Мариана  се закашля мъчително. Кирил внимателно я повдигна и намести възглавницата зад гърба ѝ. Той вече не издържаше да я глада в това състояние. А колко беше хубава, когато се ожениха. От тогава бяха минали 13 години. Беше му родила осем деца.

Сега тялото ѝ бе повехнало и измършавяло. Косите ѝ бяха посивели и лепнеха от пот по бледото ѝ чело.

– Ще ми простиш ли? – попита Кирил, когато пристъпът на кашлицата отмина.

– Отдавна съм ти простила, – опита се да се усмихне Мариана. – Знам, че работата те поглъща целия. Ти си щастлив само, когато работиш.

– Щастлив съм, когато ти си добре, – виновно отговори Кирил. – Виж донесъл съм ти нещо.

– Подарък? За мен?

– Разбира се, че е за теб, – засмя се Кирил, – да виждаш някой друг в стаята.

– Но това е медалът, който ти връчиха ….., – Мариана не можа да довърши, защото отново се закашля.

– Да той е, – съгласи се Кирил. – Накарах да му окачат верижка, за да можеш да го носиш като огърлица.

– Наистина ли ми го подаряваш? – В очите на Мариана се появи влага. – Ти си прекрасен човек.

– Не говори така, – засмя се Кирил. – Прекрасните мъже са най-лошите. – Надявам се скоро да се оправиш.

– Наистина ли вярваш в това? – гласът ѝ звучеше безнадеждно.

– Разбира се, че вярвам. Последния път лекарят остана много доволен от теб. Той каза, че състоянието ти се е подобрило.

– А за нас има ли подаръци?

Кирил се обърна. На вратата стояха децата му и се усмихваха, три момичета и пет момчета. Всичките бяха руси, като майка си.

– Как бих могъл да се прибера в къщи без подаръци за вас, – каза съвсем сериозно Кирил.

Децата се втурна към него.

– По-полека, един по един, ще има за всички!

Малките палавници възторжено притискаха до гърдите си получените подаръци. Всеки бе удовлетворен, защото баща им знаеше кой какво обича и от какво се интересува.

След това децата на пръсти напуснаха стаята, не искаха да притесняват болната си майка.

– Колко са щастливи, – лицето на Мариана сияеше.

– Ти ме дари с тези прекрасни деца, – каза Кирил. – Това е най-големият подарък, който можех да получа.

– През всичките тези години вярвах в теб. – каза съвсем тихо Мариана. – Ти правеше щастливи толкова много хора край себе си в дома ни. Бог те възнаграждава, защото си прекрасен човек. Ти си гений.

– Глупости, – възрази Кирил. – Аз съм практично мислещ човек с малко талант.

Мариана поклати глава.

– Бог те обича, повярвай! Тепърва ти предстои да получиш голямата награда.

– Не говори така. По този начин се говори само в църква …..

– Искаш да кажеш, когато хората се сбогуват, – поправи го Мариана. – Каквото и да стане, искам да мислиш за бъдещето си и децата. Обещай ми!

– Не, не….. – Кирил искаше да отговори, но гласът му пресекна.

Кърпичката на жена му цялата се обагри с кръв.

– Трябва да бъдем реалисти. Горе главата. – гласът ѝ се бе превърнал в дрезгав шепот. – Трябва да е възползваш от талантите си. Обещай ми! Така ще си ида по-спокойна.

Тя затвори очи и дробовете ѝ отново изсвириха…..

Размениха си телефонните номера и си набелязаха неопределени планове за връзка. И двамата усещаха, че тези запланувани действия няма да станат, но се бяха примирили предварително.

– Е, жела ти успех, – каза сковано Катя.

– Изследването ти изглежда обещаващо, – каза Марко, като по този начин се опита още малко да я задържи.

– Мисля, че се поувлякох малко. Пренебрегнах основното правило при такъв род изследвания, – усмихна се кисело Катя.

– Къде ще отидеш сега?

– Мисля да остана зад бюрото известно време, докато ми поставят нова задача, – много тихо каза Катя.

Марко хвана ръцете ѝ, погледна я в очите, привлече я към себе си и нежно я целуна. Двамата се отдръпнаха бързо един от друг.

