Денят бе дъждовен и мрачен. Какво може човек да свърши в такъв ден? Апатията и скуката бе обхванала човеците и не им даваше никаква идея за инициатива или работа.

Миладин седеше на дивана и се бе умислил. Нещо измъчваше душата му.

Някой почука на вратата и преди да чуе „да“ се вмъкна в стаята. Усмивката на Спиридон предизвика недоволство и Миладин:

– Ти пък от къде цъфна? Кой вятър те довя?

– Какво си се омърлушил? – засмя се Спиридон. – Пак ли някакви философски въпроси разнищваш?

– Кога е роден Исус? – изстреля бързо въпроса си Миладин.

– На 25 декември, – светкавично отговори Спиридон.

– Сигурен ли си в това? – попита Миладин.

– Изненадващо ранната църква е следвала еврейската идеята, че началото и края на важните изкупителни събития са се случвали на един и същи ден…..

– Е, и? – прекъсна го недоволен Миладин.

Той знаеше, че приятелят му почва винаги от далече, когато обясняваше нещо, а това много го дразнеше.

– В началото на трети век Тертулиан е заявил, – продължи Спиридон, – че щом знае кога Исус е умрял, той може да уточни датата на раждането му.

– Каква е гаранцията, че не е сбъркал в изводите си?

– Никаква, но поне можем да разберем, защо Рождество се празнува на 25 декември, – уточни Спиридон.

– И каква е била логиката  на Тертулиан?

– Ако Исус е заченат на 25 март, отчитаме девет месеца, през които Мария е била бременна и стигаме до 25 декември.

– Това е много интересно, но кое му дава право да мисли така?

– 1 януари по-рано се е отбелязвал като ден, когато е обрязан Исус, осем дена от вечерта на 24 декември.

– Говори се, че християните започнали да “християнизират” местните езически празници на народите, които искали да евангелизират.

– Да, но 25 декември, когато е предполагаемата дата на раждане на Христос е била призната 100-150 години преди практиката на „християнизиране“ на езически празници. Затова е неразумно да се заключи, че тази дата е приета, за да задоволи езичници, както предполага популярната теория на „конспирацията“.

– И все пак, – съмнението човъркаше мозъка на Миладин.

– Вярно е, – продължи Спиридон, – че през 274 г. един римски император обявил 25 декември за „Деня на непобедимото слънце”, но това е около 70 години, след като християните се установили 25 декември като рождена дата на Исус. Освен това самият указ може да е бил издаден, за да премахне новосъздадения християнски празник.

– Кажи ми 25 декември ли е правилния ден?

– Това е, което знам по въпроса, – вдигна рамене Спиридон, – за другото ти сам решавай.

В стаята бързо се приготвяха, щяха да излизат. Цачо гледаше тази суетня и оставаше чужд на това приготовление.

Той приближи до жена си и каза внимателно:

– Съжалявам, скъпа, но не мога да дойда с вас в църквата. Знам, че е Рождество, но там ще се чувствам като лицемер. По-добре тук да ви дочакам.

Малко след това семейството замина с колата.

Цачо бе добър човек, внимателен и грижовен в семейството си, но не можеше да повярва историята на въплъщението, която се разказваше по Рождество в църквата.

Останал сам в дома си той се приближи до прозореца и се загледа във валмата сняг подгонени от надигащата се буря. След това седна във фотьойла и се зачете във вестника.

Няколко минути по-късно той се стресна от удар по стъклото. Последваха  го и други.

– Що за щуротия? Явно някой цели да ме раздразни, – каза си Цачо. –  Изглежда някой хвърля снежни топки по прозореца.

Той излезе навън, за да се скара на нахалника, но видя няколко птици сгушени в снега. Бурята ги бе хванала и те отчаяно търсейки подслон. Бяха опитали да прелетят през стъклата на осветения прозорец на къщата, но опита им бе неуспешен.

– Не мога да ги оставя така, ще замръзнат, – засуети се Цачо. – Ще ги приютя в плевнята.

Бързо облече палтото си, нахлузи галошите и се затича във вихъра от сняг към хамбара. Отвори широко вратата и светна лампата, но птиците не влязоха.

– Предполагам, че храната ще ги примами, – реши веднага проблема Цачо.

