Арабите още от древността използвали боеви камили, на които се качвали стрелците и преследващите с дълго копие.

Истината е, че камилите не били ефективни при настъпление  срещу врага, тъй като не могли да стоят под оръжие и мачкали хората, но тяхното присъствие плашело конете в кавалерията на врага.

Подобна история се е случила при съвсем друг климат и в различна епоха.

По време на Северната война при едно от сраженията близо до Псков, войската яздеща на камили и то двугърби, обърнала в бяг шведската конница.

Такъв турнир е бил устроен през май 1897 г. в Петербург. Едно от столичните списания, обещало да стане съдия по приготвянето на грандиозното зрелище.

На огромна, 260 квадратни ярда, площ, изглеждаща като шахматна дъска, били разположени отряди от пешаци и конни бойци, облечени в тъмни и светли тонове костюми съответстващи на ролите си: цар с оръженосци, царица с вестители, офицери с ординарци, конна кавалерия, женски амазонки въоръжени с копия в първия отряд, а във втория с карабини. Пушки с натурална величина, цели крепости на колела, предвижвани с коне.

Наблизо се разполагали два оркестъра. По знак на М. И. Чигорин под звуците на фанфарите и рогове се обявявало началото на партията, която трябвало да се води по сигнала на роговете с музика и стрелба.

Партията специално се пишела за този ден от самия Чигорин. В нея се предвиждали няколко ефектни момента. Атака на кавалеристите по цялото поле. Пленяване, т.е. шах и мат на царя, заобиколен от двата отряда жени войни.

В качеството на фон на партията-пиеса се изпълнявали старинни руски маршове.

Бойната авиация, за да атакува цели върху земята, не е използвала само бомби и ракети.

По време на Първата световна война, широкото се използвали остриета или метални стрели.

Заострените стрели с размера на молив били изстрелвани от специални касети.

Когато се приближавали към земята развивали убийствена скорост и сила. Те ефективно поразявали струпаната пехота или кавалерия.

Придружаващият ги звук действал психически на хората и конете.

Тези стрели са изработени от французите, но са били взети  на въоръжение в германската и руската армия.

През Първата световна война мобилизираха Михо. Той бе причислен към кавалерията. Целият му живот беше свързан с конете. През втората световна война още в първите дни той бе на фронта. И отново с конете.

През 43 година Михо получи съобщение, че са загинали четирима от синовете му, петият още воюваше. Две години по-късно бе убит и последния му син.

Накрая Михо се върна, но сам. Донесе грамофон. Радваше се, че не бе попаднал в Далечния изток. Неговата жена го дочака, въпреки голямата си скръб по децата си.

След войната Михо отново започна да се занимава с коне. Дори и като се пенсионира продължи да работи в конюшната. Не можеше да живее без коне.

Имаше си Михо кобила. В стопанството беше напълно безполезна. Своенравна, дива и неконтролируема. Но Михо не даваше и дума да се изговори за клане, нито я продаваше. Неговият авторитет в конюшната бе безспорен и никой не закачаше кобилата.

А ето какво се случи веднъж.

Кобилата си имаше конче. Жребчето щеше да стане добър кон.

Една вечер Михо поведе кобилата и жребчето към реката, за да ги окъпе.

Завърза жребчето на брега и изкъпа кобилата, а след това изкъпа и жребчето.

Михо живееше край река, но так и не се научи да плува.

Той се хвана за кобилата и реши да прекоси реката, а жребчето ги последва. Изведнъж  Михо попадна в яма и започна да потъва. Течението на реката бе доста силно и той се намери сам във водата.

Успя с последни сили да се хване за жребчето, а то пръхтеше и издуваше безпомощно ноздри. Течението ги отнесе по средата на реката. Михо усещаше, че ще се удави, но след себе си повлече и малкото конче.

Наоколо нямаше никой. Михо се опита да извика, но се нагълта с вода.

Кобилата се хвърли в реката и започна бавно и мъчително да ги дърпа към брега. Течението ги блъскаше неумолимо. Така кобилата се бори цели два километра надолу по реката.

Михо беше в безсъзнание, но здраво бе стиснал жребчето за врата. Какво стана той не видя…….

По-късно в кръчмата Михо разказваше за случилото се:

– Когато дойдох в съзнание, не смеех да отворя очи, да не би да видя архангел Гавраил. Накрая се престраших и погледнах. Над мен бе склонила глава моята кобилка.

Докато се влачеха във водата и кобилата се бореше в реката, някой ги бе видял и се бе развикал:

– Помощ! Михо се дави!

Жена му, на която бързо ѝ бяха съобщили лошата вест, тичаше по брега и високо ридаеше.

Когато кобилата измъкна Михо и жребчето си, хората дотичаха, обезпокоени. Зарадваха се, щом разбраха, че Михо е жив.

След този случай само някой да обидеше кобилата на Михо, трябваше да ѝ даде от най-хубавото зърно или захарче направо от ръката си.

През април 1918 г., стотици пруските войници видели мистериозен бял батальон в близост до Бетуни, Франция. Това се случило, когато един офицер разказвал на своята част, с приповдигнато настроение, че британците са победени.

Изведнъж за ръката го хванал лейтенанта и казал:

– Погледнете, капитане, голяма група конници идват към Бетуни от другата страна. Защо са облечени в бяло и яздят бели коне? Какво може да е това?

Пруските войници се обърнали да видят, как се приближава кавалерията излизаща от дим. Те ясно виждали фигурите на слънцето. Снаряди разтърсили земята, интензивна стрелба покосявала хората, а конниците облечени в бяло се придвижвали бавно.

Най-отпред яздел открояваща мъж, който имал меч на кръста си, а ръцете му били опрени на коня.

Изведнъж ужас и страх нападнал пруската войска и хората побегнали. Пруският капитан казал по-късно:

– Когато се появи тази тайнствена войска на страната на британците, аз разбрах, че сме загубили войната.

Хоуп Прайс, който описал тази история от Първата световна война, отбелязал, че британското правителство по време на военния конфликт постановило национални дни на молитва.

Именно тези молитви изиграли своята роля и ангелите да се намесят на страната на британските войски.

Действията на управниците на всеки народ могат да привлекат Бог и ангелите му на помощ за благословение и съд.