Съществува легенда за един немски барон, който имал замък на река Рейн. Той свързал с жици кулите на замъка си, така че вятърът като подухне да се получи еолова арфа.

Нежните бризи на ветровете обикаляли около кулите, но арфата не свирела и музика не се получавала.

Една нощ се разразила силна буря. Планината и замъка се затресли от нея. Баронът излязъл на прага на замъка, за да види страшната буря.

И изведнъж еоловата арфа изпълнила въздуха със звуци, които звучали много по-силно от разярената буря.

Нужна била буря, за да се получи музика.

Нима ние не познаваме хора животът, на които не издава завладяваща музика по време на безметежното им благополучие? Но когато се разрази над тях буря те ни изумяват със силната си и мощна музика.

Винаги можеш да разчиташ на Бог, след преживяно нещастие, ако то е преодоляно правилно. Той ще те направи хиляди пъти по-блажен от това, което е предшествало изпитанията.

„Никое наказание не изглежда да е за радост … но след това …“ Какво възнаграждение!

Бог можеше да каже за Авраам:

– Избрах го за това, че заповяда на чедата си и дома си да ходят в пътя Господен.

И Бог изпълни всичко, което бе обещал на Авраам.

На Бога може да се разчита. Той желае и ние да бъдем толкова решителни, благонадеждни и постоянни. Вярата се заключава именно в това.

Бог търси хора, на които да възложи отговорността за Своята любов и сила.

Божият локомотив има достатъчно мощност, за да се справи със всяка трудност.

За съжаление кабела, с който се прикрепяме към локомотива се оказва понякога много слаб, за да издържим тежестта в нашите молитви. За това Бог ни изправя, учи ни да бъдем благонадеждни и непоколебими в живот на вяра.

Нека усърдно се отнасяме към нашите уроци и да заемем твърда позиция, за да устоим.

Бог знае, че ти можеш да устоиш на всяко изкушение. Ако ли не беше така, Той не би Го допуснал.

Доверието Му в теб обяснява всички изпитания, през които преминаваш, независимо от това колко горчиви могат да се окажат те.

Не е имало случай, някой да се изправи пред изпитание, което не може да издържи.

Колко много се нуждаем от благодат, за да можем да понесем недоразумение или с любов да се отнесем към несправедливо осъдените.
Нищо не изпитва характера на вярващия така, както когато го хулят или говорят обидни неща, които не е заслужил.
Това действие става инструмент, който проверява дали наистина той е злато или просто декоративен елемент.
Ако осъзнаем, какво благословение се крие в нашите изпитания ще кажем като Давид: „Нека проклина …. може би …. Бог  ще ми въздаде добро за сегашното негово злословие“.
Има хора, които леко се отклоняват от целта в живота си. Те се увличат в преследване на тези, които са ги обидили и им стават врагове.
Животът им започва да прилича на гнездо на оси. Вие можете да прогоните осите, но жестоко ще пострадате от жилото им.
Нека Бог да ни изпълва все повече с Духа Си и да постъпваме като Христос, „Който бидейки охулван, хула не отвръщаше; като страдаше, не заплашваше; но предаваше делото Си на Този, Който съди справедливо“.

Авраам е бил подложен дълго време на изпитание, но след това е бил щедро възнаграден. Бог го изпитвал, като дълго отлагал изпълнението на обещанието Си.

Сатана го подлагал на изкушения. Хората му завиждали, недоверчиви били спрямо него и му се съпротивлявали. Сара го смирявала със своето недоволство.

Но той понесъл всичко с търпение. Авраам не се е съмнявал в Божията правда, подчинил се е на безкрайна мъдрост на Бога и мълчаливо е преживявал дългите отлагания, като е очаквал Божижиите обещания на определеното време.

Търпеливо чакайки, той е получил обещаното.

Обещанията на Бога не могат да останат неизпълнени. Дълготърпеливото очакване няма да бъде излъгано. Това, което с вяра очакваме, непременно ще се осъществи.

Поведението на Авраам осъжда нетърпеливия дух. Прекратява ропота, поощрява търпението и покровителства кроткото упование и подчинение на Божата воля и Неговия път.

Не забравяйте, че Авраам е бил изпитан, той търпеливо чакал и когато е получил обещаното е бил удовлетворен.

Подражавайте на неговия пример и ще споделите същите благословения.

