Падна сняг. Марин гледайки снега си каза:

– Трябва да махна този сняг от двора си и от тротоара. Аз съм отговорен за това.

Минувачи спряха да гледа, как Марин рине сняг.

Един от тях попита:

– Този човек знае ли колко глупаво постъпва?

Друг добави:

– Снегът е замръзнала вода. Той просто сам си изчезва. Защо му е нужно да го премества от едно място на друго?

– Риненето на сняг е измислено от индустрията за снегопочистване, – засмя се друг. – Това е трик за да си продават снегопочистващите машини. Аз не се хващам на това.

А трети заключи:

– Като е глупав да рине!

Двама приятели Стефан и Атанас пътуваха през проход високо в планината.

Натъкнаха се на тяло лежащо в снега. В него имаше още живот.

– Да помогнем на този човек, – предложи Стефан.

– Ще загубим живота си, ако се натоварим с него, – смръщи вежди Атанас.

– Не можем да оставим човека да умре в снега, – състрадание се изписа на лицето на Стефан.

– Аз тръгвам. Както искаш така направи. Щом желаеш влачи го, но с него и ти ще умреш.

Двамата се сбогуваха.

Стефан вдигна замръзналия на гърба си. Едва го носеше, но не се отказа.

Постепенно топлината на Стефан, която се увеличаваше с напрягането му, затопли измръзналия човек. И той се съживи.

Скоро двамата вървяха един до друг.

Настигайки Атанас, го намериха мъртъв, замръзнал от студ.

Румен се суетеше тази сутрин. Стана, но не побърза да се приготви за училище.
Погледна часовника и викна:

– Пак закъснявам.

Той имаше толкова много дрехи и се чудеше:

– Какво да облека тази сутрин?

Искаше да бъде стилно облечен, безупречен.

Странно, въпреки голямото си старание да изглежда добре, трудно привличаше приятели.

Един път сподели с дядо си проблема и почти изплака:

– Може би нещо ми липсва.

Старецът потупа внука си по рамото и отговори:

– Човек е нещо повече от това, което виждаме, когато се срещнем с него. Виж, вътрешната красота е друго нещо. Тя не следва последната мода, не можеш да си я купиш от универсалния магазин.

– Каква е тази вътрешна красота? – попита Румен.

Дядото поглади брадата си:

– В Библията Исус не е описан като модел за красота и въпреки всичко хората го следваха и слушаха с часове.

– Изглежда у Него е имало нещо, което ги привлича, – намеси се Румен. – Какво е то?

– Вътрешна красота – сърцето и душата на Исус, – отговори дядото.

– А можем ли да станем като него? – попита с копнеж Румен.

– Това е предизвикателство, което Библията отправя към всеки от нас.

– А външната красота? – това много вълнуваше Румен.

– За нея нека се доверим на Бога, Който облича цветята и птиците с най-красиви премени.

Крум бе решил да се ожениш. Той смяташе:

– Намерил съм правилния човек, но защо Бог каза, че това не е моята съпруга?

Крум много харесваше това момиче, затова дълго се бори, но нямаше смисъл.

Един ден Бог му откри истинската съпруга.

– В началото не се чувствах влюбен в нея, – призна Крум, – но ще се подчиня.

Минаха години.

Един ден го попитаха:

– Какво мислиш за съпругата си?

Питащият знаеше, че Крум не бе влюбен в нея, когато се ожениха.

– Тя е прекрасна жена. Точно за мен. Когато се подчиних на Бога и се ожених за нея, намерих мир, цел и партньорство, които ме съпътстват и до сега.

Послушанието може да не е романтично, логично или лесно, но донася благодат.

Това, което Бог избира за теб, ще надживее, избраното, което смяташ, че е правилното.

Възможно е Господ да те призовава да се откажеш от нещо. Това може да бъде мечта, връзка или план.

Но помни едно, Неговото „не“ не те отхвърля, а те насочва към това, което отговаря на живота ти.

Христо сподели:

– Преди известно време открих три интересни неща за ерозията.

– Интересно, какво си забелязал? – попита приятелят му Генади.

Христо зае важна поза и започна да обяснява:

– Ерозията е бавна. Вместо да привлича внимание, тя действа тихо. Ерозията не е очевидна, а едва доловима.

– Тези проблеми ми напомнят за един по-голям в духовен план, – каза Генади.

– Така е, – съгласи се Христо. – Никой човек не става изведнъж подъл. Духовната ерозия става постепенно.

Генади сви вежди:

– Тя може да се случи при отделни хора, дори и в църква.

Христо поклати глава:

– В такива случаи човек трябва да се събуди и да разкрие колко се е отклонил от пътя, но това трябва да е обективно измерване.

– Какво толкова? – Генади се усмихна. – Спираме, поглеждаме назад и си спомняме, защо изобщо сме предприели това пътуване и какви са били първоначалните ни цели.

Христо въздъхна:

– Трябва от време на време да спираме и да преценим дали сме се отклонили от пътя.

– Защо?

– Защото без това, подобно на ерозията, няма да разберем как се случва, ако не го търсим.