза Димитрина, – очаквах да ме посрещнат с радост, че все пак съм успяла, но не стана.