Събитията в Пловдив на 6 септември 1885 г не са голяма изненада за великите сили. И ако реакцията на великите сили се забавя, това се дължи по скоро на желанието им да разберат кой стои зад Пловдивския акт.
Правителството на П. Каравелов трябвало да постигне едно на пръв поглед абсурдно решение на въпроса, да се утвърди българското Съединение без да се нарушава формално Берлинският договор.
За изпълнение на тази сложна задача българското правителство възприема една изключително гъвкава тактика.
Тя съчетава постъпки пред всички Велики сили. Тази тактика не е нова. Само че сега тя се очертава по-ярко, защото и положението е доста усложнено и заплетено.
По отношението към големите държави е направено разграничение, като е показано предпочитание към Русия. Това е напълно естествено при традиционно близките българо-руски връзки.
Но от Петербург изобщо не отговарят на телеграмата на българския княз.
Реакцията на Петербург е обусловена от царската политика на Балканите и развитието в българо-руските отношения. Ангажирана в конфликта с Англия в Афганистан, Русия е против създаване на усложнения в Европа.
Отношението на руския цар  към  Ал.  Батенберг  се  прехвърля  и  върху българската  държава, от там и върху Съединението.
Румънското правителство отказва да участва в антибългарска балканска коалиция, защото смята, че Съединението ще укрепи българската държава и нейната самостоятелност, така ще се попречи на изпадането ѝ под пълно руско влияние.
Въпреки тревожните сигнали от всички страни българското правителство не губи самообладание. То продължава да се подготвя за отбрана и търпеливо да тропа на всички врати.
Оживената  преписка  между  дипломатическите  канцеларии  на  европейските  сили продължава. Съединението става заложник на голямата политика на всяка велика сила.
Съмненията, че Русия стои зад събитията в Пловдив, са разсеяни от негативната реакция на царското правителство.
Лорд Солзбъри  нарежда  на  английския  посланик  в  Цариград  У.  Уайт  да  настоява  за признаване  на  Съединението  под  формата  на  лична  уния,  т.е.  българският  княз Александър I да бъде назначен за главен управител на Източна Румелия. Така привидно
Берлинският договор не се нарушавал, а се променяло само управлението на областта.
От своя страна Портата не могла да не оцени, че идеята за персонална уния е приемлив изход, който, без да накърнява достойнството на султана, предотвратява задълбочаването на кризата.
Разногласията между великите сили бързо стават известни на света. В Белград разбират, че обсъжданията им ще се проточат, а всеки ден
работел в полза на българското Съединение. За да предотврати този изход, сръбското правителство изоставя изчаквателното поведение и преминава към решителни действия.
За да спаси престижа си в страната, крал Милан започва с нищо непредизвикана война.
Предстояли  най-трудният  момент  в  защитата  на  Съединението.  Дипломатическите преговори прекъсват и на дневен ред застанали бойните действия.Въпреки че преди това предупреждават Сърбия да се въздържа от въоръжена намеса, големите държави не дават открита подкрепа на Княжеството. Даже Англия, която подкрепя каузата на
Съединението, се ограничава с пожелания за победа на българското оръжие, в което впрочем не вярва.
Оказва се, че великите сили не се опасяват от сръбско-българската война, защото тя ще локализира конфликта на Балканите. Всички сили се противопоставят на турското нахлуване в Източна Румелия или на балканските държави в Македония. Интересът към балканското наследство на империята е общ и все още няма готовност за неговото
преразпределение.
Българската армия свършва работата си – идва ред на дипломацията. Победата прави възстановяването на статуквото в Източна Румелия почти невъзможно, но това не означавало край на изпитанията за Княжеството.
Очевидно въпреки различията помежду си силите търсят формула за признаване на Съединението. Това много добре е разбрано от българското правителство, което взема изпреварващи мерки. В края на декември князът подписва редица укази, целящи административно и институционно сливане на Княжеството и Източна Румелия, и
единна организация на Войската. Българското правителство бърза, защото Сърбия използва примирието, за да се превъоръжи, а Турция държи на границите големи военни сили.
На 24 март 1886 г. посланиците на великите сили в Цариград подписват т.нар. Топханенски акт. Така се слага край на мъчителната дискусия по българското Съединение.
На 13 април на тържествена аудиенция в София Шакир паша връчва на княз Александър I султански я ферман, с който му се поверява главното управление на Южна България.
След подписването му страната се връща към нормален живот.

И това не е краят на мъките …..