Бързо се върна в къщи, натроши хляб и излезе. Когато стигна пътеката към хамбара, той поръси трохите чак до отворената врата, но птиците не обърнаха внимание на приготвената им храна. Те безпомощно се притискаха една в друга.

Цачо се опита да ги хване, но те се пазеха от него. Започна да ги обикаля и да размахва ръце опитвайки се да ги насочи към хамбара, но вместо това птиците се разпръснаха в различни посоки. За жалост никоя от тях не влезе в плевнята.

– Изглежда се страхуват от мен, – досети се Цачо и продължи да разсъждава на глас, – За тях аз съм страшно и ужасно същество. Ако можех по някакъв начин да им каже, да ми имат доверие и че не искам да ги нараня, а да им помогна. Но как?

Каквото и да предприемеше, птиците се плашеха и още повече се объркваха.

– Те няма да ме последват, защото се страхуват от мен, – тежко въздъхна Цачо.

Изведнъж той се размечта:

– Ако можех да бъда птица и да говоря езика им, щях да отида при тях и да им каже да не се страхуват. А после щях да им посоча пътя към безопасното място. Просто трябва да бъда един от тях, за да ме чуят и разберат.

В този момент камбаната заби празнично. Звукът ѝ преодоля вятъра и отекна в ушите на Цачо. Това бе звънът оповестяващ раждането на Спасителят. Изведнъж Цачо бе осенен от разбиране, което му бе убягвало до сега.

Исус бе станал като един от човеците, за да им каже и да ги спаси.

Очите на Цачо се напълниха със сълзи. Радостна вълна се разля в сърцето му и той потъна на колене в снега.

Денят предаваше властта на нощта. В стаята стана тъмно, но Велин продължаваше да седи на стола без да обръща внимание на това. Той бе напрегнат. Нещо сериозно го измъчваше.

В стаята шумно влезе Деси, светна лампата и като видя угрижения си брат попита:

– Ти какво правиш на тъмно? Какво си оклюмал?

– Искам да подаря най-хубавият подарък на Рожденика. И се чудя, какво би Му харесало най-много?

– Кой има рожден ден? – попита Деси и разтърси глава, искайки да си припомни.

Велин се усмихна:

– Наближава Рождество…

– А това ли? – възкликна не много въодушевено Деси. – Той си има всичко. Какво можеш да Му подариш?

– Искам с нещо да го зарадвам, – въздъхна Велин, – но не зная с какво.

– Ако е нещо сантиментално, може да изглежда незначително и безсмислено, – започна да разсъждава Деси на глас. – Да кажем, че е нещо практично, но и тогава не знаеш дали ще покриеш стандартите му за качество. Обикновено се дават пари, рожденикът сам да си избере подаръка, но в случая ми изглежда неестествено.

– Това е човешко съобразяване, – недоволно реагира Велин, – суетно, егоистично, пресметнато в цифри, бюджет или някаква благодарност. Такъв начин на подаряване е свързан с мисълта: Какво ще си помисли рожденикът или останалите гости?

– Не знам, – призна безизходното положение Деси.

– Спомняш ли си история с бедната вдовица в храма и двете лепти, – попита Велин, – които пуска в съкровищницата на храма? Тази жена постъпи странно според човешката логика. Защо ѝ е необходимо да дава на Бога всичко свое, което на практика е абсолютно нищожно?

– Вярно, – замисли се Деси, – тези монети няма да свършат никаква работа за нея самата, камо ли на Бога. Тогава защо Христос забелязва точно нея и я даде за пример на учениците Си?

Велин бе осенен от неочаквана мисъл. Той вдигна показалеца на дясната си ръка нагоре и въодушевено каза:

– Защото тази вдовица си ти, аз и всички останали хора, които сме поканени на голямото празненство за рождения ден на най-добрия ни Приятел.

– Тогава какви варианти ни остават? – попита озадачено Деси.

– Ако сме горди, няма да отидем, защото ще си кажем, че нашият подарък е жалък и тогава всички ще видят колко не можем, не знаем, нямаме или не сме.

– Аз бих постъпила така, ако смятам, че подаръкът ми не струва и другите ще ми се смеят, – изказа мнението си Деси. – Но какво в действителност трябва да направим?

