Седяха на пейката и въпреки, че времето беше хубаво, между тях се усещаше подтиснатост и някаква тиха тъга.

Ваня го следеше напрегнато.

– Нещо трябва да се е случило с вас, – каза тя, очаквайки да чуе нещо интересно.

Кирил се усмихна някак особено.

– Когато бях малко момче, прочетох „Двайсет хиляди левги под морето“. Обикнах капитан Немо. Самото му име означава „никой“. Знаете ли това?

– Да, – каза Ваня.

– Да плаваш под световния океан, за да излекуваш човек от желанието му да се самоунищожи. Човек не може да бъде излекуван, щом не иска това. Само едно дете е израз на чистотата на човешката природа, а светът стоварва върху него разруха, мръсотия, насилие, ….

– Можете ли да уточните, какво точно имате в предвид?

– Спомняте ли си, когато бяхте малко момиченце? Вярвахте в приказките нали? А как преживяхте шока, когато всяка една от тях се рушеше пред лицето ви? Няма Пепеляшка. Няма Дядо Мраз. Баща ви не е идеален. Дори не е добър. Той мисли само за себе си. А това те наранява.

Очите на Кирил станаха мрачни и студени.

– Няма го идеалния принц, който да те заведе в своя замък, – продължи с болка Кирил. – Всички са двуличници и искат едно и също от теб, не се интересуват как се чувства малкото нежно аз, което живее скрито в сърцето ти. Те искат да те използват и да те хвърлят на боклука.

Това беше едно малко момче наранено, отхвърлено и неразбрано, което въпреки, че изглеждаше като възрастен, не бе успяло да порасне. Болката, отчуждението и липсата на любов не му бяха дали възможност да възмажее и да намери мястото си в живота.

Ето Христос за малко време бе Цар на тази земя. И хората Го посрещнаха и приеха като Цар.
Те знаеха, че на смирено животно е възседнал скромен Учител, но усетиха, че Той прилича на владетел, заобиколен от познатите символи на земното могъщество.
Те знаеха със сигурност, че влизането Му в Ерусалим беше предизвикателство към всички власти, че Царят се е възцарил без никакво насилие и заплахи, а само с добро, любов, единствено обръщайки се към сърцето на човека.
Разтърси се градът, а заедно с него и основите на всяка земна сила и власт. Някой навярно ще каже:
– Нима това е власт и сила?
– Не се страхувайте, силата е в доброто, а власта само в любовта и не са нужни други власти и сили.
Важно е какво е станало на тази земя, в нашата история.
Затова, когато пеем „Осанна!“, ние всъщност потвърждаваме верността си към Царя на царете. Само от нас зависи, дали ще изпълним обещанието си или ще му изменим.

Слънцето уморено простираше последните си лъчи над парка. Свежата зеленина намекваше за прекрасния ден, който вече си отиваше. Дори птичките млъкнаха, за да се приготвят за настъпващата нощ.

Ирена беше с лек грим, тъмни джинси и светло синя блуза, прилепнала плътно до тялото ѝ, а буйната и руса коса се развяваше от вятъра. Боби я наблюдаваше отстрани  и я изпиваше с очи.

– Искаш ли да ти покажа нещо? – каза Боби едва доловимо.

После извади портфейла си, порови в него и ѝ подаде една банкнота.

– Не съм искала пари от теб,-  недоволно сви устни Ирена.

– Това, което ти дадох не е просто банкнота, – засмя се Боби, – в нея има нещо много интересно.

– Ооо! – възкликна Ирена. – виждам върху нея има много подписи. Какво означава това?

– Това е войнишки долар.

– Войнишки долар?! – прошепна почти като ехо Ирена.

– Това е една стара традиция, – започна да обяснява Боби. – Преди да ги прехвърлят в Аляска и след това Пърл Харбър, войниците първо изписвали имената си върху банкнотите и едва след това отивали да ги изхарчат в бара. Скоро в Сан Франциско отново се натъкнах на такава банкнота.

– Това навярно е един начин да си спомним за тези обречени момчета, – каза с тъга Ирена.

– Да, – прибави Боби, – късчета безсмъртие.

Край тях хората се разхождаха, младежи се усмихваха едни на други, щастливи, че са заедно. Възрастни се подпираха и крачеха със своите спомени.

Но всички отдавна бяха забравили онези весели момчета, които бяха принудени да минат през месомелачката на войната. За тях си спомняха само близките им, които тъгуваха за тях.

И днес военни конфликти, стълкновения, насилие и кръв. Не можахме да се научим, че животът е даден, да се живее, а не да се отнема насила.

Денят беше слънчев, но някаква болка и мъка тежеше въз въздуха, които не вещаеха нищо добро за разходка. От вън се чуваха крясъци, викове, ругатни и стенания. Всички се натрупана на прозореца. Това, което видяха ги смрази. На площада отпред се виждаше голяма група от хора, обкръжена от въоръжени, които ги блъскаха едни в други. Между тях имаше жени, възрастни хора, но не и деца. Имаше мъже, който яростно избитваха насочените дула на наобиколилите ги и нещо крещяха, но следваше удар и съпротивилият се мъж падаше на земята.

Изведнъж се чу мощен залп. Площадът се покри с трупове на хора. От тях потече море от кръв. Същинска касапница.

По стълбите тичаха уплашени хора. Викаха и крещяха обезумели:

– Идват! Ще ни убият!…Бягайте….

