Хората започнаха да се вълнуват все по – малко от избори, съставяне на нов парламент и ново правителство. Техните грижи и проблеми от ежедневието им създаваха доста трудности.

Една група от млади мъже се вълнуваха от въпроси, които обсъждаха при всяко свое събиране.

Днес дебатът не бе по-различен. Всеки споделяше мнението си и знанията си по разглеждания въпрос.

– Все повече и повече научни и медицински изследователи откриват, че значителен брой сериозни заболявания, включително някои от най-смъртоносните, са хронични по природа, свързани с избора ни на живот и начина, по който мислим или обработваме емоциите си, – започна Никола доста настървено.

– Гневът със сигурност е една от негативните емоции, които са свързани с голямо разнообразие от заболявания, – потвърди Данчо.

– Бог не е създал човешкото тяло, за да поеме дългосрочен гняв, вдигна показалеца си нагоре Данаил, – Медицината поставя високия холестерол, тютюнопушенето и гнева на равно, когато става въпрос за тяхното разрушително влияние върху човешкия организъм. Жалкото е, че гневът има както незабавни, така и трайни ефекти.

– Освен това тялото произвежда прилив на адреналин, за да се справи с кризата, – продължи да разяснява Спас. – Това дава на човека по-голяма сила да се бори или да избяга възможно най-бързо от създалата се ситуация. Адреналинът може да бъде както приятел, така и враг.

– Когато гневът е потиснат, тялото продължава да произвежда адреналин в малки количества, за да се справи с възприетата опасност, която ума и сърцето показват, че съществува, – Антон подкрепи Спас. – С течение на времето постепенното натрупване на адреналин и други хормони в човешкото тяло го увреждат.

– Вместо да признаят гнева си, хората са склонни да приписват негативните физически симптоми на стреса, – поклати глава Пламен, – защото или не осъзнават, или отказват да признаят, че гневът е виновен.

Обади се и сладкодумния Хари, той намираше случаи, с които да потвърди казаното:

– Веднъж един лекар ми каза: „Изглежда една трета от моите пациенти са на лекарства за стомаха, една трета са на болкоуспокояващи, а останалите са на транквиланти“. Повечето от тях не биха имали нужда от тях, ако се справяха с емоционалните проблеми в живота си.

Настъпи тишина, всеки обмисляше чутото, а Хари разказа следния пример:

– Преди известно време, в края на църковна служба, един мъж излезе напред . Беше приведен и се подпираше бастун. Беше чул пастирът да говоря за отрицателните физически ефекти на гнева и каза: „Лекарите ми казаха, че инсултът ми е причинен от гняв. Във формата, в която съм днес, съм заради гнева. Пастирю, кажете на хората, че гневът може да им причини това, което стори на мен“.

– Нито един проблем и никакво количество гняв не си струва да се задържите, ако разрушава здравето ни, – заключи Здравко.

Навън бе облачно. Канеше се да вали, но не бе студено. В такова време хората си седяха у дома. На никой не му се излизаше навън.

Дядо Кирил седеше във фотьойла, потънал в своите старчески мисли.

Изведнъж Стоян се втурна в стаята и задърпа старецът си:

– Дядо, виж, какво пише тука?

– Какво? – попита вяло стареца, сякаш се събуждаше от дълбок сън.

– Учени са направили проучване и са установили, че само една лъжа може да повлияе на човешкото здраве.

– Я, я … – дядо Кирил се понадигна, вглеждайки се любопитно във внука си.

– Оказва се, – възторжено каза момчето, че скриването на истината, увеличава риска от развитие на сърдечни заболявания.

– Какво? – невярващо опули очи старецът. – Лъжите причиняват сърдечни заболявания?!

– Ето виж сам, – Стоян даде вестникът на дядо си.

– Я чети, че очилата ми останаха в другата стая, – помоли го дядо Кирил.

– „По време на изследването, – започна да чете Стоян, – експертите анализираха два модела за регулиране на емоциите: повърхностни и дълбоки. При първия тип човек демонстрира чувствата си пред другите, а вторият включва прикриването на истински мисли“.

– И какво станало? – нетърпеливо се обади старецът.

– „Когато човек произнася лъжа изпитва стрес, – продължи четенето си Стоян. – Ако правите това редовно, се увеличава натоварването върху сърдечно-съдовата система, която първа пострадва поради възникване на нервни ситуации….“

– Я, гледай ти каква била работата, – зацъка с език дядо Кирил.

– „В резултат на това вероятността от инфаркти и инсулти се увеличава значително“.

