Денят беше слънчев. Малки облачета се надпреварваха в небето. Някой предложи на Лазаров, още неуспял с картините си художник, да посети един изрод, който живеел в отсрещаната сграда.

„Защо не, – каза си Лазаров, – навярно малко хора го посещават, а и той има нужда от общение“. Художникът беше почитател на красивото, но имаше милостиво сърце.

Когато го въведоха в стаята на „изрода“, той се стъписа. Човекът, който стоеше срещу него, надминаваше всичките му очаквания. Въпреки объркването си Лазаров пристъпи в стаята, а зад себе си чу този, който го бе въвел да казва:

– Това е художникът Лазаров. Ако си спомняш, скоро преглеждаше негови репродукции.

– Вие ще станете много добър художник, – предрече домакина, гледайки през прозореца навън. – Вашите картини много ми харесаха.

– Много бих искал, но не ми се вярва, – каза гостът, който след първия си плачевен опит на изложбата от свои картини, бе започнал сериозно да се съмнява в способностите си.

Антон го погледна.

– Вижте ръцете ми, – каза той като ги протегна напред, – бихте ли помислили, че с тези ръце мога да построя картонения проект, който е пред вас.

Лазаров разгледа двете му нееднакви ръце. Дясната беше огромна, като на някакъв исполин, а лявата сякаш принадлежеше на осемгодишно дете. Макетът беше много красив, точно копие на църквата, която се виждаше през прозореца.

– Навярно не, – призна художникът.

Антон кимна с глава.

– Всичко зависи от волята, – опита се да придаде на немощния глас решителен тон домакинът. – Тя е от голямо значение.

Ако го беше казал някой друг, това щеше да звучи по-скоро като шаблон, но човекът, който стоеше пред Лазаров, бе неопровержимо доказателство, че човешката воля може всичко, само да пожелае това.

Щом Антон е успял с деформираните си ръце да изгради този прекрасен  картонен макет, какво би могъл да направи Лазаров, който нямаше друга пречка пред желанието си, освен неверие в собствените сили?

Антон поради уродливостта си беше обречен на изолация, но същевременно това го правеше уникално същество.

– Понякога ми е трудно да гледам на живота като на представление, може би защото не ми е отредена никаква роля в него, – каза Антон. – Ако знаете колко много завиждам на тези хора…..

– Уверявам ви, – каза Лазаров, – те не заслужават завист, защото нищо съществено не правят, за да бъдат запомнени в живота, но вас ще ви помнят.

– Мислите ли, че това ме утешава?

Двамата замълчаха.

– Какво мога  да очаквам от този свят? – попита тъжно Антон. – Може би трябва да се примиря с мисълта, че хората трудно приемат различното. Но кой знае, един ден може да станат по милостиви и да не извръщат глава пред всяка уродливост?!

Антон отиде до шкафа и дълго рови в него.

– Когато признах на Нели, че искам да бродирам гоблени, тя ми изпрати човек, който да ме научи., – каза Антон  като държеше в ръцете си красиво извезан гоблен. – Той беше приятен и скромен човек, но когато видя ръцете ми, призна, че за такава финна работа не стават. Горкият не искаше напразно да ми губи времето. Тогава го помолих само да ми покаже, как се прави и той го направи, макар и неохотно.

Лазаров гледаше изкусно избродираните образи, виждаше чудесно подбраните нюанси на гоблена и притихна.

– Бих искал да вемете този гоблен за спомен от мен, – каза Антон, – за да не забравяте, че всичко зависи от волята.

Лазаров благодари и взе този скъп дар. Когато напускаше стаята по бузите му се стичаха сълзи.

В една страна живеела бедна вдовица със сина си. Те живеели много бедно на една таванска стая.
Преди много години тази жена против волята на родителите си се оженила и заминала със съпруга си в друга страна.
Мъжът ѝ се оказал безотговорен и неверен. След няколко години умрял и оставил жена си и сина си без никакви средства за съществуване. С големи трудности жената някак успявала да нахрани детето и себе си.
Веднъж на вратата им почукал пощальон. Жената взела писмото и познала почерка. С треперещи пръсти счупила печата и отворила писмото. Там имало чек и лист хартия, на който било написано кратко: „Връщай се в къщи“.
Ние често грешим в живот си, но Той ни обича и в трудни минути протяга ръка, за да ни помогне и върне към Себе Си.

