Изпод скалата извираше бистър ручей. Стадо елени пиеха от него вода. Тъй като вятарът духаше от тяхната посока, животните не забелязаха приближаването на ловците. Радой вдигна пушката и се прицели във водача, но Лальо блъсна пушката и със ръка  посочи голяма змия, която се промъкваше от другата страна.

Нетърпеливия Радой се прицели в змията, но Лальо отново го спря. В този миг елените явно усетили опасността, тревожно подскочиха и се спуснаха в различни посоки.

Грамадното тяло на змията се изтреля като пружина, чу се жалното блеене на малко еленче, което бе попаднало в смъртоностната хватка на влечугото. Костите му изпращяха и то се превърна в голяма мръвка кървящо месо. Змията отвори голямата си паст, за да погълне жертвата си.

За трети път Радой се прицели, но беше спрян. Змията едва бе докоснала главата на еленчето, когато я закри огромна сянка. Върху нея се стрелна орел.

Започна борба. Двамата противника се бяха вплели в огромно кълбо. Те се душеха и разкъсваха един друг. Когато най-после змията се изпъна в смъртоностна агония, орелът заби нокти в гръбнака, точно зад главата ѝ и го прекърши.

Орелът разкъса с острите си нокти тялото на змията и закълва кървавото месо. Когато се насити, вдигна наблизо лежащото еленче и го отнесе на орлетата си.

– Интересно, – обади се Добри, – защо орелът първо се нахвърли върху месото на старата змия, а не върху еленското, което е много по-вкусно?

– Няма нищо по-вкусно от месото на врага, – каза Лальо, – особено ако си се сражавал с него в смъртен бой.

Минаха много години от тогава и тези мъже бяха на лов пак по тези места. Същата черна гола скала се извисяваше към небето, а по нея пълзеше нагоре триметрова змия. Това ѝ струваше много усилие, но откъснеше ли се от скалата, щеше да падне долу и да се размаже.

Вероятно това беше рожбата на оная змия, която бе победена преди години от орела. Интересно, какво теглеше нагоре тази змия. Хората погледнаха нагоре и видяха голямо орлово гнездо, а там се подаваха неоперени малки орлета..

Змията искаше да отмъсти за майка си, като убие орлетата. Чу се тревожен призивен крясък, малките усещаха приближаващата ги смърт.

Младата змия пълзеше бавно и упорито. До гнездото оставаше съвсем малко. Тя се изправи над гнездото и утвори уста, но се чу свистене на орлови крила…

Старият орел беше загубил предишната си сила, но изпълнен със смелост се хвърли да защити гнездото. Орелът хвана змията, откъсна я от скалата и двамата полетяха към пропаста. Орелът се опита да се издигне нагоре, но змията го порази преди смърта си. Пречупеното крило не издържа и орелът рухна върху скалите.

Вълците отсъствали от Йелоустонския национален парк повече от 70 години. Някога те били знаменитите хищници на парка, но през 20-те години на миналия век, те били напълно изтребени.
Природния баланс се нарушил. Популацията на елените бързо се увеличила. На голяма част от територията на парка започнала „прекомерна паша“ на трева и всякаква зеленина.
Тогава биолозите решили да върнат вълците обратно в Йелоустонския парк. Това направили през 1995 г.
Това дало уникална възможност на биолозите да изучат процесите, които стават, при връщането на хищниците в екосистемата.
Когато хищниците се завърнали, започнали да се променят реките в парка, гората, дори и самия пейзаж.

Намаляването на едрите хищници води до многократно увеличение броя на тревопасните животни.
В резултат от унищожаването в северното полукълбо на едрите хищници, особено вълци, популацията на тревопасни животни, като например лосове и елени, значително превишава нивото си и внася вреда на екосистемите.
При отсъствието на вълците, броят на големите тревопасни животни се е увеличил шест пъти. Това води до ерозия на почвата, нарушаване на растежа на младите дървета и в крайна сметка до обезлесяване, което е съпроводено от намаляване на биологичното разнообразие.
Числеността на тревопасните животни най-добре се регулира от наличието на големи хищници. Така например, в Европа в области, където има  не само вълци, но и рисове, гъстота на популацията на елените е много по-малка, отколкото в областите, където има само вълци.

Това може да ви звучи като грешка на езика. Навярно според вас те имат муцуни, а не лица. Но истинските любители на животните  биха назовали всяко човешко лице муцуна. Всяка животинка е личност, а там където има личност има и лице. Това доказва със фотографиите си Мортен Колдби. Неговите фотопортрети на животни предават емоционалната сложност на по-малките ни братя. Ако разбира се можем да назовем така слоновете, тигрите и мечките.
Мортен Колдби живее в два града Орхус в Дания и Берлин. След завършването на датската школа по фотография, четири години е асистирал на  известни фотографи, докато не почувствал в себе си сили да открие собствено студио. Сега той е заангажиран с комерческа фотография, предимно фото-реклами, модни снимки и разбира се портрети. В свободното си време фотографа обикаля на мотоциклет планината и зоопарка. Той гледа  не само израженията на животните, но се стреми да ни  ги покаже  в най-добрата им светлина. Фотографът „улавя“ моделите си в момент, когато повечето от лицата им са като човешки и по този начин да ни кара да им съчувстваме и да ги разбираме по-добре.
Гледайки портретите на животни направени от Колдби, само напълно безсърдечен човек може да стреля по елени, да облече кожено палто от вълк или да  хвърли билярдна топка от слонова кост.
Такива снимки са най-добрата пропаганда за по-етично отношение на човека към животните. Никаква зелена реклама не би подействала така силно, както тези фотографии.