Валентин сложи сламената си шапка. Слънцето силно прежуряше. Двамата с Живко бяха излезли да се поразходят. Бяха приятели още от деца.

Валентин засегна една от болезнените теми, които често коментираха:

– Имаш чудесни деца, но растат и учат в болно време.

– Те не ходят по барове и дискотеки, но другите деца ….., – замълча за малко Живко, – не могат да не им повлияят по някакъв начин.

– Да отгледаш от фиданка плодно дръвче се изискват години, а да я счупиш и смачкаш броени минути, – добави с болка Валентин.

– Не трябва да губим надежда, – каза Живко. – Нима ще скръстим ръце?

– Трай, коньо, за зелена трева, – започна ожесточено Валентин. – Обстановката е такава, че са достатъчни няколко месец, понякога дори само един ден, в които се решава съдбата на младите. Порой в мътилка знаеш какво е? Наоколо ври и кипи, ….. застрашени са домовете ни.

– Сутрин децата ни гледат лъскавите лимузини на новоизпечените богаташи. Техните разглезени и празноглави синчета и дъщерички, са нагиздени с вносни дрехи и обувки, накичени със скъпоценни часовници, пръстени и огърлици, ….. – въздъхна Живко.

– Не чакат по автобусните спирки, не ходят пеша, сиртоени и поршета ги стоварват пред входа на училището, – махна с ръка Валентин.

– Тъпчат се с пици, пасти, шоколади и не пропускат да „подсилят“ сивото си вещество с уиски и коняк, – добави Живко.

– Учителският авторитет падна и никой не го е грижа за това, – болката искреше от душата на Валентин. – Нахалството, безочието и простащината виреят на воля. Рушат характери, подкопават надеждите ни в бъдещето на нацията ни.

– Оргиите не стихват до сутринта, – вдигна безпомощно рамене Живко. – Алкохол, оглушаваща музика, танци, пияни младежи, …. укротявани от полицаи.

– Помниш ли, – очите на Валентин светеха, – всяка свободна минута използвахме за самообразование, четяхме, пеехме, слушахме лекции….

– Поколението на моите деца е сред най-нещастните, – загрижено каза Живко. – Подобна дивотия никога до сега не съм виждал в училище и на улицата.

– Прекрачат ли прага навън, попадат в същински зверилник, – продължи в същия тон Валентин, – където всеки е против всеки. Лъжата и измамата господстват навсякъде.

– Боли ме като гледам как млади хора не обръщат внимание на нищо, – с болка сподели Живко, – така правели и другите….

– Понесени от мъртвото вълнение, – заключи Валентин, – губят усещането си за дълбочина, не виждат подмолите и ямите.

Бяха стигнали до овощната градина. Валентин спря, огледа засъхналите и обрасли с бурени дървета и каза:

– Виж, някои вече са изсъхнали, други са изпочупени и обелени от животните. Кой е виновен? Хората са ги засадили и сега вместо да берат плодове от тях, скърцат зъби срещу злосторниците. А кои са те?

– Могат ли родителите да устоят на злия демон, вмъкнал се в училищата, вилнеещ по улиците и заведенията? – безпомощно вдигна ръце Живко……

– Можем, – заяви бодро Валентин, – нашето поколение е минало през много по-лоши неща.

Един истински водач трябва да прави не онова, което иска и харесва, а което е потребно. Властта не е опияняващото всемогъщество на някои ръководители. Тя не е безгрижната им игра със съдбата на подвластните, безконечната им веселба, която се превръща в безконечна оргия. Власт, това значи дълг и бреме. Безсънни нощи, в които да разбереш повелите на времето и на Бога на твоето племе, за да подчиниш на тях всички свои желания, дори себе си…
Величието на един водач не може да се измерва само по битките, които е водил и печелил. Говоря за битки, които се решават с щит и меч. Защото водачът води и други битки. Победите, които носят неувяхваща слава и признателност, съзнание за добре изпълнен дълг.
Битката против самия себе си, тя е най-страшната и най-опостушителната. Да не допусне блясъкът на властта да заслепи погледа му, похвалите на блюдолизците да заглуши слуха му за повелите на дълга.
Битката за благоденствието на народа му. Никоя слава не е трайна, ако е изградена върху нищета, недоимък, лишения и сиромашия. И най-важното битката за справедливост. Дай на един управляващ всички възможни победи, но лепни на челото му печата на несправедливостта и ти го осъждаш на вечно проклятие…
За обикновения човек справедливостта е лесно нещо. Достатъчно е да не се отклонява от истината и да има смелост да я казва дори, когато тя е в негова вреда. За един водач обаче тази справедливост е малка, недостатъчна. Справедливостта на ръководещият са редът, правдата и равенството, които е дал на всички люде от неговия народ. А другото име на тази справедливост е закон. Закон, равен за всички и честни съдии, които да съдят съобразно с него.
Имало е закон и съдии. И той е бил справедлив, защото е произлязъл от обичая и натрупаната през вековете мъдрост. Но този закон е слаб и хилав. Първо с това, че всеки чува, както си иска, и разбира, както му е изгодно. После, облагодетелствува клеветниците, богатите и знатните. Те всъщност съумяват винаги да застанат над закона. Такъв закон не води към справедливост, а към поквара и разложение. Не вярваш ли в закона и в равенството на всички пред него, ти не вярваш и в самата държава. Ти преставаш да бъдеш част от цялото.
Държава с такъв закон е осъдена на гибел. Народ с такъв закон е осъден на самоизяждане и изчезване. Писаният закон не е истински закон, докато не се прилага. Докато не стане част от самия живот.