В проучването, изследователите от Университета на Квебек, което е започнало през 1984 г., са участвали 1162 момчета от икономически необлагодетелствани райони на Монреал. Участниците  са били на възраст 17, 23 и 28 години. Те са отговорили на въпроси за пристрастеността им към хазарта и симптомите на депресия.
Изследователите са установили, че млади хора, които редовно залагат често страдат от депресия. Симптомите на депресия са имали 73% от играещите. Експерти твърдят, че игроманията в чист вид се среща изключително рядко. Обикновено това е придружено и от други психични разстройства.
Например, учени от Университета Монаша са открили у геймъри симптоми на антисоциални, гранични, нарцистични и истерични разстройства.
Според експертите, зад развитието на игроманията и личните разстойства стоят едни и същи биологични и социални фактори. Това са проблеми с родителите в детството, насилие, трудности в управление на емоциите, наркомания, депресия, и тревожни разтройства.

Като християни не трябва да се изолираме от света, в който живеем. Ние сме част от обществото и не са ни чужди неговите трудности, проблеми и радости.
В Библията се говори много за нашата гражданска отговорност. Старият Завет осъжда тези, които са си затваряли очите за страданията на бедните и експлоатацията на слабите.
Не е лесно да се създаде едно справедливо общество. Като християни, ние знаем, че човечеството е засегнато от греха и всеки опит за подобряване на обществото е непълен и несъвършен. Опитването да се създаде идеално общество на земята е утопия.
Но ние трябва да направим всичко по силите ни, за да се облекчи човешкото страдание, да се отстранят причините за несправедливост, етническа омраза, глад и насилие.
Ние сме длъжни да работим за спокоен живот и уважение на човешкото достойнство.
Защо да го правим? Защото Бог обича този страдащ свят
Когато Исус видя тълпите измъчени хора, Той „се смили над тях“.

Седяха на пейката и въпреки, че времето беше хубаво, между тях се усещаше подтиснатост и някаква тиха тъга.

Ваня го следеше напрегнато.

– Нещо трябва да се е случило с вас, – каза тя, очаквайки да чуе нещо интересно.

Кирил се усмихна някак особено.

– Когато бях малко момче, прочетох „Двайсет хиляди левги под морето“. Обикнах капитан Немо. Самото му име означава „никой“. Знаете ли това?

– Да, – каза Ваня.

– Да плаваш под световния океан, за да излекуваш човек от желанието му да се самоунищожи. Човек не може да бъде излекуван, щом не иска това. Само едно дете е израз на чистотата на човешката природа, а светът стоварва върху него разруха, мръсотия, насилие, ….

– Можете ли да уточните, какво точно имате в предвид?

– Спомняте ли си, когато бяхте малко момиченце? Вярвахте в приказките нали? А как преживяхте шока, когато всяка една от тях се рушеше пред лицето ви? Няма Пепеляшка. Няма Дядо Мраз. Баща ви не е идеален. Дори не е добър. Той мисли само за себе си. А това те наранява.

Очите на Кирил станаха мрачни и студени.

– Няма го идеалния принц, който да те заведе в своя замък, – продължи с болка Кирил. – Всички са двуличници и искат едно и също от теб, не се интересуват как се чувства малкото нежно аз, което живее скрито в сърцето ти. Те искат да те използват и да те хвърлят на боклука.

Това беше едно малко момче наранено, отхвърлено и неразбрано, което въпреки, че изглеждаше като възрастен, не бе успяло да порасне. Болката, отчуждението и липсата на любов не му бяха дали възможност да възмажее и да намери мястото си в живота.

Ето Христос за малко време бе Цар на тази земя. И хората Го посрещнаха и приеха като Цар.
Те знаеха, че на смирено животно е възседнал скромен Учител, но усетиха, че Той прилича на владетел, заобиколен от познатите символи на земното могъщество.
Те знаеха със сигурност, че влизането Му в Ерусалим беше предизвикателство към всички власти, че Царят се е възцарил без никакво насилие и заплахи, а само с добро, любов, единствено обръщайки се към сърцето на човека.
Разтърси се градът, а заедно с него и основите на всяка земна сила и власт. Някой навярно ще каже:
– Нима това е власт и сила?
– Не се страхувайте, силата е в доброто, а власта само в любовта и не са нужни други власти и сили.
Важно е какво е станало на тази земя, в нашата история.
Затова, когато пеем „Осанна!“, ние всъщност потвърждаваме верността си към Царя на царете. Само от нас зависи, дали ще изпълним обещанието си или ще му изменим.

Слънцето уморено простираше последните си лъчи над парка. Свежата зеленина намекваше за прекрасния ден, който вече си отиваше. Дори птичките млъкнаха, за да се приготвят за настъпващата нощ.

Ирена беше с лек грим, тъмни джинси и светло синя блуза, прилепнала плътно до тялото ѝ, а буйната и руса коса се развяваше от вятъра. Боби я наблюдаваше отстрани  и я изпиваше с очи.

– Искаш ли да ти покажа нещо? – каза Боби едва доловимо.

После извади портфейла си, порови в него и ѝ подаде една банкнота.

– Не съм искала пари от теб,-  недоволно сви устни Ирена.

– Това, което ти дадох не е просто банкнота, – засмя се Боби, – в нея има нещо много интересно.

– Ооо! – възкликна Ирена. – виждам върху нея има много подписи. Какво означава това?

– Това е войнишки долар.

– Войнишки долар?! – прошепна почти като ехо Ирена.

– Това е една стара традиция, – започна да обяснява Боби. – Преди да ги прехвърлят в Аляска и след това Пърл Харбър, войниците първо изписвали имената си върху банкнотите и едва след това отивали да ги изхарчат в бара. Скоро в Сан Франциско отново се натъкнах на такава банкнота.

– Това навярно е един начин да си спомним за тези обречени момчета, – каза с тъга Ирена.

– Да, – прибави Боби, – късчета безсмъртие.

Край тях хората се разхождаха, младежи се усмихваха едни на други, щастливи, че са заедно. Възрастни се подпираха и крачеха със своите спомени.

Но всички отдавна бяха забравили онези весели момчета, които бяха принудени да минат през месомелачката на войната. За тях си спомняха само близките им, които тъгуваха за тях.

И днес военни конфликти, стълкновения, насилие и кръв. Не можахме да се научим, че животът е даден, да се живее, а не да се отнема насила.