И двамата бяха ненадминати на времето си. Петър Пресметливият бе изключителен живописец, картините му радваха очите на хората, а Марко Щедрият бе ненадминат ваятел.

Веднъж ги посети специална делегация с молба:

– Моля да изобразите нашият любим Генерал.

Гостите искаха да бъде увековечен героя им на платно и под формата на бюст от мрамор.

Водещият делегацията попита опитните майстори:

– Какъв хонорар смятате, че ще бъде справедлив за вашата работа?

Пресметливият Петър бързо каза:

– Пет хиляди лева, както обикновенно.

А сантименталния Марко плесна с ръце и се разсмя:

– Какво говорите? Какви пари? За мен това ще бъде голяма чест.

Когато портретът и бюстът бяха готови, на Петър дадоха пет хиляди лева, а на Марко благодариха от сърце.

Но историята не свършва до тук.

На сутринта пред дома на Марко спя голям камион натоварен с кожуси, ботуши, обувки, различни деликатеси с месо, плодове, зеленчуци и какво ли още не.

Шофьорът слезе от камиона и обясни на смаяния Марко:

– Това са подаръци от признателните хора за безкористния скулптор.

Тогава бяха гладни и тежки години. Марко взе една част от нещата, а другите ги раздаде на хората от селото. Не напразно го наричаха Щедрият.

Когато Петър узна за случилото се изскърца със зъби и позеленя от яд. Горкият, този път явно сметките му не бяха много удачни…..

Хамам буквално означава „разпространяваща се пара“. За разлика от сауните, ефектът върху тялото не е чрез нагряване на въздуха, а чрез влажността на парата.

Благодарение на особен температурен влажен режим хамамът е много привлекателен за хората, които не издържат на топлина.

В турските бани не е горещо – от 30 до 55 градуса. Влажността може да достигне 100%, но при такива ниски температури меките пари лесно се понасят.

Такива бани са изградени от камък. Вътрешното покритие е направено от естествен мрамор или керамични плочки в евтина версия.

Необходим елемент е куполът на тавана, така че капки от влагата да не се стичат по главите на хората.

Интересно е, че ние обикновено забравяме добрините на околните, а щетите и оскърбленията, които са ни нанесли, не забравяме.

Хубавите приятни пролетни дни скоро изчезват от паметта ни, но студените дни, снежните бури, непоносимия студ много добре помним

Когато чувам как хората се оплакват, имам чувството, че живеем в ада.

Жители на едно село се изселили в друга държава. Един човек, който не можел да се похвали с безупречно поведение като младеж и пооткрадвал каквото му падне, решил да види своите съселяни, как са се настанили в другата страна.

Човекът влязъл в един дом. Там една жена била болна и лежала на легло.

– Познаваш ли ме? – попитал човекът.

– Как да не те познавам, – казала жената. – Нали идваше нощем в хамбара и крадеше от царевицата ни.

Наистина ние записваме добрините на пясък, а злините издълбаваме на мрамор.

Стените заплашително се издигаха пред Йоан, сякаш се готвеха да го смажат под тежестта си. Между тях бе заключен целият му живот. На масата бяха разхвърляни рисунки, а на пода се търкаляха глинени модели.

Тук бе проектирал всичките си конструкции, бе изваял великолепните си скулптори. На това място в обятията на най-прекрасната жена за него,  бе познал любовта.

Седна и закри лицето си с ръце. Защо му бяха нужни тези мигове на щастие? Нима за да се чувства двойно по-нещастен в самотата и поражението си?

Картините от предишния живот преминаваха като на кинолента пред него. Намираше всичко преживяно за безсмислено и излишно. Къде останаха триумфите и успехите му? Те бяха част от миналото му но се превърнаха в разпадащи се руини.

Звездата му бе угаснала, славата си бе отишла.

Само една жена  бе отворила сърцето му, до което нямаше  достъп никоя друга,  за истинската любов. Едва ли някой друг човек е имал по-голямо страдание от неговото.

„Защо да не ѝ напише писмо?“ – мярна се като освобождаваща мисъл в измъчения му разум.

Скочи, извади хартия и започна да пише. Пламенните думи изпълнени с любов изпълниха няколко страници. Лицето му се зачерви, целият гореше в треска.

Изведнъж зародилият се импулс бързо угасна и той отпусна ръка.