– Другият вариант е да отидем смирено с двете лепти и да ги пуснем в ръката на Рожденика. Той няма нужда от тях. За Него не е важна стойността на твоя подарък. Това, което ще зарадва Рожденика, е покорност дори в малкото или в това, което ти си мислиш, че е малко.

Деси гледаше брат си и още не можеше окончателно да реши, какво да подари на Рожденика.

– Господ Исус Христос иска да използваме двете лепти на това Рождество. Независимо колко незначителни се чувстваме, трябва да използваме това, което имаме в джоба си, в ума си, в ръцете си, в дома си, за да зарадваме някого заради Исус на това Рождество. За да зарадваме Рожденика, ни трябва само едно – готово за това сърце, – заключи тържествено Велин.

Нямаше като него друг в областта. Наричаха го просто Иван. Той имаше сръчни ръце и хората го обичаха, защото прекалено много капризи и условия бе изпълнил, докато им шиеше дрехите.

Задоми се. Взе си добра и обичлива жена. Скоро след това му се роди син.

В стаята, където шиеше, Иван постави люлка на момчето си, за да го наглежда и да му се радва. Детето бе спокойно, не му създаваше много грижи и не вдигаше излишен шум.

Един ден, без видима причина, Иван усети в сърцето си озадачаващ и объркващ страх. Нещо го смущаваше и му подсказваше, че живота на детето му е в опасност.

– Глупости, какво може да му се случи тук, – каза си Иван, – нали съм край него?!

Шивачът ясно чу в себе си тайнствен глас, който му нашепваше:

– Стани и вземи сина си от люлката!

Иван не се подчини веднага на гласа.

– Счуват ми се разни неща, нима откачам? От къде може да дойде заплахата?

Страхът отново го обзе, но този път с още по-голяма сила и той отново чу гласът, който упорито настояваше на своето:

– Стани бързо и вземи детето!

Този път Иван се втурна към люлката и грабна сина си от нея. Постла му на масата, където работеше и се усмихна на детето.

Когато шивачът зае мястото си, точно над люлката таванът се срути. Парчета гипс, се откъртиха отгоре, пробиха пода и погребаха люлката в развалините му.

Студена и мразовита нощ. Ането и майка ѝ стояха на топло в стаята край печката и тихо разговаряха.

– Мамо, разкажи ми някоя интересна история, – помоли Ането майка си.

– Добре, – засмя се майка ѝ. – Живял някога един пастир. Той имал сто овце.

– Толкова много! Как е успявал да се грижи за всичките?

За Ането сто бе доста голямо число. Тя трудно можеше да си го представи. В съзнанието си виждаше безкрайно много гърбове покрити с вълна, които пасат на поляната.

– Да, той бил много добър пастир. Водил ги на зелени пасбища и ги поил с бистри води.

– Сигурно никак не му е било лесно, – поклати „мъдро“ глава малкото Ани.

– Той е бил готов да даде живота си за тях.

– Навярно, защото много ги е обичал, – заключи Ането. – Аз обичам теб, татко, баба, дядо, моята приятелка Весето и братчето ми Тони, и не бих дала на никой да ви стори нещо лошо.

– Наистина, Той ги обичал много и се грижел за тях. Не отделял поглед от стадото си. Овцете слушали гласът му и го следвали.

– Какъв грижовен пастир!

– Един ден той открил, че една от овцете я няма. Забелязал, че е избягала през един отвор на оградата и веднага тръгнал да я търси. Пребродил планината, заничал зад всяко храстче, нямало място, в което да не погледне.

– И намерел ли я? – затаила дъх, попита Ането притеснено.

– Да, в един къпинак, цялата покрита в бодили, оплетена в дългите „пипала“ на храстите. Прегърнал я и я отвел у дома. В чест на завръщането ѝ бил устроен голям празник.

Майката сложи дъщеря си в леглото, добре я зави и каза:

– Време е да спиш. Лека нощ!

Малко преди майка ѝ да изгаси лампата, Ането попита:

– Мамо, овчарят поправил ли е дупката в оградата? Тя трябва да се ремонтира, в противен случай може да избяга и друга овца!

– Разбира се, – майката погали главата на Ането. – Нали е добрият пастир, нима ще допусне да се случи нещо лошо на овцете му?