Германофобията е страх от всичко германско, а също така и негативно отношение към хора с немски произход. Причина за появата на този страх е агресивната политика на Германската империя в началото на века и Третия райх за периода 1930 1940 г.

Явлението германофобия във Великобритания се е наблюдавало след френско-пруската война  1870-1871 г. Във Великобритания германците били евтина работна ръка. В съзнанието на англичаните германците обикновено били фризьори, часовникари, пекари, музиканти, улични хулигани и крадци.

През 1914 г. германофобията е обхванала поти всички сектори на руското общество.

Нека не започваме с безмисленото преименуване на Петербург в Петроград или това, че голяма част от украинските и руските германци били изпратени в Сибир.

Писателят Л. Пантелеев си спомнял за „отпечатаните в типографията плакати, които висели на всяка площадка на парадното стълбище на пуришевската къща на Улица Фонтанка 54. Те гласели:

„Да се говори на немски е забранено“.

Крокодила на Корней Чуковский също изказва подобни забрани:

„Как смееш тук да ходиш.

И по немски да говориш?“

На Нова година в Австралия е горещо. Ето защо австралийският добричък Дядо, който раздава подаръците, не може да се придвижи със шейна. Там той се появява на плажа с ярък сърф. Според традицията е с бяла брада, червена шапка  и традиционния си костюм.

Вместо елхи там използват метросидерос, род евкалиптово дърво, украсено с червени цветя-пискюли.

В Австралия се посреща Нова година под открито небе с приятели или семейството.

Австралийците обичат да бодърстват през празничната нощ в градината на светлината на свещи и факли.

Всяка година там се събират хиляди хористи, които пеят традиционни песни под открито небе. Всеки австралиец, който иска да участва в такъв импровизиран хор, се явява на определено място, държейки в ръка специално приготвена за случая свещ.

Средствата от продажбата на тези свещи  се използват за благотворителни цели.

Когато Сара стигна до касата, кошницата ѝ бе пълна до горе. Отпред на опашката стоеше момче със скъсани маратонки и възкъса риза. В ръката стискаше пари.

До него бе момиче, вероятно сестра му. Къдриците ѝ явно се нуждаеха от гребен. Тя не бе облечена по-добре от брат си.

Независимо от всичко момичето бе щастливо и пригласяше фалшиво на пуснатата музика в магазина. В ръка то държеше много внимателно чифт много красиви обувки.

Когато стигнаха до касата децата чуха:

– Дванадесет и двадесет.

Момчето смутено постави парите, които стискаше до момента в ръката си на масата.

– Тук има само три и десет, – каза касиерката

– А може ли останалите пари да донесем след Рождество? – попита плахо момчето.

– Не, – грубо каза касиерката, – магазинът не продава на кредит.

Момиченцето прегърна обувките и заплака:

– Но Спасителят иска да купим тези обувки.

– Не плачи, – скара се брат ѝ. – Да вървим.

Сара не издържа и постави на масата недостигащите пари. В края на краищата е Рождество, нека се веселят децата.

Децата замръзнаха изумени. Когато Сара излезе от магазина попита момиченцето:
– Защо мислиш, че на Исус са му необходими тези обувки?
– Мама е болна, – каза момчето. – Лекарят каза, че скоро ще иде на небето. А там всичко е слънчево и златно, така казва нашият учител в неделното училище. За това искахме мама да бъде красива, когато се срещне със Спасителя.
Сара замълча, тя едва сдържаше сълзите си. Накрая успя тихо да каже:
– Да тя ще бъде красива.

Ирина едва позна баба си. Едната страна на лицето ѝ бе силно изкривена, сякаш някой допълнително я бе разтягал. Устата ѝ бе провиснала на една страна, а едното ѝ окото беше полузатворено. Около нея стърчаха тръбички, а в ръката ѝ бе забодена игла.

Така, както я бяха сложили да легне, още по-ясно личеше вдлъбнатия ѝ гръден кош. Главата и стърчеше по неестествен начин на кльощавия ѝ врат.

Възрастната жена изобщо не помръдна, когато Ирина седна до нея. Дори с поглед не реагира, но една от ръцете ѝ леко потрепна.

– Не може да говори, но вчера на два пъти успя да каже името ви, – каза медицинската сестра.

Нещо се стегна в гърдите на Ирина. Тя се страхуваше  да хване баба си за ръка, защото не знаеше дали действието ѝ няма да ѝ причини болка. Ирина бавно приближи пръстите си и докосна ръката на баба си.

