Венелин се мръщеше, а дядо му Стоян го напътстваше:

– Не осъзнаваш ли, че когато негодуваш срещу някого, все едно си го поставил в затвор и си останал да пазиш вратата на килията му, която е изпълнена с омраза.

– Но аз трябва …, – възпротиви се Венелин.

– Ако си тръгнал да уреждаш сметки, никога няма да си починеш, – прекъсна го старецът.

– Глупости! Ще му натрия носа и готово, – гневно реагира Венелин.

– Дори да смяташ, че този против теб ти дължи извинение, той може да не се съгласи на това. Едва ли ще се покае, защото може да не иска да се промени.

– И все пак аз ще му докажа …- стисна силно юмруци Венелин.

– Ако се стремиш към отмъщение, никога няма да получиш справедливост. – наблегна дядото.

– Дори и да е така, пак ще …

– Помисли, – старецът погледна с тъга внука си, – ако си отмъстиш, това ще бъде ли достатъчно?

– И какво? Нима наистина негодуванието е затвор за противника ми? – присви очи Венелин.

– Не поставям под въпрос това, че си бил наранен, – въздъхна старецът. – Само се питам: Твоето негодувание ще изцели ли раните ти?

– Какво да правя? – попита тихо Венелин.

Дядо му го погали по главата и го посъветва:

– Вместо цял живот да охраняваш затворническа килия, по-добре повери нараняването и раните си на Исус.

Времето бе чудесно. Марко изкарваше колата си от паркинга на универсалния магазин и когато минаваше край красивия Мерцедес на Ванко се чу леко:

– Хрус.

Стомахът на Ванко се сви, когато видя как Марко излезе от колата си, огледа щетите, които бе нанесъл, след което се поклани и се помоли:

– Скъпи Господи, моля те, прости ми, че съм толкова занесен и непохватен. И моля Те, дай милост на този скъп приятел, когато види огромните щети, които причиних поради чиста небрежност. Осигури, каквото е необходимо, докато той вземе тази кола, за да я поправят. Благодаря Ти, Господи. Амин.

Марко бързо се качи в колата си, махна с ръка и усмихвайки се широко, изкрещя през прозореца.

– Всичко е наред, приятелю. Представих щетите ти пред Господа. Благодатта е прекрасна.

Марко имаше доста силни съмнение, че нещата ще се оправят отведнъж с Ванко, без значение колко искрена бе молитвата му. Дори и ние с вас знаем това, но …

Бог не казва: „Просто се моли и Аз ще ти простя“.

Всъщност Той изисква от нас: „Спри да се молиш, докато не оправиш нещата“.

Когато вие сте били причината за нараняване на някой, по какъвто и да е начин, имайте сърце на слуга. Спрете, отидете при него и се примирете, преди да правите друго.

Христо бе обвинен несправедливо и това му причини голяма болка.

Той се опита да зарови огорчението си дълбоко в себе си и да забрави, но това не му помогна, а изостряше още повече нещата особено, когато след поредното обвинение спомените се връщаха.

Болката от миналото се превръщаше в грешки и страдание в бъдещето.

Христо оставаше безсилен, когато бе смущаван отново от някое безжалостно нараняване. Губеше контрол над чувствата си, които толкова много искаше да ги прикрие.

– Какво да направя за да разсея и премахна тази болка? – питаше отчаяно Христо приятеля си. – Не мога да овладея гнева си.

– Нима смяташ, че като натъпчеш всичко навътре, ще забравиш и изтриеш случилото се? – с въпрос му отговори Захари. – В крайна сметка рано или късно тези чувства ще излязат на повърхността.

– И какво ме съветваш да направя?

– Бъди честен относно нараняванията си в миналото …..

– Само това? – бързо го прекъсна Христо. – Каква полза ще имам от едно признание?

– Трябва да се научиш да прощаваш, – подчерта явно Захари. – Това е може би най-важното за теб.

– Да прощавам?! – възкликна Христо, – Лесно е да се каже.

– Виж, Бог ни е простил и ние трябва да прощаваме ……

– Това е непосилно за мен, – Христо отново прекъсна приятеля си и се хвана с две ръце за главата.

– В противен случай, ти се изкарваш по-голям от Господа, – укори го Захари.

