Филип спря пред голямата колона и отвори вратичка, която водеше към една тясна и вита стълба.

– Ела, – Филип подкани Климентина след себе си.

Тя се поколеба, но когато Филип бързо се изгуби нагоре по стълбата, Климентина го последва. Навярно бяха изкачили няколко стотин стъпала, когато Филип бръкна в джоба си и извади ключ, с който отвори врата, която съвсем не се забелязваше в тъмното.

Когато Климентина прекрачи прага, дъхът ѝ спря от изненада.

– Имам чувството, че сме на небето, – едва прошепна тя.

Над тях се издигаше голям кръгъл купол, от където ги гледаха ангели и светци. Обливаше ги ослепително силна светлина.

– В този купол, – започна тихо, почти благоговейно Филип, – се обединяват земята и небето, човеците и Бога, тук е цялото творение. Всяко създание си е намерило мястото.

Филип бе вперил поглед към върха на купола, от който струеше особено ярка светлина.

– Там, – посочи с ръка нагоре Филип, – Бог Отец излиза от облаците, за да благослови делото си. До него е седнал Исус Христос, а под тях са ангелите и цялото небесно войнство.

Климентина не можеше да откъсне поглед от това, което виждаше. Очите ѝ попиваха изобилието от цветове и форми. Като че ли присъстваше на празненство. Горе в купола ликуваха ангелите. Счу ѝ се ангелска песен.

– Куполът наистина ли е небето? – попита тя.

– Да, – кротко започна да обяснява Филип, – това небе се носи от четири невероятни колони. Виж само как са поставени. Това са стълбовете на вярата, на тях се крепи целия Божествен ред. Мисията на църквата е да възвестява тази вяра и да я разпространи из целия свят. За това на всяко място, където свода се опира на колоните, са изобразени четирите евангелисти.

– За лицата в кръговете ли става дума? – попита Климентина.

– Матей, Марко, Лука и Йоан, – изброи ги Филип – и всеки носи знака на орел, лъв ….

– А къде са хората, – прекъсна го Климентина.

Филип посочи с ръка надолу. Там се виждаха вярващите, дребни като мравки.

– Така ли ни вижда Бог, както ние виждаме тези хора долу? – трепна Климентина. – От тук не се различава почти нищо.

– Какво са хората? – попита Филип. – Божията милост е съществената. Бог е нашият Спасител, Той изпрати Сина Си, за да ни спаси от греха. Точно това е запечатано тук за вечни времена.

Филип говореше с такава убеденост, че Климентина изтръпна.

– В страната ни има няколко вероизповедания, – каза тихо тя. – От къде можем да сме сигурни, че Бог ни е спасил? От къде можем да знаем, че Той наистина съществува?

Филип изобщо не се учуди на въпросите ѝ и съвсем спокойно посрещна думите ѝ.

– Разбирам съмненията ти, – в очите му се усети една безмерна тъга, – Нима катедралата не е свидетелство за Божието всемогъщество и Неговата доброта? Когато човеците, обременени с безбройните си грехове и пороци, ругаят и лъжат, нарушават брачната клетва, дори убиват, се заемат да строят катедрала с безупречна красота и величие, това не е ли доказателство за Божията милост и любов?

– Съгласна съм, че тук построеното е съвършено, – промълви Климентина.

– Не, – възрази Филип, – то е повече от съвършено, защото чрез ръката на поредния майстор Бог е пресъздал творението си в този купол.

Климентина беше толкова впечатлена, че дълго мълча. Тук всичко имаше смисъл, всяко нещо бе на мястото си. Нищо не беше случайно. Всеки камък, всяка фигура бяха поставени с определена цел

Всяка дума на Филип запалваше в сърцето на Климентина светлина. Сега виждаше неща, които преди не бе забелязала, въпреки че бяха пред очите ѝ.

– До сега съм възприемала архитектурата само като покрив над главата, – каза тихо Климентина. – Сега разбирам, че тя изразява нещо много по-дълбоко …

Двамата заслизаха мълчаливо надолу. Когато стъпиха на долната площадка Климентина попита:

– Навярно се възхищавате от Микеланджало, като архитект?

– Опитвам се да се уча от него, – отговори Филип, но да му се възхищавам? Не! Идолите, които обожаваме, ни превръщат в роби.

Климентина разбираше, че това беше повече от скромност. По-скоро можеше да се приеме за покорство и смирение пред единственият съвършен Творец.

На върха на една висока планина седели два орела и разговаряли помежду си.

Първият казал:

– Днес видях човек, който се усети на самия край на пропастта.

– Навярно много се е зарадвал? – попитал другият орел.

– Не само се зарадва, но и благодари на Бога. Ако продължава все така, то много скоро ще останем без храна.

Не трябва ли да се намесим?

Вторият орел казал:

– Ако се намесим, ще предадем гнездата си на разрушение.

Стоян беше едва на седем, но много обичаше конете. По цял ден яздеше по хълмовете, а вечер се прибираше уморен и прашен.

Една сутри Стоян видя нещо невероятно. Слънцето едва бе разкъсало мрака и обля със светлина хълмовете. То се издигаше бавно и спокойно, нали му предстоеше цял ден, нямаше за къде да бърза.

Изведнъж слънцето бе закрито от грамаден орел. Птицата се спусна надолу и грабна с огромните си нокти едно агне от стадото. След това размаха криле и полетя към хълмовете.

Стоян стоеше с отворена уста и не можеше да повярва на очите си.

– Какви яки нокти, – плесна с ръце момчето. –  Хвана агнето и го отнесе, все едно изобщо не тежи.