– И какво излиза? – почеса се по главата старецът. – Казването на лъжа не е полезно не само от морална гледна точка, но и поради увеличения риск от здравословни проблеми.

Стоян само поклати глава в съгласие.

На 31 юли 2001 г. канадският писател Хауърд Енгел отворил сутрешния вестник и … не могъл да разпознае буквите. Текстът, който бил на родния му език, му се струвал като непознати йероглифи.

Той имал ясно съзнание, но думите не се разпадали на познати от детството букви. Те се превръщали в някаква лигатура, която мозъкът не можел да прочете. Това било едно от последствията на скоро прекаран инсулт.

Въпреки, че писателят не можел да чете, той продължил своята литературна работа. Мозъкът му  много добре си спомнял, как се пишат думи.

Енгел както преди майсторски съчинявал и можел дори да запише измисленото, защото работела моторната му памет. Проблемите започвали, когато той се опитвал да прочете написаното.

Подобни нарушение при четенето се наричат алексия и често се придружават от неспособност да се пише и нарушение на речта при пълно запазване на интелекта.

вечер, родители, апарат, топчици, морфин, жици, щипки, действителност, чудо, Ана бе само на година и пет месеца месеца. След менингита поличи инсулт и бъбречна недостатъчност.

Детето бе в болницата и в кома. Към него бяха включени машини, които поддържаха живота ѝ.

– Това не е Ана, а само тялото ѝ, което не може да диша самостоятелно, – каза лекарят.

– Това означава ли, че дъщеря ми е мъртва? – С насълзен очи попита Людмила, майката на момиченцето.

Лекарят само кимна с глава.

– Тогава нека нейните органи да послужат на някой друг, – каза тъжно бащата на момиченцето.

Така бе взето решение, Ана да бъде изключена от поддържащите я машини, а органите ѝ да се дадат за трансплантация.

За последната вечер, която родителите на Ана щяха да прекарат с нея преди да я изключат от апаратите, които поддържаха живота ѝ, майка ѝ купи топчици, които малката ѝ дъщеря толкова много обичаше.

Започнаха да изключват апаратите, лампите угаснаха. На момиченцето биха морфин.

Людмила прегърна освободената от жици и щипки Ана. Струваше ѝ се, че това е някакъв сън, а не действителност.

– Ана, ти знаеш колко много те обичаме, – Людмила вярваше, че дъщеря ѝ я чува…..

Детето бе толкова топло. Който и да я погледнеше, ще реши, че само е заспала.

Людмила целуна дъщеря си. И стана чудо. За изненада на лекарят и медицинския персонал момиченцето започна самостоятелно да диша.

Множество очи се насълзиха от възторг и радост.

Милена е естествена блондинка. Не можеше да се каже, че е глупава, но като се казва и при по-старите жени се получават гафове.

Заболя я ухото. Джипито  ѝ предписа преди лягане да пъха тампон от памук в ухото, който предварително е намазан с мехлем. Дори ѝ бе обясни, как да го направи.

Но за беда, тампона остана в ухото, то стана горещо, а болката непоносима. Трябваше нещо да се направи.

Милена взе такси и отиде направо в болницата. Почака в приемната, докато сестрата я покани да влезе в кабинета.

Доктор Добромиров бе много уморен, тази нощ им бяха докарали хора от две катастрофирали коли, след това имаше пребит младеж след запой с приятели, един инсулт и инфаркт на двама възрастни, … с други думи много тежка нощ.

– Кажете от какво се оплаквате, – уморено каза Добромиров.

– Тази седмица ме болеше ухото, ходих при нашият лекар и той ме посъветва … – и тя му разказа цялата процедура с тампона и какво се бе случило.

– Елате и седнете на този стол, – каза Добромиров – и се приготви да измъкне от ухото на девойката чуждото тяло.

Приготви инструментите си и насочи огледалото, което висеше на челото му към злополучното ухо.

Той внимателно го огледа, но там нямаше нищо, смръщи вежди и високо каза:

– Странно, но в това ухо не виждам никакъв тампон.

Милена мило му се усмихна:

– Не е изненадващо, защото, това е другото ухо.

Добромиров повдигна рамене изненадано и попита:

– А защо не ми казахте още в началото?

– Вижте, аз не съм лекар. Та вие дори не ме попитате, кое е ухото. Предположих, че това си е някаква ваша методика ….. и не се намесих, не исках да ви се бъркам в работите.

Добромиров въздъхна дълбоко, загадъчно се усмихна и освободи ухото ѝ от тампона, който и създаваше неприятности.