Около полузамръзналото езеро се събраха животни и птици.

– Днес ще съдим Декември, – важно съобщаваше на всички враната.

Совата потропа с една пръчка по близкото дърво и извика:

– Тишина. Моля да се изказвате един след друг.

Всички се умълчаха.

Първа взе думата черната врана:

– Декември съкрати деня, а нощта направи прекалено дълга.

Повечето извисиха глас:

– Така е.

А враната продължи:

– Едва се е съмнало и започва да се стъмва. Не мога да си хвана червейчета. Не ги виждам. Така ще умра от глад. Кой е съгласен Декември да се промени?

– Всички, – завикаха мнозина.

Изправи се бухалът и всички млъкнаха. Знаеха, че е мъдра птица и решиха да чуят какво ще каже.

– Аз съм против, – наблегна на думите си бухалът.

Чу се ропот, шум от криле и ръмжене, но това не стресна възпротивилият се и той продължи:

– Аз работя нощем. Това, че нощта е дълга напълно ме устройва.

Лисицата се почеса зад тила и умилкващо занарежда:

– През декември е скучно в гората. Нищо интересно не се случва. Където и да погледнеш, всичко наоколо ти навява тъга. Нима ще осъдим Декември , че намалява скуката?

Някои от животните се замислиха, но други пак завикаха:

– Всички, всички ….

– Каква скука, – провикна се изплувалата треска от езерото, – аз се готвя за сватба. Имам настроение и голям апетит. С вас не съм съгласна.

Враната се повъртя и рече:

– Снегът през декември е много лош. Измъчи ни. Кое е съгласен през Декември снегът да изчезне.

Хор от животни се отзова:

– Всички, всички, …

Глухарят подаде глава от снега и се възпротиви:

– В снега се спи добре. Скрито е, топло и меко е. Нека Декември да не се променя.

Едни негодуваха, други се противяха, а накрая решиха:

– Така или иначе този месец ще свърши. Не можем да го махнем от годината. Нека се разпростира, както си може.

Борислав удари с тънката пръчка, която държеше в дясната си ръка, върха на лявата си обувка. Вдигна поглед, вгледа се в преливащата в жълто, червено, зелено и кафяво гора и каза:

– Радуле, забелязал ли си, че днес хората се стремят към лично развитие, разширяване на правата и възможностите си и получаване на голяма вътрешна сила. А вие във вашето християнство имате съвсем противоположен начин на мислене, който е пълен с парадокси.

Радул се усмихна и потвърди казаното:

– Ние умираме, за да живеем. Губим, за да намерим. Отказваме се, за да наберем сила. Когато Исус победи смъртта, Той се справи с най-злия ни враг.

– Ако наистина е победил, днес какво правите? – иронично подхвърли Борислав.

– Днес ли? – Радул се почеса по главата. – Днес се бием с много по-малки врагове, но знаем, че Той вече е спечелил войната.

– Виждал съм някои от вашите хора да изискват точно какво трябва да направи Бог в един или друг случай, – предизвика го Борислав.

– За това и нищо не получават. – Радул изрита пред себе си едно малко камъче. – Ако не се опитваме да контролираме изхода от всяка ситуация и престанем да изискваме Бог да разреши проблемите по начина, по който сме си го намислили, отваряме врата на Господа да ни открие Своята цел.

– Но нали се молите: „Да бъде Твоята воля“! – плесна с ръце Борислав.

– Точно тази молитва премахва желанията ни за това как нещата трябва да работят в живота ни. Тя позволява Божите идеи да поемат контрол над нещата.

– Като ви гледам как се борите да станете по-добри последователи на Исус, направо ме напушва смях, – самодоволство и пренебрежение се четеше в очите на Борислав.

– Духовното ни израстване е резултат от доверието ни в Господа, – заяви непоколебимо Радул. – Животът изпълнен с вяра в Бога, ни помага напълно да Му се доверим.

– Без да знаете какво ви предстои? – Борислава вдигна въпросително вежди. – Вие сте луди.

– Такъв е животът, който сме си избрали, – добросърдечно се усмихна Радул. – Всеки ден решаваме дали да се безпокоим за ставащото или да уповаваме на Бога.

Двамата едва ли щяха да стигнат до единомислие, защото принадлежаха на двама различни господари, които коренно се различаваха.

Единият изпълнен с любов и милост, готов да се притече на помощ, а другият злобен, коварен и отмъстителен, криещ лицето си в мрака.

Слави гледаше към ширналото се поле пред себе си. Всичко се бе раззеленило, а тревата от дъждовете бе избуяла.

Вятърът полюляваше нежните зелени стръкове. От далеч те изглеждаха като разбушувало се зелено море.

Брат му Мирон удряше с тънка пръчка в близката локва.

– И всичко това Бог е създал, – възкликна Слави.