– Късмет, Катя.

– Късмет и на теб , Марко.

Двамата дълго се гледаха в очите. Марко имаше чувство, че я вижда за последен път. Чувстваше се неловко, но мигът бе очарователен.

Ако се бяха срещнали по друго време и на друго място, може би щяха да излизат заедно на срещи и да се разхождат в някой огромен парк.

– Сбогом, – каза Катя и изтича навън.

Някой побутна Марко по лакътя. Когато се обърна, той видя побеляла жена, но забеляза, че очите ѝ греят дружелюбно.

– Това не е моя работа, младежо, – каза жената, – но мисля, че трябва а я настигнете.

Марко се огледа. Катя бе изчезнала.

– Може би сте права, но  …… такъв е живота, – тежко въздъхна Марко.

– Е, всички се учим от грешките си, – засмя се жената.

Марко също ѝ се усмихна.

– Смятам, че направихте грешка, като я оставихте да си тръгне, – каза жената, – но никога не е късно.

Марко грабна чантата си, обърна се към възрастната жена и ѝ каза:

– Благодаря ви.

След това усмихнат побягна към вратата с надежда, че ще настигне Катя и ще ѝ каже всичко, дори и до му откажеше……

 

Разговорите бяха замрели в стаята. Точно тогава поднесоха чая. На Кремена и направи силно впечатление сервиза. Беше направен от бял порцелан и имаше хармонични форми, които бяха съобразени с функциите на отделните части. По него нямаше излишни украшения и рисунки.

– От къде имате този сервиз? – попита Кремена.

– Той е подарък от господин Кочев, – обясни домакинята. – За моделът си е получил награда на доста популярен конкурс у нас.

– Сега се сетих къде съм виждала този сервиз, – обади се Зоя. – На някаква доста нашумяла изложба. Само че името на автора май беше друго. Започваше с Д ….. Името не запомних, но сервизът ми направи силно впечатление.

– Дамар, – помогна ѝ господин Кочев, като се усмихна притеснено. – Това е псевдонимът ми.

– Защо сте използвали псевдоним? – попита изненадано Кремена. – Не харесвате ли собственото си име? Според мен е глупаво човек да използва фалшиво име, все едно иска да скрие нещо.

– Глупости, – намеси се компетентно домакинята. – Почти всички хора на изкуството използват псевдоними.

На Мартин му бе дотегнал този разговор и реши да смени темата:

– Господин Кочев, чух, че искате да организирате изложба, на която да се представят всички постижение не само в техниката, но в други насоки.

– Да, – кимна Кочев самоуверено.

– Не се ли страхувате от организацията на такова мероприятие? – попита Зоя. – Как ще прецените, кое трябва да се покаже и кое не?

– Знаете ли, – започна малко неуверено Кочев, – когато човек мечтае, той намира път, колкото и труден да е той, за да осъществи мечтата си. За награда той вижда нещата преди другите хора. Това може да ви се стори и като наказание, всичко зависи от гледната точка.

– Искате да кажете, че идеята не ви е спечелила само приятели? – попита съчувствено Кремена.

– Много точно го формулирахте – и Кочев дари Кремена с усмивка. – Но аз не се оплаквам. Понякога и приятелството е първата стъпка към враждебността.

Кремена избухна в смях. Досега не бе срещала толкова очарователен и остроумен събеседник. Тя намираше, че идеите му са доста оригинални.

– Винаги ли търсите и намирате път за мечтите си, по толкова труден начин? – попита, вече съвсем сериозна, Кремена.

– Боя се, че съм се родил с тази болест, – каза Кочев.

Срещата тази вечер бе към края си. Гостите се надигнаха и се насочиха към вратата. Но в сърцето на Кремена се бе появило нещо ново, тя разбираше, че това няма да бъде единствената ѝ среща с господин Кочев……

Часовникът на кулата удари полунощ. София се въртеше в леглото и още не можеше да заспи. Мяукането на влюбен котарак, самотно скитащ на покрива, се промъкваше през отворения ѝ прозорец.

София стана, включи нощната лампа и се наведе над „съкровището“ си. Това бе дървено сандъче с наранена тук там дърворезба, в която тя съхраняваше множество събрани думи и изречения.

