Станчо бе навел глава.

– Думите му ме пронизаха като с нож. Те проникнаха дълбоко в мен, – оплака се той на приятеля си.

– Човек не е мъдър, ако не знае какво и как да го каже, – отбеляза Димо.

– Това си бе пълна обида, – тъжно въздъхна Станчо, – но не мога да се държа така, все едно нищо не е казал. Това е като рана.

– Раната може да зарасне, когато е наранено тялото, но все пак остава белег, – добави Димо. – Безразсъдните думи могат да унищожат човека, дори да го убият.

– Така е, – съгласи се Станчо. – Думите са станали причина за убийства, самоубийства и реални войни. Те убиват психологически.

– Ето, – Димо вдигна показалецът си на дясната ръка, – кажи на едно дете, че е глупаво и безполезно. И да порасне прекарва живота си опитвайки се да се отърве от съмненията, които си посял в него, – повдигна веждите си Станчо.

– Думите нараняват, те са токсични. Щом попаднат на земята, замърсяват всичко, – категорично заяви Димо. – Пръчките и камъните могат да ти счупят костите ти, но думите унищожават душата.

– Освен това, – поклати глава Станчо, – ако са прибързано казани, не са обмислени добре, водят до много тежки поражения.

– Иска ми се, – възкликна Димо, – да не наранявам някого по този начин, а да говоря думи, които привдигат, насърчават и успокояват човека.

Николов бе съдия.

Той бе измислил уникален подход за справяне с кражбите в магазините.

– Нека мият колите на паркинга на местния супермаркет упражнявайки общополезен труд, – бе предложил Николов.

Той се надяваше това да възпре бъдещите кражби и да послужи като ярко напомняне за последствията от нарушенията.

– Всяко действие има последствие. – казваше Николов. – Отговорността е важна.

Всяко прегрешение разкрива нелоялността към обществото.

Миенето на колите на обществени места служи за смирение, което насърчава към размисъл и отговорност.

Истинската свобода за човека идва, когато той признае грешката си, поправи се и прегърне Божията благодат.

Дядо Петко се оплакваше:

– Вчера усетих стягане в гърдите. Имах проблем с дишането и силни болки. Мислех, че съм получил инфаркт.

– Когато човек правилно разпознава симптомите, не бива да ги пренебрегва, – наблегна чичо Стоян. – Трябва да спре и да разбере – забеляза Митко. – Ако мислим, че тези признаци са за сърдечен удар, можем и да грешим. Възможно е това да се окаже реакция на тялото при стрес.

Михаил замахна с ръка:

– Сърдечните пристъпи са опустошителни и отнемат живота на твърде много хора.

– Но симптомите на духовен инфаркт също са опустошителни, – възрази Здравко.

– Духовен инфаркт? – реагираха учудено няколко човека.

– Това е, когато спираме да сънуваме, не желаем да се молим, губим вярата си, вече не се надяваме на нищо, спираме да обичаме, – поясни Здравко. – Вместо да прегръщаме живота, ние го анализираме. Не преследваме мечтата си, а се задоволяваме с нещо поносимо и предвидимо. Избираме скуката, защото тя просто има повече смисъл.

Стефан се намести по-добре на стола си и добави:

– Като деца се раждаме с духовен компас, чрез който получаваме големи очаквания. Като възрастни животът обикновено се превръща в поредица от изчислени рискове. Приключението е анулирано и очакването умира. Задоволяваме се с … ами … по-малко.

– Но тъй като ние познаваме причините, поради които спряхме да живеем, мечтаем и вярваме, можем да обърнем техните ефекти върху нашия живот. А именно да преследваме мечтите си и да се борим за съдбата си, – обади се Марин, мълчаливецът в групата.

– По същия начин можем да променим това, което влиза в сърцето ни и се научим как да упражняваме Божията истина, с една единствена цел да обърнем дългосрочните ефекти на духовния инфаркт.

Стоян стоеше смутен в стаята си. Майка му надникна и само по стойката му разбра че нещо тревожеше сина ѝ.

– Какво те измъчва? – попита тя.

Стоян вдигна глава. В очите му се четеше болка и отчаяние.

– Как отразявам Исус в живота си? – Стоян сбърчи нос.

– Неговата светлина в нас разкрива тъмнината на греха, бунта и невежеството в света около нас, – обясни майка му.

– Да, но те ме отхвърлят, – смръщи вежди Стоян.

Майката се усмихна:

– Това е напълно естествено. Щом те живеят в тъмнина, светлината в теб ги кара да се чувстват неудобно.

Стоян само въздъхна, а майка му продължи:

– Нашия свят живее в духовен мрак. Хората са отделени от Бога, но те са се приспособили и се чувстват комфортно в „зоната на здрача“.

– Все пак могат да видят, сравнят и да преценят, – вметна Стоян.

– Те може да не са в състояние да „видят“ ясно Бог, другите или себе си, но виждат достатъчно добре, за да „се справят“ в живота.

– Как мога да им покажа Исус? – прозвуча отчаяние в гласа на Стоян.

– Когато човек, който принадлежи на Исус Христос, живее живот, който отразява:
Неговата почтеност, морал и чистота; Неговата святост, праведност и истинност; Неговата доброта, благочестие и благодат.

Стоян само махна с ръка, а майка му прибави:

– Светлината в твоя живот може да накара другите да реагират със спонтанно отхвърляне, но бъди насърчен! Светлината не само разкрива тъмнината, но и царува над нея.

Димитър погледна приятеля си Илия предизвикателно и попита:

– Защо Бог ни дава толкова много? Не ти ли се струва, че бихме могли да съществуваме с много по-малко?

– Бог можеше да направи света ни плосък и дори сив, – наклони главата си на една страна Илия, – нямаше да разберем разликата, но не го направи.

– Защо е дал на цветето аромат, а на храната вкус? – зададе нов въпрос Димитър.

– Какво каза Исус? – Илия повдигна вежди. – „Ако вие, коравосърдечни и грешни човеци, знаете как да давате добри дарове на децата си, няма ли вашият Небесен Отец да дава добри дарове на онези, които Му искат?“

– Всеки дар разкрива Божията любов, – отбеляза Димитър, – но никой дар не разкрива любовта Му повече от даровете на кръста.

– Даровете на кръста ….., – повтори като ехо Илия.

– Да, – усмихна се Димитър. – Те дойдоха не увити в хартия, а в страст. Не покрити с панделки, а поръсени с кръв.

– Ако отворим тези дарове, какво мислиш, че ще последва? – поинтересува се Илия.

– Ще чуеш тих глас, който ще ти пошепне: „Направих го за теб“, – отговори Димитър.

– Какво ли не прави Бог, за да спечели сърцето ни?! – констатира Илия.