Птиците записали своите малки в училището на совата.

В една безлунна нощ совата накарала малките птиченца да накацат на един клон и започнала да ги подготвя за живота.

Тя им дала знания, умения и навици по основите на науката за гадаене по звездите, за философската самота в хралупата и за организацията на животните през нощта.

След това провела изпит, дала им дипломи и им казала:

– А сега вървете и живейте!

След това влязла в хралупата си.

Настъпило утрото и изгряло слънцето. Учениците се огледали, на небето нямало звезди, нямало самота, а  гората не изглеждала като през нощта. Как да живеят?

Те започнали да викат на совата:

– Ти ни подготви за нощен живот в гората, а ние сме птици живеещи на светлина. Как ще живеем сега?

– Сами се оправяйте, – въздъхнала совата и се потопила във философската си самота в хралупата.

У живеещите в труднодостъпните райони на Амазонка, от индианското племе марабу, съществува обичай постоянно да се бие барабан. Той е направен от дървото амарант.

Хората там се сменят един друг ден и нощ, за да удрят с палки по барабана приблизително в ритъм на човешкото сърце.

От това биене на барабана, пулсът на всички жители се синхронизира и цялото племе се чувства като едно цяло.

Денят завърши с проливен дъжд. Растенията в градината бяха налягали от бурята. Цветята, от които толкова много се възхищавах и чийто аромат обичах, бяха омаломощени от безпощадния вятър.

Повечето от цветята бяха затворили венчелишчетата си и бяха отпуснали глави надолу. Цялата им красота беше изчезнала.

– Ще трябва да изчакам следващата година, – помислих си, – за да видя отново тази прелест.

Нощта мина и настъпи денят. Слънцето изгря отново. Утрото обнови на цветята ми.

Светлината обгърна цветовете, а те погледнаха към нея. Между тях се получи връзка. Те общуваха помежду си.

И тогава сила премина в цветята. Те вдигна глава и отвориха венчелишчетата си. Красотата им се възвърна, но сега изглеждаха много по-красиви, отколкото преди.

Как стана всичко това? Не знам.

Не мога да обясня и как при общението ми с Бога получавам сила, която ми дава възможност да преживея и изпълня всичко, което е необходимо, но това е факт, който не може да се оспори.

Ако си изложен на опасност или те гнети тежка мъка, търси общение с Господа и ще получиш сила и способност да побеждаваш.

Берлинският художествен проект на Ларс Штрасхе ще ви удиви и очарова още първия път, когато го посетите.

Немският художник е нарекъл своя хотел в чест на известния роман на Жул Верн „Плаващият остров“.

Ларс не просто е направил всяка стая да прилича на предишната, но ги е превърнал във въплътени човешки мечти и фантазии.

Гостите могат да се преобразят в ролята на рицар, магьосник, вълшебно същество, рок звезда и много други.

Обстановката се допълва от светлинни, звукови и визуални ефекти, както и различни детайли, които украсяват интериора на стаите.

В Propeller Island City Lodge можете да прекарате нощта в средновековен замък, в гроб, затвор и даже в бордей.

Този хотел е истински рай за хора с живо въображение и ярка фантазия.

Много годините минаха от тогава, но Цанко още не можеше да я забрави онази страшна нощ. Всичко бе пред очите му, все едно преди малко е станало.

– Майка ти е починала? – попита Елена.

Тя не го виждаше добре в тъмното, но усети горчивата му усмивка.

– Знаеш ли какво е тамарон? – попита Цанко.

Елена поклати глава.

– Това е отрова, с нея пръскаме тютюна. Една нощ се събудих от виковете на баща ми: „Недей, недей!“ Той беше на долния етаж. Майка ми бе пила тамарон. Когато слязох долу очите ѝ бяха изцъклени, а по устата ѝ беше избила пяна. Лежеше близо до огнището. Баща ми бръкна в устата ѝ, искаше да я накара да повърне, но всичко бе напразно. Ей така си отиде, напусна ни. Тогава бях само на 12 години.

– А сега на колко си? – попита Елена.

– На 24, но това няма никакво значение. Душата ми си остана на 12 години.

Елена почувства болката му. Той ѝ бе казал, че майка му винаги се обличала в черно. Никакви снимки от нея не бяха останали.

– Простил ли си ѝ, Цанко? – Елена го погледна изпитателно в очите.

– Не съм и няма да ѝ простя, – гласът му бе груб и рязък. – И друг да е, не би ѝ простил. Ти ако беше, щеше ли да ѝ простиш? Заряза ме, бях само на 12 години.

– Ако ѝ простиш, може и да пораснеш, – прошепна Елена.

Умълчаха се. Към горчивината от случилото се в миналото се прибави едно ново разбиране за Елена. Мъж, който не може да прости на майка си, не може да обича.

Той ще се старае, но болката, че е бил изоставен и отхвърлен, ще му пречи истински да изразява обичта си, защото такава не бе получил от майка си.