– Мама и Стефан идваха ли да я видят? – попита Ирина.

– Никой не е идвал освен съседката ви Галя, – каза сестрата.

„А трябваше да са тук, – помисли си Ирина. – Баба умира. Нима не разбират, че сега трябва да се сложи край на техните дразги и взаимни обвинение“.

Баба ѝ размърда устни.

– Какво? –  Ирина се наведе над нея, за да долови някоя дума.

– Бабо, кажи ми какво искаш, – Ирина неволно бе повишила тон, а това предизвика недоволството на пациентите от околните легла.

Ирина улавяше само някакъв шепнещ, накъсан звук. Възрастната жена се мъчеше да каже нещо.

– Ах…. оо ….ммм, – напъваше се бабата.

– Какво? – Ирина се наведе още по-ниско над нея, ухото ѝ почти докосна устните на баба ѝ.

Очите на бабата леко помръднаха. Те бяха сълзящи, замрежени с лека пелена, но сякаш взрени в лицето на внучката ѝ.

Ирина бе уплашена, но стоеше надвесена над баба си. Тя се опитваше да разбере поне малко.

– …енис, – успя да произнесе възрастна жена.

– Май не знае какво приказва, – обади се една жена от съседното легло.

Сълзите размазаха погледа на Ирина. Стори ѝ се, че слънцето свети по-ярко, а баба ѝ се усмихва.

– Да, бабо, – прошепна Ирина, – още ходя на тенис.

Но днес не бе отишла заради нея. С баба си бяха големи приятелки, Възрастната жена я насърчаваше, когато загубеше някой гейм в повече. Утешаваше я и ѝ казваше:

– Ще успееш, моето момиче, непременно ще победиш.

А сега баба ѝ лежеше в кревата, а Ирина се страхуваше, че за винаги ще я загуби.

Хранеха се без да говорят известно време. Сотиров, за да избегне нежелателните теми, реши да заприказва Дарина за застраховката „Живот“ на съпруга ѝ, който скоро беше починал.

– Това не са хора, – възмути се Сотиров като погледна към Дарина. – Съпругът ви има солидна застраховка, но адвокатите от застрахователното дружество търсят начин да не я изплатят. Сега са се хванали за тезата, че не били достатъчно осведомени.

– За какво? – попита Асен.

– Чичото на Петър също е починал от тази болест, – уточни Сотиров.

– Но аз си спомням, когато Петър спомена това пред застрахователния агент, – каза Дарина, – преди да сключат полицата.

– Да, но в бележките на онзи, нищо не пишело, – ядосано тупна с ръка по масата Сотиров. – Вероятно агентът не е знаел, че тази болест е генетично заложена.

– Аз също не знаех, че Петър ….. – гласът на Мими се пречупи.

Притеснена, тя наведе зачервеното си лице над чинията. Някаква буца от мъка бе заседнала в гърлото ѝ и не искаше да се помръдне от там. Изведнъж тя придърпа Асен към себе си, а той без да се замисли я прегърна с една ръка.

Понякога хората не се нуждаят от думи, а от безмълвни и утешителни жестове.

– Извинявай, – каза Мими и се отдръпна от Асен.

Чертите на лицето ѝ бяха станали по-меки и загрижени.

– И до сега не мога да разбера…. – опита се да продължи Мими. – Петър беше добър човек. Много свестен тип.

– Да, всички така казват за него, – потвърди Асен.

– Веселяк ли беше? – Игнат се опита да разсее тъжните физиономии край масата.

Той не го познаваше, защото бе пристигнал малко след като Петър беше починал.  За него Игнат знаеше, че е млад човек още не навършил 45 години и че има две деца на тинейджърска възраст.

– Ами … донякъде, – смотолеви Захари. – беше си нормален човек. Много се смееше….. Просто беше добряк. Обичаше хората и се интересуваше от проблемите им.

– Не връщаше никой от вратата без да го изслуша, – каза тъжно Дарина, – а сега го няма…..

Очите ѝ се напълниха със сълзи. Тя наведе поглед и тихо каза:

– Благодаря ви, че ме поканихте тази вечер да бъда със вас. Знам, че го направихте, за да ме поразсеете малко от мъката ми, но трябва да вървя, децата ме чакат.

Тя се изправи, а Асен стана да я изпрати. Останалите седяха дълго след това и мълчаха.