През тази година Спас ставаше на 18. През изминалото време до сега той празнуваше рождените си дни заедно с родителите си, но тази година той искаше нещата да станат малко по-иначе.

Застана пред баща си и майка си и категорично заяви:

– Мили родители, тъй като влизам в категорията на възрастните, искам да посрещна рождения си ден с приятелите си. А вас ви моля да не бъдете тук, когато те дойдат.

Спас очакваше някаква опозиция от родителите си, но бе изненадан.

– Нормално е вече да искаш, да празнуваш рождения си ден с приятелите си, – каза баща му.

– Ние ще намерим къде да отидем през това време и с какво да се занимаваме, – успокои го майка му.

Вечерта Спас събра много от съучениците си, за да отпразнува рождения си ден. Дигаха шум. Река от алкохол се лееше. Някой пееше. На друг му бе станало лошо от предлаганите питиета и не достигайки мивката и тоалетната, изливаше цялото съдържание на стомаха си върху килима …

Спас не си спомняше какво точно се случи тази вечер. След като приятелите му си отидоха, той рухна на дивана и заспа.

Той не усети, кога родителите му се върнаха. Не разбра, как и с колко огромни усилия очистиха „бунището“, в което бе превърнал  апартамента заедно с приятелите си.

На сутринта Спас получи поздравления от родителите си по случай рождения си ден. Не чу от тях никакъв упрек или недоволство.

След няколко дена комшията Продан каза на Спас:

– Доста весело изкара родения си ден, но знаеш ли, че родителите ти нямаха къде да отидат тази вечер?

Спас трепна:

– Къде са били тогава?

– Родителите ти седяха на една пейката на спирката на метрото, а баща ти цяла вечер чете Библията. Двамата останаха там, докато затвориха метрото.

Нещо се преобърна в душата на Спас.

– Баща ми е седял на пейката и ме е чакал да дойда на себе си, – каза си с болка младежът. – Аз бях като блудния син, а той е бил готов да ме чака дотогава, докато се вразумя.

За Спас това бе специален урок, който запомни за дълго време. От тогава той не празнуваше рождения си ден без родителите си, а освен това оправи и отношенията си с Бога.

Каква по-голяма награда за родителите е, синът им да тръгне по правилния път.

Цяло поле с площ около 2 хиляди кв. метра е покрито с различни отпадъци и не внушава оптимизъм у жителите на малко селце Котгрейв, Нотингемшир, Англия.

Боклукът се появил на това място преди малко повече от година, но първоначално изглеждал доста прилично. Той бил събран в красиви пластмасови чували, стилизирани като купи сено.

Но след последния пожар, ситуацията станал депресираща. Торбите се спукали и неприятното им съдържание се разпиляло.

Сега местните жители, описват ставащото като „безобразие“ и „океан от мръсотия“. Те отчаяно молят властите, да предприемат нещо, защото това бунище трови атмосферата и привлича тълпи от плъхове.

Силвия и Доротея стояха пред витрината на книжарницата и преглеждаха рекламираните книги на нея.

– Докато книгата лежи по витрините на книжарниците и лавиците на библиотеките, тя е мъртва, – въздъхна Доротея. – Тя оживява само, когато читателет запрелиства страниците ѝ.

– Тогава всички идеи, знания, герои и събития започват да се движат към хората, – допълни Силвия.

– Това движение прилича на енергия без контакт, – започна да философства Доротея. – Между двата полюса няма светлина и топлина. Но ако изведнъж се съединят, пробудените мисли на читателя започват диалог с писателят, с неговото послание и емоционален свят.

– Никой не знае до кога ще бъде това въздействие и колко дълбоко ще бъде то, – добави Силвия.

– Но ако няма взаимодействие между читателя и книгата …….- поде някак плахо Доротея, – това е много тежка присъда за автора.

– Знаеш ли, че някой  сравняват книгата с посланик, други с разузнавач? – засмя се Силвия.

– Като посланик да, но как може да бъде разузнавач? – недоумяваше Доротея.