Мирон го погледна, усмихна се и попита:

– Всичко ли?

– Всичко, – потвърди Слави. – И нито едно от тях не прилича на останалите.

– А снежинките? – Мирон въпросително погледна брат си.

– Между тях не можеш да намериш поне две, които да си приличат и да са абсолютно еднакви.

– Наистина ли?

Слави поклати глава в знак на съгласие, след това продължи:

– Знаеш ли, че между главата на кълвача и човката му им една по-мека гъбеста възглавничка, която поема удара, когато птицата чука по дървото? И това е промислил Бог, за да не се нарани кълвача.

– А друго? Разкажи ми, – заподскача Мирон наоколо.

– Той е създал нервните клетки, които свързват човешкото тяло с мозъка, – започна да обяснява Слави. – Те са като малки телефонни проводници, които пренасят съобщеният със скорост до триста мили в час.

– А те виждат ли се?

– Не, – отговори Слави. – Бог с малките неща действа в телата ни и тези на животните.

– А щом са толкова малки, Бог обръща ли им достатъчно внимание? – сбърчи нос Мирон. – Когато играем, ако си дребен никой не ти подава топката.

Слави леко се усмихна и добави замечтано:

– Малката сълза, дребната болка, леката обида, малкото притеснение, … не са нещо незначително за Създателят. Той се грижи за земята и обитателите ѝ, независимо колко малки са те. Очите на Господа са винаги върху тях.

Огънят се разпали. Тези, които седяха край него започнаха да си разказват нещо преживяно, весели истории, анекдоти и дори измислици.

Ровейки с пръчка в жаравата Стефан разказваше своите ловджийски перипетии. В сърцата на слушащите оживяваха сърни, мечки, глигани, пъдпъдъци, яребици и какви ли не животни.

– Е, чак пък толкова, – обаждаше се от време на време Ваньо.

– Так си беше, – сопваше му се Стефан и продължаваше да разказва.

По едно време Борислав се протегна и замърмори:

– За лова чухме достатъчно, сега кажете нещо за любовта.

– Какво е това любов? – попита Мина.

– Обич, – обади се Слави.

– Опиянение, – изказа се Борис.

– Не! Тя е страст! – ухили се Метин.

– Любовта е огън, – очите на Лили засияха.

– Тя е помирение, – прибави леля Мара.

– Любовта май е всичко, което го казахме, – опита се да обобщи Стефан.

Мълчаливата Даря се обади:

– За всеки човек любовта е щастие или трагедия…….

– Даря е права, – съгласи се чичо Димитър. – Любовта е мъчително търсене на това, което искаме, но нямаме.

– Да, но това никога не е отчайвало човека, – философски завъртя мисълта си Хари. – Нали всеки от нас живее с надеждата, че все пак някъде я има.

– Ако я търсим, ще я намерим ли? – попита недоверчиво Атанас.

– Ако я открием, – вдигна вежди чичо Димитър, – можем да изпаднем в задоволство и тогава започваме да приличаме на угоено прасе.

– Съдено ни е да я търсим, – въздъхна тежко леля Мара, – дори и да не я срещнем.

Чичо Димитър поразбута загасващите въглени и прикани:

– Време е да лягаме, утре работа ни чака.

Денят преваляше. Слънцето целуна хребета, а мракът се събуди и запълзя по гористата местност.

Наско и баща му се изкачваха по една планинска пътека. Забелязаха малък облак прах.

Избързаха напред и видяха язовец, който ровеше в стръмния насип. Явно си приготвяше леговище.

Главата и раменете на животното не се виждаха. Те бяха погълнати от дупката. Борсукът енергично копаеше с предните си лапи, а натрупаната пръст изритваше със задните.

Животното бе толкова увлечено в работата си, че не усети натрапниците.

– Гледай го колко е работлив, – засмя се бащата.

– По-добър е от булдозер, – хитро намигна Наско.

До краката на момчето лежеше тънка и дълга пръчка. То не се стърпя и перна с нея язовеца отзад. Ударът не бе силен, но животното подскочи и се обърна.

От войнствената поза и предизвикателния вид на язовеца нищо добро не се очакваше.

– Много е агресивен, – тихо каза бащата, като внимателно наблюдаваше животното.

– Да бягаме, – извика Наско.

И двамата хукнаха по нанадолнището през глава.

Ако някой бе измерил времето им с хронометър, със сигурност щеше да установи, че са счупили някой световен рекорд.

Когато стигнаха подножието на хълма, двамата не можеха да си поемат дъх.

– Защо го удари? – попита бащата.

– Пръчката бе до мен и …….. не устоях на желанието да го перна.

– Това да ни е за урок, – неодобрително поклати глава бащата, – друг път да не се бъркаме в чуждите работи. Нашите ни стигат.

Занимавайте се със своите дела и не си пъхайте носа в чуждите.