Бравата на вратата се размърда и в стаята влетя уплашен мъж. Той огледа хората в стаята и задъхвайки се започна да обяснява:

– Влизат навсякъде,….. изкарват хората навън и ги разстрелват. Не знам какви са, но където и да влязат …… търсят само пластмасови топчета, събират ги в чували и ги изнасят.

– Трябва да затъмним прозорците и да залостим добре вратата, – предложи Симо, след като хората в стаята се съвзеха от чутото.

– Залостените врати едва ли ще ги спрат, – каза с тъжна усмивка новодошлия. – Те са като лавина, след която остават само трупове и изтърбушени домове.

– И все пак да опитаме, – обади се Рената, – не можем да стоим със скръстени ръце.

Хората в стаята се задвижиха с някаква затаена надежда, че това ще ги отмине. Някой пусна резето на вратата и превъртя два пъти ключа на вратата. Другите започнаха да пускат щорите, а там където недостигаха, импровизираха с тежки и тъмни пердета, черна хартия и каквото имаха под ръка, за да затъмнят прозорците.

Веско и Елена се сетиха за една стая, която използваха за килер и се запътиха на там. Тази стая имаше по-малък прозорец, но решиха и него да затъмнят.  Намериха някакви избелели щори, но в случая щяха да им свършат работа. Закачиха ги на прозореца и въздъхнаха облекчено.

Странно, прозорецът беше затворен, но усетиха сякаш вятър надигна щората, която бяха току що поставили и пред тях изникнаха двама души с оръжие в ръцете. Те бяха в камуфлажно облекло. Веско реагира бързо. Удари изненадващо единият под брадичката, но и Елена не беше бездействала. Не знам от къде, но в ръцете ѝ се намери дъска, с която халоса другият натрапник. Едвали щяха да успеят, ако другите знаеха или бяха усетили, че вътре има хора.

Единият от нападателите беше жена. Тя дойде бързо на себе си и започна да се оглежда. Видя, че я бяха вързали здраво. Над главата ѝ стоеше девойка с дълга пусната коса, която я разглеждаше с любопитство.

– Защо преследвате хората и ги убивате? Кои сте вие? – попита Елена.

Жената прехапа разкървавената си устна и каза:

– Нас ни е създал Един. Ние сме хуманоидни роботи. Трябва да прочистим лошите хора и тези които не желаят да правят  добро.

– Това с насилие ли мислите да го постигнете? – намеси се Веско. – Вие убивате наред, как разбирате, кои са лоши и кои добри?

– Убиваме тези, които ни се противопоставят или не желаят да се поправят, – каза овързаният мъж, който беше дошъл в съзнание.

– Но това е нелепо, дори Исус Христос не е насилвал никого да вярва в Него, нито го е убивал, въпреки че е имал сила за това – каза Елена.

– А инквизицията, а кръстоносните походи, изгарянията на клада, …..? – каза жената.

– Но това е бил прекален фанатизъм и неразбиране на Бога, – каза Веско.

Вързаните само се засмяха.

– Казахте, че сте роботи, но от къде черпите енергия? – продължи с въпросите си Елена.

– За това събираме пластмасови топчета, – каза жената. – Когато ги погълнем, ние така сме устроени, при разтварянето им в тялото ни, се отделя енергия.

– Но тези топчета рано или късно ще свършат, – намеси се Веско.

– Ние от скоро сме създадени и използваме наличните ресурси, – започна да обяснява жената. – Този, който ни е направил ще създаде машина, която да прави такива топчета.

– И все пак това, което правите, мисля, че не е съвсем правилно, – разсъждаваше на глас Елена. – Насила нищо добро не се е постигало до сега. Унищожават се хора, но резултат няма. Ако човек не е убеден в нещата, които върши, той се превръща в марионетка, машина за изпълняване на заповеди ……..

Тя не успя да довърши. В стаята блесна силна светлина. Когато тя угасна, на пода лежаха два трупа на мъж и жена …..

Имамите, които проповядват в Обединеното кралство, нарекли нападението на редакцията на списание Charlie Hebdo във Франция „точно обратното“ на това, което „иска от вярващите мюсюлмани“ пророка Мохамед.
„Няма нищо по-неморално, злобно и обидно за Мохамед от убийство, извършено с цел да се прослави името му – се казва в тази декларация. – Тези, които говорят за отмъщение за нашия пророк,  отитиват далеко от неговото учение. Насилието ражда само насилие, както и тези, които сеят омраза ще я пожънат“.
Според британски имами, въпреки че журналисти и сатиричен седмичник „са позволили да се появи двусмислен образ“ на Мохамед, това не може да обиди „истинските вярващи“ хора. „Пророкът винаги е призовавал само към милост и мир – дори когато той е страдал“, – се казва в изявлението.
Сред подписаните под обръщението към духовните лидери са известните от британските острови Тахир Файяз (Лондон), Мухамед Асим (Лидс), Захир Шабир (Бристол) и други.
Миналата година ислямски духовни лидери на Обединеното кралство също са издали фетва (религиозен указ), осъждаща тези, които отиват в Ирак и Сирия да се бият на страната на екстремистите  от групировката „Ислямска държава“. Според тези лидери, тази стъпка са били принудени да направят поради „значително увеличава на заплаха от тероризъм“ в Обединеното кралство.