Най после един свободен час. Зарадвана Евгения седна на фотьойла и взе бродерията си. Това бе едно от любимите ѝ занимания, а днес започваше една интересна фигура, за която трябваше да приложи голяма доза търпение, за да стане, както трябва.

Някой звънна на външната врата. Евгения с нежелание тръгна да отваря, някой бе нарушил тихото ѝ кътче. По петите я следваше десетгодишната и дъщеря София.

На дъжда, без чадър и връхна дреха стоеше млад човек с папка в ръце.

– Извинете, – учтиво каза младежът, – аз събирам пари за Фондация „Грижа за деца със специални нужди“.  Нашите организации се срещат директно с  уязвимите и бедни хора.

Бързайки да се върне към любимото си занимание Евгения учтиво, но бързо каза:

– Съжалявам, но не мога да ви помогна точно днес.

След това бавно затвори вратата.

София погледна изпитателно майка си и попита:

– Защо нищо не дадохме на този човек? Той ходи в студа и дъжда, за да събира пари за бедните.

Сърцето на Евгения се сви.

„Егоизмът ми попречи да използвам тази възможност да помогна на някого, – каза си тя. – Какъв пример дадох днес на дъщеря си?“

Малко по-късно София подаде на майка си рисунка. Тя бе озаглавена: „Човекът с голямото сърце“. На нея София бе изразила чувствата си от срещата с младежа на вратата.

„Трябва да взема пример от нея, – помисли си Евгения. – Това е важен урок за мен. Ще го помня докато съм жива“.

През следващите години София продължи да рисува, когато нещо я развълнуваше, а Евгения внимаваше да не пропусне нито една възможност да се прояви като щедра християнка.

Падишахът заповядал на Бирбал:

– Иди потърси в града смелчак и страхливец и ми ги доведи.

Бирбал веднага отишъл на пазара. Там той поговорил с една жена, а после я завел при падишаха. Той като я видял казал:

– Бирбал, да не си оглушал? Заповядах ти да намериш смелчага и страхливец, а ти си ми довел една жена.

– Ако аз съм оглушал, вие сте ослепели. Виждате само един, а аз съм ви довел двама.

– Погледни ме, Бирбал! Не хитрувай, говори ясно, ако имаш нещо да кажеш.

– Покровителю на бедните! Тази жена е едновременно смела и страхлива.

– Как така? Докажи го!

– През нощта небето е покрито с черни облаци, святкат мълния, вали дъжд, а тя в такова време, в непрогледната тъмнина отива на среща с любимия си. Това означава, че тя е най-смелата от смелите. Когато лежи до мъжа си в леглото, тя трепери  от всяко миши скърцане и от страх не излиза през вратата. Е, възможно ли е да има по-смел и страхлив човек от тази жена.

Един мисионер посещаваше бедните. Веднъж попадна в един мръсен коридор и чу слаб глас:

– Кой е там?

Мисионерът запали клечка кибрит, за да се огледа. Пред очите му изникна потресаваща картина. Материална нужда и физическо страдание, а едновременно с това невиждана надежда в Бога.

Съществото беше като издялано от черно дърво, със спокойни умоляващи за помощ очи и вкаменени бръчки върху изпито лице. Негърка лежеше на парцаливо легло. Вида ѝ предизвика у него искрено състрадание.

Беше хладен февруарски ден, печката не гореше, а вътре беше тъмно.

В този ден тя нямаше вечеря, обяд или чай за закуска.

В нея не бе останало нищо друго освен ревматизмът и вярата ѝ в Бога.

Трудно можеш да си представи човек по-печално място, лишено от всякакъв уют.

Въпреки това жената с треперещ глас пееше:

Аз съм в ръцете на Исус,
Той ме държи.
Завинаги ми е дал мир,
чрез Неговата любов към мен.
На небесата има радост,
за това, че аз съм спасен.
Там ме чака моя Отец.
Там ще ми даде място Той.

Така тя благодареше на Бога и Му принасяше жертва на хвала.

Исус е седял на масата с бирниците и грешниците. Почти всички хора, с които се е обграждал са били аутсайдери на обществото. Но отношението Му към тях не се е свеждало до преодоляване на социалните бариери.
Бог иска ние да се движим сред хората и да свидетелстваме за Христос. Ние трябва да „се радвам с тези, които се радват и плачем с онези, които плачат“, да състрадаваме, да помагаме на болните, бедните и нуждаещите се. Как иначе бихме ги спечелили за Христос?
Трябва да обичаме тези, които са обсебени от този свят, но не бива да допускаме съблазън и пагубно да ни влияят. На тази граница можем да се задържим единствено, ако постоянно живеем в присъствието на Господа.
Както Христос, ние трябва да бъдем в света, но не от него.
Корабът плава по морето, но водата не трябва да прониква в него.

Като християни не трябва да се изолираме от света, в който живеем. Ние сме част от обществото и не са ни чужди неговите трудности, проблеми и радости.
В Библията се говори много за нашата гражданска отговорност. Старият Завет осъжда тези, които са си затваряли очите за страданията на бедните и експлоатацията на слабите.
Не е лесно да се създаде едно справедливо общество. Като християни, ние знаем, че човечеството е засегнато от греха и всеки опит за подобряване на обществото е непълен и несъвършен. Опитването да се създаде идеално общество на земята е утопия.
Но ние трябва да направим всичко по силите ни, за да се облекчи човешкото страдание, да се отстранят причините за несправедливост, етническа омраза, глад и насилие.
Ние сме длъжни да работим за спокоен живот и уважение на човешкото достойнство.
Защо да го правим? Защото Бог обича този страдащ свят
Когато Исус видя тълпите измъчени хора, Той „се смили над тях“.