Марин навярно бе чул стъпките на Радка по стълбите, но не се разсея. Той беше твърде съсредоточен върху работата си.

Радка надникна от вратата. В нея се бореха гневът и любовта. В погледа на Марин тя прочете пълна концентрация. Изражение, което ѝ бе познато до болка.

Мускулестото тяло на Марин беше наведено над масата. Пръстите му подреждаха сложни детайли. Лицето му бе замислено и съсредоточено. Изглеждаше щастлив и погълнат от работата си.

– Защо ме излъга? – прокънтя гласът на Радка в тишината.

Марин изтърва детайла, който държеше в ръцете си.

– Стреснах се, – усмихна се Марин. – Кога съм те излъгал?

– Останах с впечатление, че Галя те е съблазнила един път, а вие сте го правели от няколко месеци.

– Глупости, – възмути се Марин, – казах ти, че беше само един път.

– Но тя е бременна от три месеца, – троснато отвърна Радка.

– Не е възможно, – стъписа се Марин. –  ние го направихме ….. преди две седмици.

– Бременна е, личи си по фигурата ѝ, –  настоя на своето Радка.

– Не съм те излъгал, – каза Марин. – Случи се една седмица след панаира, а това бе преди две седмици. Това беше първият и последен път.

– Тогава Галя как може да е сигурна, че е бременна от две седмици?

– Не знам. След колко време една жена може да разбере, че е бременна?

– Нима наистина не знаеш? – Радка бе изненадана от наивността на Марин.

– Никога не съм се интересувал от тези неща. Чакай, – нещо просветна в главата на Марин, – преди три седмици Галя се движеше с ……

– Да, тя беше с приятеля си Теодор, –  плесна с ръце Радка.

Марин пламна.

– Тогава бебето трябва да е негово. Ти не си бащата, –  засмя се Радка.

– Така ли е наистина? – Марин се страхуваше дори да се надява на такъв вариант.

– Разбира се. Ако бе се влюбила в теб, нямаше да те отбягва след това и да не ти говори. Това обяснява поведението ѝ.

– Мислех, че постъпва така, защото нямах много желание да се оженя за нея, – каза Марин.

– Нима не разбираш? Тя никога не те е харесвала. Просто ѝ е трябвал баща за бебето. Вероятно Теодор, след като е разбрал, че е бременна, е избягал от нея. И точно тогава ти си бил в дома ѝ и си бил достатъчно глупав, за да се хванеш на въдицата ѝ.

– О, благодаря на Бога. Тя беше толкова изкусителна в началото, а след това все ме отбягваше. Не съм си и помислил, че може да си играе с мен.

Радка и Марин отдавна се харесваха. Марин се чувстваше много виновен за глупостта, която бе избършил,но сега се радваше, защото нещата се бяха наредили по чуден начин.

Той беше готов да се ожени за Галя, защото се чувстваше отговорен, за появата на детето, но когато разбра истината, той реши да не я поглежда изобщо, но не само нея, но и другите момичета, за да не направи някоя нова глупост, за която по-късно да съжалява.

Веднъж при един мъдрец дошла красива девойка, обляна в сълзи:
– Какво да правя? Винаги се опитвам да бъда любезна, с добро да се отнасям към хората. Никого не обиждам. Помагам на всеки с каквото мога. И въпреки че съм приятелски настроена към хората, вместо благодарност и уважение, получавам обиди и горчиви подигравки. Дори някои открито враждуват с мен. Не съм виновна в нищо, а всичко това е толкова несправедливо и обидно до сълзи. Посъветвайте ме какво да правя!
Мъдрецът я погледнал и казал:
– Съблечи се гола и така прекоси града.
– Да не сте луд,- възмутила се красавицата.- Ако се покажа така, всеки би ми посегнал и кой знае какво би направил с мен.
Тогава мъдрецът отворил вратата и поставил на масата огледало.
– Ето виждаш ли, – казал той, – ти се страхуваш да се покажеш гола пред хората. Тогава защо ходиш в света с разголена душа? Тя е като тази разтворена врата. Всеки, който не го мързи ще влезе през нея. И ако види в твоите добродетели, като в огледало, как се отразяват неговите пороци, ще се опита да те оклевети, унижи и обиди. Не всеки има смелост да признае, че някой е по-добър от него. Нежелайеки да се променя, порочния човек враждува с добрите хора.
– Тогава какво да правя? – попитала девойката.
– Ела, ще ти покажа моята градина, – предложил мъдрецът.
Водейки момичето през градината си, мъдрецът казал:
– Много години аз поливам тези прекрасни цветя и се грижа за тях, но никога не съм обръщал внимание как разтварят пъпките си и цъфтят, но след това се наслаждавам на красотата и аромата им. Така и ти бъди като цветята. Разкривай сърцето си без да бързаш, незабележимо. Виж кой е достоен да бъде твой приятел, и кой не заслужава това. Кой полива цветето с вода и кой разрушава венчелистчета и ги тъпче с краката си …

