Драгомир и Милен влязоха в стаята. Три от стените бяха окичени с лавици,  с плътно наредени една до друга книги, които  стигаха до тавана. На четвъртата стена бяха подредени папки и бележници.

Двамата се огледаха внимателно.

– От къде да започваме? – попита Драгомир.

– Всички книги, папки и бележници отдавна са преровени и изследвани, – каза Милен.

– Тогава какво ще правим?

– Ще търсим там, където никой не е търсил досега, – отговори съвсем сериозно Милен.

– И къде е това там? – намръщи се Драгомир. – Тук има само една огромна стая наблъскана с книжа.

– Николаев е бил интересен тип. Той е от хората, които крият тайните си на очевидни места, – започна да разсъждава на глас Милен. – Ако ти бе на негово място къде би скрил нещо, което не искаш другите да намерят?

– Май трябва да се елиминира всеки къс изписана хартия и стелажите, – почеса се по главата Добромир.

– Много точно, – съгласи се Милен.

– Може би някое тайно чекмедже, тухла край камината? – подхвърли като идея Добромир, като погледът му започна подробно да изучава детайлите около камината.

– Ти подценяваш Николаев. Той е бил човек с богато въображение. Тайните чекмеджета и отвор край камината са отдавна известни прийоми, – подчерта Милен.

– Вграден тайник в мебел или зад картина на стената? – опита се да гадае Добромир.

– Мебелите и картините не са добро решение, защото могат да се подменят или преместят. Трябва да мислим за нещо, което е неизменно, – замисли се Милен.

Изведнъж лицето на Добромир светна и той погледна към краката си.

– Подът! – извика той.

– Хайде да съберем килимите, – предложи Милен.

След като операцията приключи, Милен нареди:

– Внимателно огледай отворите между дъските. Търси място, което изглежда протрито и малко износено.

Двамата обхождаха пода и внимателно го оглеждаха. Измина малко повече от половин час, когато Добромир вдигна глава и се усмихна. Извади един жетон от джоба си и го пусна между две дъски, след това внимателно повдигна едната.

– Намерихме го! – възкликна Добромир развълнувано.

Милен легна на пода и надникна в образувалия се отвор. Вътре имаше кожен пакет. Милен го хвана много внимателно и го изтегли навън. Постави го на масата и двамата замръзнаха в очакване.

Милен със страхопочитание отвори пакета. От него извади бележник с дебелина около шест сантиметра.

Внимателно го разтвори. Вътре имаше чертежи и обяснения към тях. За Милен нямаше проблем  с разчитането на написаното, защото той знаеше около десетина езика писмено и говоримо и още толкова, макар и не толкова добре.

– Това е, – засмя се Милен. – Намерихме изобретенията на Николаев. Това наистина са откритията му, които не е искал да сподели със света. Той се е страхувал, че те могат да донесат разруха на хората, а не благоденствие.

Това бяха ценни изобретения и изследвания. Въпросът бе: „Как и за какво ще се използват по-нататък“?

Дали този бележник не трябва да изчезне отново, така че хора с лоши намерения, да не протягат ръце към него? Това бе трудна дилема за решаване ….

Това е портрет на известния италиански художник Леонардо да Винчи. Смята се, че част от картината е изгубена.

Каква особеност на платното е накарало специалистите да направят подобно предположение?

Тук навярно ще се затрудните, особено ако не познавате живота на художника и как е обучавал учениците си. Можете да се разровите в Интернет и да прочетете малко повече за това.

Много добре знам, че не сте експерти, особено що се отнася до картините на Леонардо да Винчи и аз не съм.

За да стане човек такъв, трябва да научи всичко, което такива хора са открили или постигнали в тази насока, а след това внимателно да наблюдава и да сравнява.

Няма да ви измъчвам повече, ето го и отговорът на загадката.

Отговор:

Леонардо да Винчи не само е рисувал прекрасни картини, но е оставил и инструкции към учениците си.

В своя „Трактат за живописта“, той е отбелязал: „На портретите по-добре е да се рисуват и ръцете, защото те са много по-красноречиво свидетелство за характера на човек, отколкото лицето му“.

До късно през нощта Мартин не можа да заспи. Въртеше се неспкойно в кревата и премисляше всичко. Спомняше си откъслечни реплики, отделни лица, начин на реагиране на един или друг в различни ситуации и всичко това не му даваше покой.

