Най-големият американски производител на специални манекени за краш тестове, компанията Humanetics, съобщи за необходимостта да разшири своята продукция. В днешно време в колите сядат не само мъжете, но и възрастни хора, бременни жени и юноши, както и хора, които са с наднормено тегло. Следователно изискванията за манекените трябва да се променят.
В момента, тестовете за безопасност, при които се използват манекени, симулират човека със средно тегло от 80 килограма и стандартно тяло – когато талията е по-тясна от раменете. Въпреки това, статистиката за автомобилни катастрофи през последното десетилетие показва, че за по-голямата част от населението в развитите страни, тези параметри отдавна са се променили: 70% от населението на САЩ са с наднормено тегло и голям корем, което увеличава риска от смърт при автомобилна катастрофа до 78%.
Humanetics е създала прототип с тегло 124 кг, и индексът на тялото 35 (това е тегло на човешкото тяло спрямо неговия растеж). Експертите смятат, че след последните проведени тестове, неизбежни са промените в автомобилната индустрия. Директорът на Humanetics казва: „Заедно с нас трябва да растат и нашите автомобили“. Също така, компанията вече е започнала разработването на подходящи манекени, първият прототип ще се появи през 2015 година.
Архив за етикет: рамене
Смел човек
Той седеше пред лекарят спокойно, без да очаква нещо хубаво от изследванията. Сивите му коси покриваха по-голяма част от бледото му лице.
– Значи е смъртоносно? – попита той лекарят.
– Ами …. – лекарят сведе поглед, чудейки се как да смекчи нещата. – Не бих го нарекъл смъртоносно.
– Но е нелечимо? – настоя той.
– За съжаление е така, – повдигна безпомощно рамене лекарят.
– Какво може да се направи? – попита с очакване той.
– Има лекарства, разбира се, – започна предпазливо лекарят. – Те са добри. По този начин ще забавим напредването на заболяването, при това доста.
– Колко бързо ще се развие това заболяване? Колко време ми остава? – притеснено попита той
– Трудно ми е да ви кажа. При всеки пациент е различно.
– Кажете ми нещо ориентировачно.
– Може би ….пет години. Само, че това не е окончателно
– Вижте, нямам намерение да не казвам на никого, но искам да знам, колко време мога да го запазя в тайна?
– Не много дълго. Няколко седмици. Изненадан съм, че съпругата ви не е забелязала нищо.
– Тя си има предостатъчно грижи. А и аз от доста време съм доста несръчен и непохватен. Ако ми дадете рецепта за лекарствата….
– Мога да напиша писмо до домашния ви лекар и ще ги получите от здравната каса.
– Нищо не пишете. Не искам да се разчува. Ще ги плащам до тогава, докато разбера. че съпругата ми може да приеме новината.
„Смел човек, – помисли си лекарят, докато го наблюдаваше как излиза от стаята, – решил е да се справи съвсем сам, но няма как да скрие от съпругата си. Горкият човек. Краят му съвсем няма да е лек“.
Тиха тъга
Мария седеше на дивана, сложила крак върху крак. Тъмно кестенявата ѝ коса падаше върху лицето и хвърляше сянка върху бузите, челото и устните ѝ. Върху бледосинята си рокля тя съсредоточено нанизваше причудливи и менящи цвета си мъниста.
Това би била една прекрасна картина, ако в нея нямаше известно напрежение, едва доловимо във въздуха. Тодор веднага го усети щом влезе в стаята.
Той не обичаше тези моменти. Тодор много обичаше Мария, но тези нейни промени го плашеха. Тя от весела и ласкава се превръщаше в мрачна статуя. Най-страшното беше, че в такива моменти Тодор не знаеше какво да прави. Докосваше я, а тя стоеше като очуждена. Всяко докосване предизвикваше напрягане у нея.
А когато погледнеше Тодор в очите, той усещаше мълчалив и тих укор или още по-лошо, някаква далечна неземна тъга. Фразите ѝ обикновено бяха едносрични. Тялом беше в стаята, но в действителност я нямаше там.