Младен почти беше завършил работата си по вратата, която гравираше. При възтановяването на църквата, му бяха дали да направи нова врата, защото старата бе прогнила.

Младежът прекара цял час в поправка на косата на една от умните девици и още малко поработи върху усмивката на една от глупавите. Но още не бе сигурен как щяха да приемат работата му.

Ана влезе тихо и погледна към вратата. Изненадана, вдигна ръка към устата си и задържа дъха си.

– Като живи са! – възкликна Ана.

– Просто на всяка от тях ѝ придадох индивидуалност, – Младен се опита да се покаже скромен.

– Какво говориш? – очите на Ана изкряха възторжено. – Изглеждат сякаш ще тръгнат напред всеки момент и ще проговорят.

– Благодаря, – Младен се зарадва на похвалата, но наведе глава.

– Те са толкова различни, – каза Ана. – Как ли ще се възприемат от другите?

– На брат Никодим му хареса, той я видя вчера.

Който и да я погледнеше не можеше да не трепне. От двете страни на вратата имаше по пет девици. Умните пируваха на сватбата, а глупавите гледаха отвън. Те бяха обърнали лампите си с дъното нагоре, за да покажат, че в тях няма масло.

Младен беше копирал модела на старата врата, но беше прибавил и нещо от себе си. На новата врата девиците не бяха еднакви.

Едната беше много красива, на раменете на друга се стелеха буйни къдрици, трета плачеше, четвърта като че ли палаво намигваше. Младен им беше придал живот и те не изглеждаха сковани и безжизнени, както на старата врата.

– Е, – каза Ана, – в Библията не се казва, че са били еднакви, а само, че пет са проявили разум да се подготвят  предварително, а другите пет са отложили това приготовление до последната минута, за това са пропуснали и празненството. Но какво ще каже майсторът ти Асен, та ти още си само чирак?

– Той се интересува само от парите, които ще получи, – махна с ръка Младен.

– Ти си по-добър в занаята от него и всички го знаят. Може би затова той те мрази. С това гравиране за пореден път си доказал таланта си, а майстор Асен може да те накара да съжаляваш за това.

– Все гледаш на нещата от мрачната им страна, – засмя се Младен.

– Надявам се да греша, – каза Ана и тръгна да излиза.

– Ана, радвам се, че ти хареса, – Младен искаше още малко да я задържи, беше я харесал отдавна, но не смееше да ѝ каже.

Ана му махна с ръка за довиждане и си отиде.

Вратата в другия край на залата се отвори и някой влезе. Зоя присви очи и разпозна Светослав.

– А, Зоя! – обади се той. – Търсех те. Искам да ти покажа нещо.

Светослав я изведе от залата и двамата тръгнаха към една заобиколена от цветя беседка. Двамата се настаниха удобно в нея.

– Знаеш ли какво открих? – Светослав извади от чантата си един разръфан, пожълтял ръкопис. – Това е препис на „За медицината“ от Целз. Той е бил не толкова лекар, колкото наблюдател на човешките същества,  съвременник на Плутарх. В труда му има едно чудесно приложение, в което се описва смъртта на Александър Македонски във Вавилон.

– И какво толкова е интересното? – попита Зоя.

– Александър умира в разгара на лятото. Между военачалниците му избухват борби кой да го наследи. Трупът на Александър е оставен, поне седмица, преди вавилонски и египетски балсаматори да се заемат с него. И тогава го намират чудотворно запазен.