В главата му отекваха въпроси и предупреждения. Сякаш двама невидими човека се бореха в него. Картината изглеждаше така.

– Горе главата, ние сме с теб, дори и да не те разберат.

– Не за първи път ти се случва да се бориш за правото си.

– Това си е истинско унижение, да искаш нещо, което не ти дават, под благовидния предлог, че не ти се полага, въпреки че истината е на твоя страна.

– Истината се нуждае не от молитва, а от брадва.

Предупрежденията също напираха в главата му и не му оставяха много време за размисъл.

– Откажи се, ще те смачкат. Истината винаги е в ръцете на силния.

– Не позволявай да ти смачката фасона. Твоето оръжие е друго, не хаби напразно силите си.

– На кого ще се оплачеш? Всеки гледа себе си. В създалата се ситуация ще те очернят целия. Ще намерят хора, които да те предадат и доказателства, за които не си и предполагал….

Това боричкане на мислите изтощаваше Мартин. Когато едните надделяваха над другите, настъпваше ледена тишина, но нещо вътре в него проплакваше, като малко дете.

– Не позволявай да бъда погубена….

Това беше гласът на истината. Той кънтеше, блъскаше и буташе. И най-закоравялото сърце не можеше да устои на този порив.

– Не ме оставяй, всичко заровено в земята загнива!

– Не, не истината е като злато и макар изровена след десетки години тя свети ….

– А до тогава, все едно не съществува. И победеният ще бъдеш ти. Това е равносилно да загубиш сражението.

– Ами ако битката е предрешена? Ще имаш ли време и сили да се изправиш за нова такава?

– За човека всяка битка има значение. Всяка от тях е решаваща. Така човек се движи напред.

– А рискът? Човек не живее сам на този свят. Нужно ли е неговото страдание да се превръща в мъка и болка за околните.

– Ами страхът? Той убива свободата.

– Освободи се от страха и действай, независимо от тежките последствията…….

Спорът продължаваше безкрайно. В главата на Мартин нещо се блъска и дращеше болезнено. Ушите му пищяха. Искаше да избяга от този хаос от мисли, но те още по-настървено го нападаха.

Едва на разсъмване Мартин успя да заспи.

Творчеството на Анил Саксен е изкуство или фотография?

Може би нещо между двете. Това не е снимка, нито картина.

Безпорно талантливо и привлича вниманието, но дали ще се запечата в паметта на хората или ще изчезне в просторите на социалните мрежи под лавината на другите майстори?

Погледнете, не изглеждат ли интересно и забавно? Това е някаква симбиоза между въображение и действителност, по-скоро художествена метафора на действителността.

Вечерта бавно настъпи и слънцето потъна зад облаците, като остави само светла диря след себе си. Стела обичаше тези мигове.

В ръце държеше книга, в която се разказваше за хората влюбени в познанието. Както за тях, така и за нея да учиш, означаваше да живееш.

Когато беше малка, си мислеше, че е сиво безинтересно създание. Картината, в която виждаше себе си, бе нарекла: “ Момичето с вечно вдигнатата ръка в клас“.

Научи се да чете още много малка и не спря. Все учеше нещо, пресмяташе, проучваше ….

Сега тя бе дребна набита жена, облечена предимно спортно. Годините не ѝ личаха.

Със сегашните си работодатели се срещна съвсем случайно. Говориха за много неща и разбраха, че Стела има богати познания и търсачески дух. Тогава ѝ предложиха:

– Трябва ни човек, който да ни помага в проучванията.

– Какви проучвания? – попита Стела.

– Всякави. История, археология, езици, океанография, метеоролигия, компютър, биология, медицина, физика, разгадаване на пъзели …….искаме човек, който щом чуе въпроса, да направи всичко възможно, за да даде отговор.

– Изучавала съм повечето от тези дисциплини, – каза Стела, – а някои от тях дори съм преподавала. Бях известно време библиотекар и направих добри каталози на някои източници, познавам мнозина експерти. Това би било чудесна работа за мен.

– Но ти дори не попита за заплатата!?

– Но и вие не знаете какво мога, – засмя се Стела. – За това ви предлагам първо да ми плащате минимална работна заплата, а след като поработя при вас  и разберете на какво съм способна, сами ще определите колко да ми давате.

Сега Стела не съжаляваше за взетото решение. Работеше това, което обичаше, а ѝ плащаха щедро за труда.