– Мими, какво те притеснява? – най-накрая Тодор реши да наруши тишината.
Мария повдигна вежди в недоумение и едва каза:
– Всичко е наред.
– Да отидем да изпием по едно кафе, да се разходим, – с малко по-весел тон предложи Тодор.
Тя само повдигна рамене, изразявайки безразличие. Отново замръзна и забрави за неговото присъствие.
Тодор нервно закрачи из стаята, влючи телевизора с желание говорът да разкъса тягостната тишина.
Той тръгна към прозореца и се замисли. Вече от 5-6 години бяха заедно. Толкова много се обичаха, отношенията им бяха нежни и искрени и никога не им бе скучно, когато бяха заедно. Винаги имаха какво да си кажат. Но тези пристъпи на меланхолия го събаряха.
Какво ли става в главата ѝ? В такива моменти Тодор изпитваше раздразнителност, неразбиране, съжаляваше я, чувстваше собственото си безсилие, а понякога изпитваше неприязън.
На него му се искаше да си върне веселата и безгрижана Мария. Желаеше да я хване за раменете, да я разтърси леко и да ѝ каже:
– Остави всичко това! Не се разкисвай! Всичко ще се оправи.
Но той знаеше от опит, че това не помага. Това състояние може да отнеме различно време, кога повече, кога по-малко… единствено можеше само да чака.
Тодор я погледна, тя все още седеше на дивана. Изведнъж някаква изненадваща нежност нахлу в него. Той дойде до нея, седна на дивана. Прегърна я, притисна я нежно към себе си и я целуна по главата. След известно време почувства как тя се отпусна в обятията му, а ризата му се намокри на рамото….
Той я галеше по главата, а тя все по-силно се притиакаше към него. Мънистата, като ярки дъждовни капки се посипаха по пода.
– Всичко ще се нареди, ще видиш, – нежно ѝ шепнеше той, – аз съм с теб не бой се…..
Ако промените походката, можете да подобрите настроението си
Известно е, че походката се изменя, в зависимост от настроението ни. Например, раменете на тъжни хора са често отпуснати, а щастливи като че ли подскачат. Едно ново проучване на учени от Института за перспективни изследвания в Канада показало, че ако промените походката си, можете да подобрите настроението си и да станат по-щастливи.
Освен това учените са установили, че хората с депресия не се движат като щастливи хора. В новото изследване, учените показали на участниците списък на положителни и отрицателни думи, като „приятен“, „уплашени“ и „смущаващи“. След това доброволците трябвало да ходят по бягаща пътека, а изследователите в този момент оценявали техните движения и пози.
На екрана на тренажора бил поставен сензор, който се премествал в ляво или дясно в зависимост от походката на участниците, щастливи или депресирани. Хората не знаели за какво е предназначено устройството. Учените помолили половината от участниците да се опитат да придвижат стрелката в ляво, а другата половина в дясно. Участниците бързо привикнали към новата походка.
След това доброволците трябвало да си спомнят и да напишат колкото се може повече думи от списъка, показан им по-рано.
Тези участници, които по време на експеримента имали подтискаща походка, помнели повече отрицателни думи. По този начин изкривената походка довела до депресивно настроение.
Предишни изследвания са показали, че пациенти с депресия помнят повече негативни събития от живота си, отколкото положителни. Спомените ги карали да се чувстват още по-зле.
След осем години
Той се появи на първия му мач, след осем годишно отсъствие. Тони никога няма да забрави този ден.
Беше ветровит следобед, а небето се бе намръщило сиво като олово. Всеки момент се очакваше да завали.
Обикновено Тони не гледаше към публиката, но този път направи изключение. И той беше там, неговия баща.
Косата му беше побеляла на слепоочията, раменете му изглеждаха по-тесни от преди, а талията му беше станала широка.
Може би се чувстваше неловко, но с нищо не го показваше. Само кимна на Тони.
Цели осем години …. На Тони му се искаше да заплаче, но знаеше, че не трябва. Погледна краката си. С усилие ги накара да се задвижат. Измина цялото разстояние до вратата и заби топката отдясно на вратаря…..