– Книгата е като птица , прелита през суровите и недостъпни планини, през обширните морета и океани. Те е навсякъде, където има хора. Пътешества без автора си. След като я напише, той няма власт над нея, – поясни Силвия

– За съжаление българската книга вече не птица, която кръжи в страната и извън нея, – усещаше се тъга в гласа на Доротея. – Няма жажда за знания. Всичко е подчинено на личните сметки и интереси, подхранвано от капитала.

– Погледни с какво се е наводнил книжния ни пазар, – посочи с ръка Силвия витрината на книжарницата. – Вносни книги от страниците, на които лъха на барут и кръв, бандитизъм и наркомания, проституция и порнография. Почти тук всичко ухае на пошлост и е загнило.

– Вървиш сред това духовно бунище, – очите на Доротея се напълниха със сълзи, – и нищо друго не ти остава освен да стискаш зъби от безсилие ….

– Погледни навред, крещящи реклами, търговси фирми, банки на всяка крачка, кафенета, заведения,…. – отчаянието взе връх у Силвия, – а тук по-рано кипеше бурен културен живот, хората се тълпяха по книжарниците за някоя хубава книга….. Няма жажда за знания, само зрелища, дори без хляб.

Нещо сме загубили във вървежа си напред и сме го заменили с нещо по-малко достойно …..

В буренясалия парцел някакъв клошар провеяваше находките си в леко наклонена на една страна количка. Почернелите му ръце, красноречиво говореха за боклука, който бяха докосвали. Обгорялото му от слънцето лице бе покрито с прах. Очите му отчаяно се взираха в огромната поляна, превърнала се в бунище за отпадъци.

Птиците изглеждаха тъжни и посърнали, но нащрек. Сякаш излежаваха присъда в джунглата от бетон и отровен дим, преди отново да отлетят на юг. където може би щяха да се оплачат на тамошните си колеги, от времето прекарано в гнездене сред индустриалния наслоен боклук.

Но накрая щеше да им стане скучно под безопасността на тамошните палми и тайно щяха да закопнеят за суровостта на предишния живот в мръсния и опушен град..

А наоколо бутилки, стари гуми, опаковки от чипс, наелонови торбички, хартийки от вафли….произведени от предприятия и разни фирми.

Ветрецът подхваща и понася нанякъде, не бутилките и гумите разбира се, а хартийките и наелоновите торбички.

Идилия. Клошарът трепна, погледна опушеното небе, а в душата му се бе загнездила мъка, по нещо безвъзвратно изгубено. Погледна птиците кацнали по жицити и каза с болка:

– И те горките се мъчат с нас. А за тази неразбория и мръсотия, кой е виновен? Човекът – „господарят на земята“.

Според международните природозащитници в депата на Кения ежегодно се изхвърлят над 17 тона електронни отпадъци. Това са около 130 милиона мобилни телефона.
На проблема с електронните отпадъци е била посветена конференция, която се е провела под егидата на Програмата на ООН за околната среда в Найроби. Участниците обсъдили възможностите за рециклиране на електронни отпадъци и за вземане на екологични и икономически мерки, насочени към ефективното управление на тези отпадъци.
Експерти смятат, че високият процент на е-отпадъци в страната се дължи на краткият живот на електрониката, неговата ниска цена и достъпност. Този боклук заплашва здравето на хората, тъй като отпадъците се състоят от пластмаси, химикали, тежки и радиоактивни метали.
Днес експерти се притеснявт за състоянието на несанкционираното бунище „Дандора“, което се намира на 8 км от Найроби. Тук ежедневно се стоварват около 2 тона електронни отпадъци, съдържащи олово и живак, които замърсяват въздуха и всечко наоколо.
Лекари са изследвали 300 ученика, които живеели близо до районите с изхвърлени електронни отпадъци. Около 50% от децата страдали от респираторни заболявания, а при 30% са били наблюдавани промени в кръвта, което говори за отравянето с тежки метали.
В последно време африканският континент се е превърнал в бунище за електронни отпадъци. Само в пет западноафрикански държави – ​​Бенин, Кот д’Ивоар, Гана, Либерия и Нигерия – годишно се изхвърлят 650000 до 1000000 тона е-отпадъци. Вместо да се рециклират старите компютри, мобилните телефони, телевизорите и друга електроника, просто ги изхвърлят.