Зоя изтръпна.

– Същите тези източници, – продължи Светослав, – говорят за божествеността на Александър. В тях се сочи, че въпреки силната горещина трупът узобщо не е започнал да се разлага. Александър е умрял по време на едно пиршество девет или десет дни по-рано. Тук се изброяват симптомите: гадене, силни болки, стомашни спазми и треска. – Светослав потупа ръкописа. – Целз смята, че Александър е бил отровен. Великият военачалник току-що се бил завърнал от сражения по границите с Индия, а там има една отрова, наречена арсен. В малки дози тя може да се използва за лекуване на стомаха. Това ме заинтересува, затова внимателно прочетох Целз, Плутарх и други коментари по въпроса. Арсенът е много силна отрова, която съществува под много форми и има различен мирис. Нейното въздействие е смъртоносно, но тя забавя и дори спира процеса на разложение и разпадане. Някои симптоми са очевидни. Ако трупът не е бил погребан или изгорен на клада, кожата пожълтява и изглежда златиста. Тя изпуска прах, приличащ на златисто покритие. Мисля, … – той замълча за малко, – че запазеният труп, който намериха, има общо със смъртта на Александър Велики. Сега разбираш ли?

– Тя не е светица, както предполагат всички? – ококори изумено очи Зоя.

– Мисля, че е така. Отстраних тънкото, наподобяващо восък, покритие от кожата и … веднага започнах да изследвам червения прах между пръстите на ръцете и краката и онова малко количество, което се виждаше по врата. Според мен, този запазен труп е жертва на убийство, отровена с арсен и погребана в градината, от където го изкопаха.

– Какво искаш да кажеш?

Светослав се изправи:

– Няма значение, Зоя. Най-добре е да оставим на Бога въпроса за светостта. Не се тревожи, никой няма да научи за това. Ще се погрижа за трупа.

Външната врата тропна.
– Мартине, у дома ли си?
– Да. Какво има, – недоволен глас прозвуча от стаята.
– Ела, имам изненада за теб.
Мартин неохотно показа глава на вратата на стаята си и влезе в хола.
– Давай …… Кои са тези? – попита Мартин, забелязвайки до външната врата жена и момиче.
– Това е твоята полусестра и нейната майка.
– Имаме един баща? – Мартин се намръщи.
– Да.
– Значи ти си изневерявал на мама? А ти на колко година си? – попита Мартин момичето.
– На 16.
– А аз съм на 18. Бил съм на две години, когато ти, татко, си имал друга жена! Сега разбирам защо мама ни напусна …. Един млад бизнесмен от съседния град я обичаше, за разлика от теб, татко ….
– Недей да съдиш! Какво знаеш ти.
– Тя правилно е направила, като си е отишла от такъв гад като теб, – Мартин присви презрително очи.
В този момен мъжът силно се ядоса и за първи път удари сина си по лицето.
– Да не си посмял така да разговаряш с баща си!
– Ти друго отношение не заслужаваш. Намерил си друго семейство, ха-ха-ха. Повече не съм ти нужен. Аз имам право на този дом, така, че тези да се измитат по-бързо от тук. Какво, няма къде да живеят ли?
– Имат, но Славка се нуждае от баща.
– Да си мислил по-рано за това. Или ти си живял с тях седмици и никакви командировки не си имал?
– Да, живеех с тях.
– Защо чак сега ми разказваш за всичко това?
– Понеже ти вече си достатъчно голям и трябва да разбереш.
– На мен не ми е необходима сестра, особено незаконнородена.
Бащата се слиса:
– По-добре посрещни гостите и слагай масата.
– Това си е твоето семейство, сам се грижи за него.
– Мартине, защо се държиш така?
– Ще се държа както си искам! – озъби се Мартин. – Махам се от къщи … Непознати в дома си не искам.
Бащата опита да прегърне сина си, но Мартин го отблъсна.
– Презирам те! Ти си недостоен за моята майка. Мама беше красива и независима. Не искам повече с теб да разговарям. Не желая изобщо да ви виждам.
Мартин прекоси стаята, взе си чантата и започна да хвърля дрехите си в нея. Бързо облече якето си и изтича на улицата.