От близкото дърво се чу плясък на крила. Оттам излета много по-малка птица, която се приземи върху гърба на най-големия овен от стадото.

Птицата заби ноктите си в животното и запърха с немощните си криле. Подскачаше и се опитваше да отнесе с малките си нокти огромния овен.

След известно време ноктите ѝ се оплетоха във вълната му и тя се оказа в капан.

Стоян се засмя и каза:

– Глупава птица. Може да си видяла какво направи орелът, но той е як и силен, а ти …..

Слезе от седлото и се втурна към овена. След малко дотича овчарят с изваден нож и освободи птицата от сплъстената вълна на овена. Разтвори крилете ѝ и подряза някои от перата ѝ.

Мъжът подаде птицата на момчето и се захили.

– За теб е, – рече овчарят, – можеш да си я гледаш като домашен любимец.

Стоян погали с ръка сивочерната глава на  птицата. Огледа я внимателно и разбра, че доста се е изплашила.

– Каква е тази птица, – извика Стоян към овчаря, който бе тръгнал  вече със стадото си.

Човекът се обърна и се разсмя:

– Обикновена чавка, която иска да изглежда като орел.

Посадил дядо ряпа. Обикаля я от време на време и я оглежда.
– Дядо махни химикалите и препаратите от мен, аз още съм малка, – казала ряпата.
– Стар съм аз, а здравето ми отиде, – оплаквал се дядото.
Минало време ряпата пораснала и станала голяма. Викнал дядото:
– Тичай, бабо!
Бабата вечно недоволна от дядото се обадила:
– Когато те викна, да ми помогнеш, ти все си зает, а сега си се се разкрякал, все едно те колят. Ида де, ида.
Започнали двамата старци да дърпат заедно, но ряпата не се поклаща.
Викнали внучката.
– Ето готова съм, – обадила се внучката. – Давайте по-бързо, че закъснявам за дискотека.
„Дърпат и опъват, ряпата не се поклаща“. Викнали кучето.
– Кучешка работа, – разджавкало се кучето, – най-тежкото на мен все се пада, ама признава ли ти го някой?!
„Дърпат и опъват, ряпата се непоклаща“. Викнали котката и тя да помага.
– Аз без валериан не работя, – размяукала се котката. – И махнете това куче от тук имам алергия към кучетата.
Накрая след дълги уговорки и тя дала една лапа, но ряпата не помръднала.
Най-накрая дошла и мишката, може ли без нея.
Напънали се всички заедно и ряпата излязла.
Е, приятели, ако в една обща работа, всеки търси своето си, никаква няма да я свършите. За това активирайте мрънкащите, недоволните и нежелаещите в работата, за да не се превърне тази приказка в баснята „Орел, рак и щука“.

Изпод скалата извираше бистър ручей. Стадо елени пиеха от него вода. Тъй като вятарът духаше от тяхната посока, животните не забелязаха приближаването на ловците. Радой вдигна пушката и се прицели във водача, но Лальо блъсна пушката и със ръка  посочи голяма змия, която се промъкваше от другата страна.

Нетърпеливия Радой се прицели в змията, но Лальо отново го спря. В този миг елените явно усетили опасността, тревожно подскочиха и се спуснаха в различни посоки.

Грамадното тяло на змията се изтреля като пружина, чу се жалното блеене на малко еленче, което бе попаднало в смъртоностната хватка на влечугото. Костите му изпращяха и то се превърна в голяма мръвка кървящо месо. Змията отвори голямата си паст, за да погълне жертвата си.

За трети път Радой се прицели, но беше спрян. Змията едва бе докоснала главата на еленчето, когато я закри огромна сянка. Върху нея се стрелна орел.

Започна борба. Двамата противника се бяха вплели в огромно кълбо. Те се душеха и разкъсваха един друг. Когато най-после змията се изпъна в смъртоностна агония, орелът заби нокти в гръбнака, точно зад главата ѝ и го прекърши.

Орелът разкъса с острите си нокти тялото на змията и закълва кървавото месо. Когато се насити, вдигна наблизо лежащото еленче и го отнесе на орлетата си.

– Интересно, – обади се Добри, – защо орелът първо се нахвърли върху месото на старата змия, а не върху еленското, което е много по-вкусно?

– Няма нищо по-вкусно от месото на врага, – каза Лальо, – особено ако си се сражавал с него в смъртен бой.

Минаха много години от тогава и тези мъже бяха на лов пак по тези места. Същата черна гола скала се извисяваше към небето, а по нея пълзеше нагоре триметрова змия. Това ѝ струваше много усилие, но откъснеше ли се от скалата, щеше да падне долу и да се размаже.

Вероятно това беше рожбата на оная змия, която бе победена преди години от орела. Интересно, какво теглеше нагоре тази змия. Хората погледнаха нагоре и видяха голямо орлово гнездо, а там се подаваха неоперени малки орлета..

Змията искаше да отмъсти за майка си, като убие орлетата. Чу се тревожен призивен крясък, малките усещаха приближаващата ги смърт.

Младата змия пълзеше бавно и упорито. До гнездото оставаше съвсем малко. Тя се изправи над гнездото и утвори уста, но се чу свистене на орлови крила…

Старият орел беше загубил предишната си сила, но изпълнен със смелост се хвърли да защити гнездото. Орелът хвана змията, откъсна я от скалата и двамата полетяха към пропаста. Орелът се опита да се издигне нагоре, но змията го порази преди смърта си. Пречупеното крило не издържа и орелът рухна върху скалите.