Христо трепна. Тръсна глава и вече успокоен каза:

– Бог е над всичко. Трябва да се науча да прощавам …. Господи помогни ми да го направя.

Минеше ли облак, бързо се изливаше или подгонен от вятъра потегляше нанякъде. В такова време никъде не може да се излезе, но Дичо и Хари се бяха събрали и както обикновено си бъбреха.

– Представи си едно обикновено тяло, – обясняваше Дичо. – Един ден левият му крак получи лека травма. Подпухва, а десният крак получава допълнителна тежест при ходенето. Това продължава, докато левият крак оздравее. Или към очите се насочва прах и ръцете инстинктивно се повдигат, за да ги предпазят.

– Разбирам на къде биеш, – усмихна се Хари. – И аз се сещам за подобен пример. Температурата на мозъка се повишава. Последва прозявка. Тя разтега челюстта, за да увеличи притока на кръв. И не само това. Предизвиква рязко вдишване, с което се охлажда кръвта насочена към мозъка.

– А сега всичко това съпоставете с начина, по който човек реагира в различни ситуации, – предложи Дичо и веднага представи своя. – Аз съм получил тежко известие. Изпаднал съм в шок от вестта. Какво ще направиш тогава?

– Ще остана с теб, докато всичко отмине.

– Вкопчваш се в мен, докато напълно се възстановя, – потрива доволно ръце Дичо. – А сега си представи, че Петър от нашия клас те е обидил жестоко…….

– Единствено родителите ти могат да те дистанцират от нараняването и да предложат по-добър изход за в бъдеще, – бързо реагира Хари. – А сега ти си представи. Тревогата ти нараства. Непрекъснато си повтаряш: “ Как ще се измъкна от тази каша?“

– Ще се намеся и ще ти помогна да се справиш с проблема, – Дичо тупна с ръка по крака си. – Нали за това съм ти приятел, да ти донеса облекчение и утеха.

– И до какъв извод стигнахме? – попита Хари.

– Във тялото всичко е така съединено, че болката на една част се усеща от всички му останали части, – отбеляза Дичо.

– А как е при хората?

– В една здрава общност людете също са чувствителни към радостите и скърбите на другите, – довърши заключението си Дичо.

– А сега си представи, че окото се опитва да скрие нараняването от ръката, – Хари предизвика Дичо за нов размисъл със ситуация, корено различна от предишните. – Какво ще последва?

– Тялото ще се изолира и нещата ще се объркат.

– Чудно ли е, че сме най-здрави, когато умишлено решим да разчитате на околните да ни подкрепят и защитават?

– Понякога се опитваме да направим същото и за тях?

Двете момчета се засмяха и погледнаха навън. Небето бе избледняло, а слънцето весело се усмихваше.

Васил прекалено много се напрягаше. Ставаше рано и си лягаше късно. Изстискваше до край всеки час от дневната светлина.

Това го изтощаваше, за това нямаше време да обръща внимание на всичко около себе си. Беше сляп за природните красоти.

Какво предизвикваше всичко това? Как мислите дали тази прекалена заетост не е просто начин за скриване на много дълбоки рани?

Да, Васил нарочно гледаше да е постоянно заангажиран, за да не разсъждава върху нанесените му наранявания, които му причиняваха болка и страдание.

Той се страхуваше от тишината и се насилваше бързо и в срок да изпълни всяка задача, но животът под тиранията на неотложните задължения и отговорности заплашваше да унищожи самият него.

– Какво трябва да направя, за да не съсипвам живота си? – питаше се Васил.

А след това си отговаряше:

– Може би е нужно да включи моменти на спокойствие в забързаното ми ежедневие, за да мога да работи пълноценно. Трябва да си осигурявам по-често почивки.

Мъчителни мисли му пречеха да планира нещата, както трябва:

– Как мога да избегна болката и мъката, които са се притаили в сърцето ми? Как да ги преодолея?

След много размисъл Васил откри своя метод, отдалечаващ го от стреса и напрежението, на които се бе подложил.

Той притихваше в мълчание за малко време, вземаше списъка на задачите и ги полагаше пред Господа. В Божието присъствие Васил оставаше болките си и позволяваше на Бога да излекува дълбоките му рани.

Господ вижда, знае и чува, не се съмнявайте в това. Позволете Му да ви успокои чрез любовта Си. Нека той разпали нова надежда за бъдещето ви.