Всеки път, когато прочиташе нещо интересно от вестник или книга, записваше си го или изрязваше, ако това беше възможно, а след това го поставяше в сандъчето си. Тя запазваше всичко записано, което ѝ се бе изпречило на пътя, внимателно и грижливо, както скъперник  съхранява малкото си спестявания.

Щом се върнеше от работа, изваждаше сандъчето и започваше да препрочита готварски рецепти, пожълтели изрезки от вестници, стари плакати, откъси от романи, театрални сцени и стихове…..

Винаги заключваше вратата, защото я беше страх, че някой ще я изненада, когато се занимаваше с това.

За София четенето беше мания. От думите и изреченията, от всяко късче хартия, тя черпеше нови мисли, откриваше нови светове. Те изникваха пред нея като духа от бутилката.

Така тя се потапяше и бродеше в други, различни от нейния, по-добри светове, бягайки след усилената работа през деня в кръчмата. Това бяха светове изпълнени с тайни и загадки.

Тази вечер пред София не се откри никакво очаровани или вълшебство. Писмените знаци останаха мъртви букви върху стара хартия, който упорито отказваха да разкрият тайните си.

Причината не бе в думите и изреченията, а в самата София. Тя бе объркана. Препрочиташе многократно еди и същ ред, но бе неспособна да разбере написаното, само защото днес през деня Антон ѝ бе направил предложение за женитба.

В това състояние, тя не можеше да заспи. Дали да приеме предложението му? Мисълта да има съпруг събуди у нея приятни усещания.

Женитбата щеше да промени из основи битието ѝ. В живот ѝ щеше да влезе човек, който ще се грижи за нея. Той ще опознае всичките ѝ навици и предпочитания…. София отдавна копнееше за такава близост.

Антон ли бе мъжът, когото бе чакала? София го харесваше. Той се отнасяше любезно и с уважение към нея. Но дали би могла да го обикне? За това тя го бе помолила за известен период от време, в който да си помисли.

Все още се колебаеше, смущаваха я картини от семейния живот на други хора, на които бе станала свидетел.

Така я завари утрото, а през деня я чакаше много работа …..

 

Вратата се отвори с ужасно скърцане. Добрев за момент затвори очи и помоли Бог да му помогне.

Игнат стана от нара, скръсти ръце пред гърдите си и се изправи пред новодошлия:

– Кой ви изпраща? По чия поръка сте дошли? – попита Игнат.

– По волята на Бога, най-висшия авторитет на небето и земята, – каза смирено Добрев. – От негово име идвам да ви кажа, да престанете, докато не е станало много късно. Не се смесвайте с крадците, убийците и всякаква подобна паплач. Техните престъпления не са толкова опасни, колкото това, което сте замислили. Разпространявайки идеите си, все едно, ще подпалите бъчва с барут. Нима искате да вдигнете цялото общество във въздуха?

– Нямам такова намерение, – засмя се Игнат. – Аз обичам страната си. Но …… общество, което се е обърнало срещу правдата, не е ли осъдено на самоунищожение?

– Самият Бог е поставил, кой да властва над хората! – подчерта Добрев.

– Само като баща над децата си! – съгласи се донякъде Игнат. – Тази власт свършва, когато децата се научат сами да управляват. Власт извоювана чрез насилие и заграбване на чужди пълномощия с незаконни средства, трае само до тогава, докато властващите има достатъчна сила над подчинените. Истинската и законна власт има своите естествени граници.

– В Библията пише: „Всяка  власт идва от Бога“, – подхвърли като забележка Добрев.

– Наистина ли всяка власт идва от Бога? – Игнат постави под съмнение изказването на събеседника си. – Нима няма несправедлива власт? Всички ли, които са заграбили властта, са започнали да управляват с помощта на Бога? Ако това е така, това означавали, че властта на антихриста, ако някога бъде постигната, ще бъде законна? Всички набожни хора подобно на Павел са смятали, че властта произтича от Бога само, докато е справедлива.

Добрев изпита неволно уважение към Игнат. Разсъжденията му бяха задълбочени, не беше лишен и от идеи. Пред него стоеше човек, който вярваше в това, което говори. Добрев разбра, че този мъж не трябва да се унищожава, а да се спечели за Божието дело.