Йоан не можеше да ѝ пише. Двамата нямаха право да се видят отново, всеки от тях си имаше свое семейство. Любовта им бе намерила върховно удовлетворение, както цвете, което разкрива красотата си само за един ден, а привечер увяхва.

Мигове като този не се повтаряха. Срещнеха ли се отново щяха да се разочароват, като умиращи от жажда стоящи пред солено езеро.

Едва през тази нощ той намери истинския образец в нея. Взе длетото и чука, искаше да запечата онзи миг, когато двамата бяха едно тяло и една душа.

Йоан започна да удря по длетото, спокойно и отмерено. Работеше, забравил за всичко наоколо. Длетото оформяше мрамора според преживяното от него. Мраморните черти все повече се доближаваха до образа, който се бе запечатал  в сърцето му.

От дълбините на душата му изплува предчувствие за избавление. Може би така се чувства умиращ след борба с мъчителна болест в последния си час, когато угасва волята му.

Радан се усмихна приятелски на Катерина, но тя остана с чувството, че ѝ се присмива. Беше я поканил, за да и покаже ателието си. Тя знаеше, че е добър в работата си, но за първи път прекрачваше прага на творческото му гнездо.

– Всички скулптори ли са ваши? – попита Катерина.

Радан я погледна, изразявайки  цялото си превъзходство. Тя се престори, че не е забелязала демонстрацията на прекаленото му голямо самочувствие и попита съвсем небрежно:

– Сигурно е много трудно да издялаш колона с фигури?

– Трудно ли? Съвсем не, – Радан е засмя като малко момче, за което всичко е лесно. – Всичките тези фигури са в мрамора. В него има мъже, жени, деца и всичко, което можете да си представите.

– Как  така? – скептично сви вежди Катерина.

– Е, просто трябва да се отстрани излишния камък, – самодоволно и наперено обясни Радан.

Катерина се насили и му се усмихна.

– Ами този херувим? – попита тя, сочейки мъж, който отчаяно крещеше. – И той ли е бил скрит в мрамора?

– Херувим ли? – попита учудено Радан. – От къде ви дойде това на ум? Херувимите са щастливи същества, те постоянно ликуват.

– Аз пък мислех, че като са близо до Бога страдат , защото осъзнават своето несъвършенство, – поясни Катерина.

– Глупости! – не се сдържа да изрази недоволството си Радан. – Тази фигура изразява една осъдена душа в ада. Нека да я оставим да се кае за греховете си.

Радан обърна поглед към скулпторите в залата и попита:

– Кажете ми, коя скулптура тук ви харесва най- много?

Катерина обходи всяка композиция, обстойно огледа всичко,  но погледа ѝ се спря на двама млади.

– Кои са онези двамата? – попита Катерина насочила погледа си в дъното на залата.

– Поздравявам ви за чудесния вкус! – каза Радан.

И двамата се насочиха към привляклата я композиция.

Когато приближиха достатъчно Катерина видя ясно лицата на фигурите. Имаше чувството, че и двамата копнеят да прекрачат през прозореца и да избягат в градината.

– Струва ми се, че съм виждала някъде този младеж, – каза замислено Катерина.

– Естествено, – възкликна развълнувано Радан. – Копирах я от изложбата, която сте посетили, но направих някои подобрения на самия образ. Ето, забележете сама разликите. Спокойното лице, което сте наблюдавали в музея, сега е останало без дъх от гонитбата на любимата.

Катерина бе вперила поглед в скулптурата и внимателно изследваше чертите върху лицето на младежа.

– Вижте колко е изненадан! – продължи настървено обясненията си Радан. – Жената, която силно желае се превръща в дърво, за да не позволи да я завладее. Бедният, жените са толкова жестоки …

– Каква странна история, – тихо каза Катерина. – И всичко това е скрито в каменния блок?

– Да, от самото начало, – очите на Радан засияха въодушевено. – Важна е идеята. Щом я имам, грабвам длетото и отстранявам излишния камък. Идеята, изненадващото хрумване, от него зависи всичко.

Двамата вървяха между скулпторите и Радан ѝ обясняваше защо е видял тази, а не друга фигура. Разкриваше ѝ каква идея е вдъхнала душа на едно или друго парче мрамора.

Скулпторите в тази работилница се наслаждаваха на живота и всяко предоставено им блаженство. Всичко изглеждаше леко и безгрижно, сякаш изкуството бе една грандиозна игра.