При влаченето на тежки чанти или други неща, женското тяло е под напрежение. Центърът на тежестта в този случай се премества върху гръбначния стълб. Ако това се случва не регулярно, за здрав човек няма особена опасност, но когато такова натоварване става ежедневно, има неблагоприятен ефект върху гръбначните дискове и те се деформират.
Това може да доведе до хронично заболяване като изместване на гръбначен прешлен, междупрешленнена херния, изчерпване смазката на ставите, болка, гадене и виене на свят. Освен това, не е изключена промяна в кръвното налягане, които биха могли да доведе до инсулт.
За една жена е опасно и изключително нежелателно носенето на тежко. Фактът е, че женското тяло не е предназначено за тази цел. При пренасяне на тежки предмети, жена ще получи натиск върху корема, което може да доведе до херния и усложнения в репродуктивните органи.
Момичета и жени от всички възрасти носещи тежки товари могат да получат опасни наранявания, така че този „процес“ лекарите определят като рисков.
По-специално, необходимо е да се помисли за тези жени, които все още не са родили. Тежките товари могат да доведат до изместване на вътрешните органи в женското тяло и да се предизвика изпадане на матката, вследствие на което се получават болки в долната част на корема, нарушения в менструалния цикъл, болка при уриниране. Често това завършва трагично – жената е лишена от щастието да бъдеш майка, тя може да остане безплодна.
Затова лекарите обръщат внимание на бременните жени да не носят тежко. Това може да предизвика контракции на матката, да причини спонтанен аборт или преждевременно раждане. В по-късните етапи на бременността вдигането на тежко става смъртоносно опасно за бъдещето на майката и детето.

Дръжте на фокус това, което ви сближава, а не това, което ви разделя
Мозъкът след раждане работи странно и ако няма главното, което отговаря за отношенията, двамата съпрузи могат да се разделят.
След раждането на детето всичко допринася за умора, недостиг на сън, нови отговорности, които се изливат върху вас, 24 часово безпокойство за детето, еднообразие, рутина ….
А като се прибави и фиксирането върху малките неща, които мъжът ви не прави, както трябва или изобщо не върши – вътре във вас се натрупва обида, недомлъвки, раздразнение. Чувства, които убиват любовта!
Веднъж прочетох нещо, която ми помогна да осъзная какво да правя. Не си спомням точно текста, но смисълът беше такъв:
“ …. Разбрах, че през последните години обръщах внимание само на това, което той прави погрешно или когато не ми помага. Всеки ден се готвех за това, че скоро ще остана сама да живея. И аз започнах да си правя „резерви“. Изграждах си броня, ставах безчувствена и равнодушна. Въпреки че бях омъжена, живеех сама. Цялата ми енергия отиваше не към това да запазя отношенията си, а да се подготвя за тяхното разрушение!“
Помислете, спомнете си вчерашния ден. Вашите действия спомогнаха ли за заздравяване на отношенията с мъжа ви или за тяхното разрушаване?
Ако си поставите като приоритет да съхраните любовта в семейството, то в периода, когато имате малки деца, това ще ви помогне в отношенията с мъжа ви.
Помислете и размишлявайте!

Ема изобщо не сваляще поглед от съпруга си. Болезнено желаеше да привлече вниманието му, но не притежаваше умението да го увлича и запленява. Ема не знаеше как да го прикани да разкаже за нещата, които не знаеше. Тя присвиваше леко устни, щом той започнеше да говори за някоя жена. Неодобрително свеждаше поглед, когато той  споменаваше името на съседката. Не изгаряше от желание да чуе някоя новина за нея.

Може би съпругът ѝ при първата им среща е бил привлечен от непокварената свежест на Ема. Била е младо момиче, което не се бе сблъсквало с интриги, клюки, издигане в кариерата, …. Тя имаше големи сини очи и нещо, което другите нямаха – искреност и вярност. Но сега всичките ѝ добродетели бяха недостатъци за Борис.

Той се нуждаеше от съпруга, която може да долявя посоката на промените, да пригажда стила си към господстващата мода, да бди над него и да го предпазва. Искаше съпругата му да разбира бързо и да умее да се приспособява към всяка компания.

Вместо това, Ема беше обременена жена, която в суетата си, беше готова да обиди всеки, който не ѝ допадаше.

А съседките клюкарстваха зад гърба ѝ:

– Никога няма да има дете, ако не се постарае поне малко пред него, – усмихваше се предизвикателно Кера.

– Какво иска от него; – тръсваше русата си грива Елеонора.-  Той е толкова чаровен и красив мъж.

– Не може да му прости, че го е видяла с Дора под ръка, – отбеляза Милка. – Нали е прекалено амбициозен, подмазвал се е, за да се издигне, а тя не го разбра.

– Познавах баща му и дядо му, – подзе баба Мара. – Те бяха много амбициозни и алчни. За тях желанието да притежават много и да имат неограничена власт, е стимул за издигане.

– Понякога я съжалявам, – каза тъжно Надя. – Тя иска да живее по-скромен живот, но лошото е, че изисква от него да харесва същото.

– Тогава е трябвало да вземе по-скромен и не толкова амбициозен мъж, – подскочи Кера.

– Той няма да се примири с незначително бъдеще, – каза баба Мара. –  Никога няма да допусне, тя да застане на пътя му

– Тя ще го принизи ако може, – с въздишка каза Елеонора.

– Не и тя, – поклати глава Ангелина.

Каквото и да говореха за нея, Ема се чувстваше нещастна. Тя обичаше, но беше отхвърлена. Бе станала жертва на амбициите на един мъж. На Борис му трябваха много пари, а баща ѝ ги имаше….. Жалко за бляновете и мечтите ѝ. Щастието, семейството и децата се бяха превърнали в химера ……