– Радвам се, че познавате Божието Слово, – започна внимателно Добрев. – Гордостта и високомерието ви насочват към неправилни разсъждения.

– Аз защитавам правилната страна, – подскочи Игнат. – Облягам се на разума си.

– Вие се задоволявате само с едно жалко отражение, – подчерта Добрев, – вместо да черпите от самия извор.

Игнат изрази недоумение, той очакваше разяснение от опонента си.

– Има Автор с когото изобщо не можете да се мерите, – започна спокойно Добрев. – Неговата Книга е много по-ценна от всички книги плод на вашия разум.

– И къде е тази книга? – невярващо разтвори ръце Игнат.

– Навсякъде, във всички страни на света, в Африка, Азия, Америка, Европа, … няма кътче от света, което да не е достигнала.

– Защо тогава нищо не знам за нея? – попита объркан Игнат.

– Вие не спирате да възхвалявате сетивата като източник на познанието, а затваряте собствените си очи пред истината, – Добрев хвана Игнат за рамото и го изтласка към малкото прозорче. – Хайде отворете си очите! Погледнете всичко навън, говоря ви за Книгата на Сътворението. Тя е дело на Светия Дух.

Навън се виждаха ливади и ниви, в далечината се синееха планини ……

– Вие и аз виждаме една и съща картина пред себе си, – каза Игнат, – само че вие го наричате сътворение, а аз природа. Искам да разкъсам мъглата от заблуди, догми и предразсъдъци, които ни пречат да прозрем явната истина.

Добрев поклати глава:

– Толкова сте близо до истината, а отказвате да я видите. Защо сте толкова упорит? Нима искате да станете сляп водач на стадото? Ако не можем да прочетем Книгата на Сътворението, причината е само една. Омърсили сме текста с нашите грехове, извратили сме разбирането за свободна воля, намесваме се в делата на Бога и им се противопоставяме. За това не сме в състояние да прочетем Писанието. Можем само да усещаме свещените думи, но ги виждаме като неясно очертания в безкрайното море на развалата. Нашата задача е да се върнем към истината за Сътворението и да очистим Светото Писание от обезобразяване, което са Му нанесли хората. Само така ще можем да прочетем Божието откровение. Дължим това на Господа и на собственото си спасение, за да влезем в Божието царство. Защото земният живот е бледо отражение на това, което ни очаква в небето.

– Говорите за небесния рай и живота след смъртта? – попита Игнат.

– Смъртта е врата към живота. Истинския живот започва едва, когато свалим от себе си тленната обвивка.

Игнат с презрение в очите възмутено каза:

– Кой ви дава правото да утешавате хората с отвъдното? Нима не виждате каква мизерия цари на тази земя?

– Съчувствам на ощетените и нещастните, – каза Добрев, – но в страданието има смисъл, то трябва да ни пречисти за вечния живот.

– Никога не съм се изправял срещу Бога, нито съм си мислил, че съм нещо повече от Него. Но нали Бог е дал ясно поръчение, да напълним земята и да я подчиним на себе си? Вместо да се надяваме на отвъдното, ние сме призвани да превърнем земята в небесна градина. Защо това да не стане с помощта на науката и опита придобит от хората преди нас? Не е ли по-добре да устроим живота си така, че да придобием най-голямото богатство?

– А кое е най-голямото богатство?

– Щастието, – отговори Игнат без да се колебае, – да се сложи край на нуждите и лишенията.

– Но ние сме дошли на земята да бъдем щастливи, подчинявайки се на Божията воля.

– Но тогава защо ни е дал стремеж към щастие?

– За да ни изпита. Да притежаваш всичко е проклятие много по-голямо от лишенията. Човек е много по-щастлив чрез онова, на което се надява, отколкото онова, което притежава.

– Това го твърдят хора, които притежават най-много, за да отнемат от другите това, от което не желаят да се лишат, – размаха ръце нервно Игнат.

– Елате и ни помогнете да изчистим Божието дело от петната на греха.

Игнат се разяри, присви очи, стисна зъби и изкрещя:

– Махайте се от тук! Напуснете веднага стаята!